детски му работи

а ръцете й аз гледам ръцете й с малките им сериозни движения по чашата по дрехите оправя заглажда връзва панделка аз се правя че спя не знам как се заспива когато има толкова много неща за гледане правене слушане казване почувстване независимо от горещо и студено от шумно и тихо тоя свят не е за проспиване тази година не знам как да заспивам само при голяма преумора и ръцете й с очите които ме преследват денем нощем ‘денят е по-благосклонен към влюбения нощите са жестоки’ каза ми веселин и аз заспивам само сред хора и музика вкъщи на тишината сама не успявам вървя нощем към дома залитам от сън но изправена пред леглото не мога да легна в асансьора си пиша живота после го забравям и ароматът ти е изчезнал от много време го няма изплъзва ми се само ме заобикаля и нарочно ме пропуска не знам колко време е минало времето времето като в белодробна клиника на томас ман тече бавно и бързо и бързо и бавно гледаш продължително и аз блъскам мисли в главата ти за да ми ги кажеш не знам как пак да стигна до онова състояние мога да направя толкова луди неща да застраша живота си да съм невнимателна дотолкова че да го застраша да спя с непознати да пътувам хиляди километри в други страни без страх да кипя от енергия от това блажено бягство а да не мога да направя къде къде по-прости неща а с непознати можеш да говориш за всичко и толкова бързо се сменят и идват нови непознати с които да говориш пак за същото старата песен на нов глас горещината международното положение красотата навън къде си бил къде отиваш къде са били те къде отиват а у дома те чака пак същото трябва пак да ринеш все същите лайна твоите си лайна колкото и да е удобно да си бездомен и светът ти да е раницата с когото и да се къпеш гол когото и да питаш за гей-заведенията в града и пред когото и да правиш признания - връщаш се и всичко потискано и отлагано чака натрупано да го свършиш или да продължиш да отлагаш защото прекалено много те е страх от глупости пък той светът виж го! ей сега ще свърши как да го пропуснеш тоя чуден живот как да се задържиш на едно място как да си позволиш да пропускаш възможности ‘проблемите са възможности в работно облекло’ беше един от първите ми смси от венета преди сто години самота научи ме научи ме как да живея защото ’sorta fairytale’ на tori amos ме разплака вчера с всеки акорд и всяка секунда на гласа й толкова е разбъркваща тая жена сигурно затова не я слушам защото много потъвам от музика и да още мога да треперя какво му е чудното не съм се променила как да овладееш треперенето когато ти се случва толкова рядко никога не свикваш с него и никога не е от студеното аз съм малка топчица ти си малка топчица аз плаках веднъж отчаяна и приемам и отричам неща само на ум защото това което виждам е илюзия моя измислица а пък така да знам че е вярно никое кафе не може да ме събуди никой сън да ме наспи затова рядко практикувам и двете и когато денем трябва да уча а нощем ми се излиза кога да спя кога не му е в тоя живот на спането мястото а не че не е хубаво не че не го обожавам не разбирам честно не разбирам защо!
и пак гледам продължителната усмивка близостта допира отстрани не ми се говори с никого за това никога не съм го правила омръзна ми от мейли от сайтове гледам как гледа - изтънчен воайор като мечтателната изабел как да уча как при това лято как с тази олимпиада с тези хора с това всичкото навън в мен и навсякъде как се учи не е заради оранжевата леща не е нищо че изядохме един пакет в хърватско един чат друг чат трети чат навсякъде онлайн за какво! списъци с хора на линия под линия статистики и нищо нищо нищо не можех да остана сама нито за миг защото потъвах усещах как отивам в най-малката си част мъничка топчица ако колянчо ме оставеше за момент и не дишах или вдишвах дълбоко и понякога исках да се прибера искам да съм на всички места едновременно как е възможно да не е възможно! а в стаята е студено а аз се потя и ми дойде защо да не ми дойде а гърдите ми пак тежат болят и са твърди защо не а кога се извъртя един месец дете само който е най-далеч ти е най-близо останалото е маскарад на клоуни колко време можеш да търпиш да гледаш как изписваш собствената си пасивност

вече мога да говоря за това, да си спомня. оранжевото парче луна, надвесило се над нас като отхапан портокал, смесил се с кръвта от устните захапали го. нежеланието за пиене, желание единствено за нощ. без никаква мисъл и за минута напред. дали ще стъпя върху назъбена скала в морето или в бездна от скали. ще има ли дъно. ще ми направят ли нещо чудовищата на неизвестното тъмно. трябва да мисля за страха от тъмно море, за да си припомням ежесекундно, че този страх аз съм го преодоляла, ей! че плувах с мария и деси и после само с деси преди четири години (вече!?!) за първи път и в най-бурното море на август и пак мента, и пак същата жълта хавлия, която пак поливаме с мента и нощи, превърнали се в сутрини, защото времето тече по друг начин за нас. преодолях го. после и страха от първата стъпка (той се върна), страха от високо (can’t handle it anymore eighter). като плувах на тюленово и камен бряг, там дъно нямаше. там беше четири метра дълбоко, а на места като че ли и осем, не знам, така ми казаха. истински контрол над себе си и страха ми костваше, за да мога да вляза. и нито един път не го направих със засилка, отскок, не можех да скачам от онази високата скала. няма дъно. вярно, светло е, пълно е с хора, нищо не може да се случи, но аз се страхувам. дори и онзи неоснователен страх, че нещо изотдолу ще ме отнесе нанякъде, ще ме изяде, ще се появи изобщо и като в мълхолланд драйв онзи черният човек - така ще ме изплаши, че ще си умра на място. дъното е на осем метра. там налягането е различно. а самият път, самото село се намира на още поне двайсет метра по-нагоре. стоим на едни скали, наистина е камен бряг, а на тюленово наистина е имало тюлени навремето, и делфини, сега там си чистят корабите от мръсотиите и вече няма делфини, има три хотела. сега е 2008 година. през две години съм ужасена от водата - 2004 първи нощни къпания в бургас, 2006 тюленово и камен бряг и бездната, 2008 чудовищата във варна на джулай морнинг.
да, във варна, на ‘галата’ някой бе струпал камъни, за да се дереш на тях, да излизаш с одраскани ходила, наранени пръсти и кървящи колена от морето, независимо, че посрещаш изгрева, че си пътувал часове, километри, в слънце, в нощ, че си имал изпит дори, че си слизал 600 стъпала надолу, че си щастлив и че това е денонощието с първата ти баня. цената на щастието.
едно заслужено щастие. планирано, но не прекалено, и именно заради това случило се по толкова хубав начин. когато всичко се нарежда не и без твое участие, но и не прекалено. някакво примирие със световния ред на нещата (а времето тече бавно. и въпреки това ми се иска да не изгрява. защото тогава ще е ден. и ще трябва да тръгнем. ще трябва да се виждаме на дневна светлина. ще е свършило).
не спах. гледах звездите. лежах върху хора. хора лежаха върху мен. лежах в чувала си. как се спи с целия космос, изсипал се над теб, с падащите звезди или метеорити. с топлината наблизо. с хората във всяка посока. дори тези, които се опитваха да ни убият с топка или зарият с пясък се стараеха да не пречат. други могат да спят навсякъде, във всяка поза, независимо от шум и светлина. аз обичам да ме мъчи инсомния. и главата ми да е на топло. и тялото ми, когато сутрин изгрее слънцето, тялото ми го очаква в морето, да погали, да докосне, да разбере..
между двете луни е пътят - пеша, платен или на стоп. с миене на зъби на чешмичка в града, айрян и пълна загуба на представа за пространство и време. ние сме вечни. отникъде не идваме и заникъде не бързаме. (и това някой ден ще ни излезе през носа.) ние сме си у дома.
три коли до бургас. едната спира при първия размахан палец. вторият шофьор е по-малък и от нас. третият е дълго чакан, но и той дълго е чакал да се върне у дома от морето, затова му се качваме четирима, спим в хор, не разбира как му причиняваме незабележимо петно от лютеница, не знае какво си мислим докато не спим, не знае как ми се плаче от щастие и че всъщност ни паркира зад моя блок.
и след порция красиви непознати не знам кога пак изгрява луната, не знам и къде е, губи ми се. губи ми се всичко тази нощ words are flying out like endless rain into a paper cup they slither while they pass they slip away across the universe и аз съм около вселената, аз летя около дъжда и бавно се изплъзвам. една дума между две потрепервания едно потреперване между два въпроса един въпрос между две помръдвания. аз съм. аз съм аз на тъмно и алкохолизирано. трябва такава да се поддържам винаги. (дете, морето)
обичам.. пък толкова ли е сложно

Something in the way she moves
Attracts me like no other lover
Something in the way she woos me

I don’t want to leave her now
You know I believe her now

Somewhere in her smile she knows
That I don’t need no other lover
Something in her style that shows me

Don’t want to leave her now
You know I believe her now

You’re asking me will my love grow
I don’t know, I don’t know
You stick around now it may show
I don’t know, I don’t know

Something in the way she knows
And all I have to do is think of her
Something in the things she shows me

Don’t want to leave her now
You know I believe her now

oh, prudence

ако сме глухонеми ще трябва като си говорим да се гледаме в очите. или като си обясняваме знаците. искам такива разговори-бездумни.
жалкото е, че не могат да стават на тъмно или сгушено.
things happen. i can shine even in the dark във фосфоресциращо неоново ментово.
цял ден, цяла нощ, цял сън се питам. отговарям.
не виждам неща
но видях нещо
усетих го
(измислих си го вероятно)
напластено доверие
отлепвах го пласт по пласт
и гледах най-отдолу

Dear Prudence, won’t you come out to play
Dear Prudence, greet the brand new day
The sun is up, the sky is blue
It’s beautiful and so are you
Dear Prudence won’t you come out to play

Dear Prudence open up your eyes
Dear Prudence see the sunny skies
The wind is low the birds will sing
That you are part of everything
Dear Prudence won’t you open up your eyes?

Look around round round
Look around round round
Look around round round

Dear Prudence let me see you smile
Dear Prudence like a little child
The clouds will be a daisy chain
So let me see you smile again
Dear Prudence won’t you let me see you smile?

Dear Prudence, won’t you come out to play
Dear Prudence, greet the brand new day
The sun is up, the sky is blue
It’s beautiful and so are you
Dear Prudence won’t you come out to play

it doesn’t hurt me
няма да повтарям, че не трябваше да си позволявам и какво.
you wanna feel how it feels?
не ме заболя. нищо не почувствах.
сънувах ли леля ми, сънувах ли салма хайек (bang-bang, shou-shou). сънувах ли те. не искам да сънувам вече. не искам да ги броя (28)
колкото и да повтарям, че мА. и шашко са тъпи, обявявам се за най-тъпата шашка.
вече нищо не чувствам
you don’t want to hurt me
but see how deep the bullet lies
не ме боли. не ме боли.
отъпяло ми е. изветряло.
хубаво е да има бележници, а не само блогове. в тях поне можеш да напишеш всичко.

аз съм дете, пубертет, нищо не знам. помня думички - скъпи спомени. понякога не ги споделям, защото са прекалено скъпи.
аз съм дете. обичам. и никога не ми носи нещо хубаво.
there is thunder in our hearts, baby
аз съм дете. безпоасна съм. и не съм истинска. и не съм същата от днес за утре. обяснявам се на себе си. за да си схвана паттърн-а, за да мога да го променя.
аз съм дете. не се променям.
tell me we both matter, don’t we.
аз съм дете. тупам с крак и цикля на ‘не мога’ и не знам’. крия се при първата опасност, а се имам за много смела.
аз съм дете. шокирам. скандализирам. плаша. действам. а съм съвсем обикновена всъщност.
you wanna know, know that it doesn’t hurt me
аз съм дете. говоря много (глупости) и нищо не върша.
омръзна ми от неясни: формулировки
знаци
обяснения
мога само да избягам и да се върна, сблъсквайки се с името си дете и отново да си кажа ‘това не е за мен’. until the next time. децата нямат шанс да спечелят в игрите на възрастните.
аз съм дете. отказвам се бързо (а не трябва).
аз съм дете. гледам обидено или празно вместо да си призная какво не е наред.
няма да ме успокоиш. няма да ме успокоиш.

Kyo & Sita ‘Le chemin’

On a parcouru les chemins
On a tenu la distance
Et je te hais de tout mon corps
Mais je t’adore
On a parcouru les chemins
On a souffert en silence
Et je te hais de tout mon corps
Mais je t’adore encore

(превод за непосветени)

минахме по всички пътища,
но запазихме дистанцията
и те мразя с цялото си тяло
но те обожавам
минахме по всички пътища
страдахме в мълчание
и те мразя с цялото си тяло
но все още те обожвам

мамка му, цитатът от анели ман беше грешен.. всъщност е ‘интимността е доверие. а доверието е да се пробваш’, което пак е същото, нали?

котката спи, размазана от кеф. мама ме пита в кой приятел съм и ‘нали щеше да учиш’. дори не се запознахме с този приятел. но видях толкова други хора.. толкова ли бяха? хора ли бяха? видях ли ги? стига въпроси, дете, попълва полу-детски лексикон, ходи боси по тревата, откри сезона на ментата и сок круша, почти се напи, но беше далеч дори и от почти, какво значение има, подстригаха те на тъмно с макетна ножичка и още не знаеш колко е равно, но е радващо. маичка, ако бях си отрязала кичур и отпред, щеше ли и там да ме орежеш? чак сега се сетих, жалко. кълбо назад, кълбо напред, имам си въртележка, имам моето неравновесие в мен, имам щастието си, лиготията си, имам възможността да стъпя в огромна локва, за да помириша един розов храст, който дори не миришеше, и го правя! после, докато показвам на венета как съм го направила, нагазвам отново, но с двата крака. и оттам е радващо - цели 3 минути в Essence, слава богу няма места, не знам какво да правя в това заведение ‘само за жени’; съществуват травестити, за жалост проституиращи; няма място и в заведение с прекрасна червена маса за билярд, а нощем софия е така приятна, по сандали, ние сме четири, колите не могат да ме сгазят, камионите също, като в онзи разказ на Ина Григорова, където тя обяснява (след някво хапче) как ‘съзнанието на шофьора работи примерно на 3000 мегахерца, моето работи примерно на 3000000 мегахерца’ и как нищо от този свят не може да я достигне… велика е. после идва умореното, мълчаливото, сигурно тъжното. гладното, и добри хора, които да ме нахранят, да ми купят бира, аз се разхождам с двайсе стотинки и не ми пука. в нощното прибиране ни съпътстват множество хлебарки ей така по тротоара, ужасена съм. после спя. и ме предупреждават ‘сашко може да се върне и да си спи в леглото. той гушка, не се притеснявай, просто така прави като заспи’.

действия, описания, това не са моите чувства, тук ги няма моите чувства. те са другаде. а специално снощи останаха да висят на около 70 см във въздуха на едно хубаво място и бяха там и гледаха и аз бях там и гледах. бяхме заедно, аз и те. трябва ли да се върна там и да подуша аромата им. беше ме страх да си облека жилетката, но тва си го въобразявам, знам го. като е студено от нищо не ме е страх. рицарите са с мен (yeah, did too much cocain)..

а по-предната нощ опитвах да се разплача на пейката пред входа ни с бутилка бира. после се отчаях, когато не намерих ‘сто години самота’, жужу си я е взела, ще ми я донесе по-късно обаче.
гладна съм. стържа. трябва да си измия зъбите. да се прибера. да се събера. да се взема и в двете си ръце. част по част да се взема. разпиляност. да си се огледам, да се наредя парче по парче. от нито един пъзел не съм губила парченца, а от мене колко изчезнаха.. това случи ли се наистина?

‘ох, весо, на мен само ми се блогва’ - така си е. пише ми се просто, все едно с някого си говорим за обикновени неща, ей така, ежедневни. цял ден съм тук след снощния рожден ден на валя и някак ранното и всеобщо заспиване. играхме конкуизтадор в мишовските никове, правехме си наша стая и като влезеше някой го смилахме.. тва 2 лап-топа в една стая е сериозно нещо. и сега всеки е потънал в своите неща.

всъщност пишеха ми се други неща, но се отнесох да прочета едни стари разговори с венета, което никога не си го бях позволявала, и почти се разплаквам на моменти, помня всичко прекалено ясно, прекалено!! също така виждам, че голяма промяна не е настъпила - оттогава си ме е страх. и все пак най-странното е, че си говорим така сякаш се познаваме, а бяхме прекарали само ден заедно, в музика и говорене. и другото - тя се опитва да ме накара да говоря, достатъчно брутална, всъщност прекалено като за мен тогава, но все пак ми даде възможност да кажа неща, които никога не бих казала доброволно. всъщност нищо няма значение - това е спасителната релика, извинителната, бягащата.
щом никой не е умрял, наистина ли другото е поправимо. за нещата си има време, не можеш да караш само на предишни емоции. нужно е да правиш нещата във времето им…. ‘дете, в мислите си си свободна, а в действията никак’ - ми е казала. знам го прекално добре. търся изхода от главата си. прекалено ненужно дълбоко е тук.
вие, които сте, защо ме оставихте сама да се справям!

в центъра на града правя любов
в стара загора, бургас, софия
(другото е тайна).
после в крайните квартали плача
на леглото, терасата, пода.

включително little bitch, big bitch swiming in the water.
включително, че правя велики неща в морето и по плажа,
но само ако има кой да гледа.
пожелавам си неща
и после мълча по неизпълнението им
моето неизпълнение
понякога е лесно,
но не е.

извратена съм
перверзна
в главата си
i know
и всякакви други прилагателни
описателни.
нежна съм
докосващо
в главата си
и още, още прилагателни,
правя глаголите едно
съществително действие
и гарнирам с прилагателни
описателни, количествени, качесвени, общи.
и няма значение как се казва.
важно е какво ще ме пита.
може. всичко може.
никой не ми вярва.

манчестър станаха шампиони!!!
не спя. особено вечер. а и последните сутрини са съвсем астрономически погледнато сутрини, най-късната започна едва в осем… има и такива дни. сега са ми особено дълги не заради лятото. днес се опита да стане голяма буря. бях й се предоставила да ме прави на каквото поиска - за първи път по къси гащи (открих сезона!), по тениска (тоест без яке за всеки случай в раницата), освен това вървях насам-там, то капеше едва, цялото небе станало мръсно метално и не ще!
изчетох преди малко цял един блог. аз! е, не че не датира едва от март..
вчера ми се случи за първи път от много време - задушаването. не така силно както някога, но задушаване. а бях сред хора, бях на улицата, на светло, обикалях в пилеене на време, пиеше ми се бира, но не.. обикалях и единствената позитивна мисъл ми беше, че няма как в такива моменти да не се случи нещо хубаво. напоследък някак ми се получаваше. кофти, кофти и изведнъж щастие, живот. сега не очаквах това, трябваше ми някакво малко чудо, може и без прилагателно, кавото и да беше, щеше да е чудо. видях едната от двете си яки колежки, но говореше по телефона и подминах. чудо, дайте ми чудо, защото безумният ми поглед блуждаеше през слънцето. и в такива моменти почвам да звъня на хората, но никой не е авйлъбъл тук и сега. няма ми чудото.
пише ми се по иначе в блогъ.. сега не се радвам. миналата година в бургас пишех разни забавни неща, беше ми като цяло забавно. а силвия снощи с нейните въпроси за как съм и иска да й обяснявам. казвам й само, че съм в най-големия си филм, но пред нея не минават моите измъквания, тя пита сериозно, иска да й отговоря също сериозно, пита пак и пак и без да е досадна, директно, и ако й бях дала малко отговори, щеше да уцели в десятката. умее го. аз пък има хора, пред които нямам против да се предавам, ако успеят да ме накарат да говоря. а силвия по принцип е доста проницателна (ах, риба), но снощи каза, по повод тва, че живея с тодор, че е невъзможно двама души да живеят заедно (или да са близки приятели) и нито един да не изпитва влечение към другия. ако не изпитвали влечение, значело, че не били такива големи приятели. което ме подсети за една реплика от ‘секс’н’дъ сити’, която ме беше разбила с верността си ‘ако не харесваш приятелите си сексуално, то кого другиго!’ и ирина се присъедини даже в ‘спора’. аз им обяснявам, че невъзможното е това да е истина, а те не та не… запетайка там някъде..а след като се изговорих в това да докажа, че тошо няма мераци, решиха, че тогава имам аз и едва ли не ‘алелуя, несъзнателно е, признай го пред себе си най-вече’ (днес казвам на тодор ‘е, признай си, че ме обичаш’.. и той е потресен).. други два абсурда при силвия са, че въпреки всичките ми отрицания и т.н. продължава всеки път да ме пита как е П., какво прави. аз обяснявам, че този човек не съществува вече! и другото - като ме пита за гаджета, поставя въпроса ‘има ли жени, а мъже?’ поне вече отдавна се отказах да отговарям, че не си падам по мъже. тя твърди, че понеже не съм ‘пробвала’ и не може съвсем да съм наясно. поне като бях на 18 така разправяше и викаше ‘абе пробвай, може ти хареса’. разбира се, ако поставим въпроса ‘ако една жена не е пробвала с друга жена, откъде знае, че няма да й хареса?’, ще почнат измъквания ‘ама не е същото’, нали… знам си аз, този въпрос го поставих дори на леля ми, когато тя ми постави другия.. да, бяха луди години тогава, щом и с леля ми съм говорила за това. ох, задълба ми се по темата… сетих се много неща.. например, че под ‘пробване’ се има има предвид само секс, жалко (пак същия цитат на анели ман ‘приятелството е доверие. а доверието е да се пробваш.’). неведоми са пътищата на пресичането..
тази нощ, за разлика от предишните, не се очертава да спя дори три часа.. сега ще се позанимая със слагане на ударения, а имам и контролна утре, за която не знам хилядата думи. толкова са.
ако някой се сети за работа, подходяща за мен, да пише, да каже. защото сериозно смятам и септември като не си взема изпита, да се откажа от ученето. а точно в момента усещам, че в шибаната ми курсова работа няма грам анализ, а само преразказ под една или дуга форма. мамо, затънах..
върнах си малко писането, усетих го..
хайде, почва ‘за децата’:

чийс!

всичко ми плаче за сън!

за 17 дни далеч от софия:

успях да стъпвам боса по плочките и паркета вкъщи възможно най-дълго
успях да ям (все неща от списъка ми) спанак с ориз, пиле със зеле, тирамису, домати с ориз, хубав кашкавал, крем карамел, риба, истиснко италианско маскарпоне, пиле по гръцки, пиле капама (вкъщи) и мусака, ориз и зеленчуци по китайски и палачинки (в други градове) и любимите катми и странджанка от навън

успях да пътувам в колите на 10 различни човека.
успях да отида (отидем) до варна. да походя боса по пясъка, да пипна морето, да видя галата, да спя там цели 2 нощи, да изям 4 сладоледа (обичам числата), да се видя със ZEV, да видя плами и криси, които също са чели блога ми, и да ядем салата и да се мотаем. успях да чакам венета на гарата повече време, отколкото я видях, защото така. успя да ми стане гадно, да търпя заслужените забележки на мартин и да не пуша от тревата. и въпреки всичко… въпреки long time no see each other, въпреки на моменти географската ни далечност, въпреки репликите на други хора, че не я харесват, че ги плаши, аз знам, че сме приятели и се обичаме и при нас има толкова много отвъд видимото, че дори не искам да разкрия пред другите колко е специална за мен, то и е неизразимо. има такива хора, рядкост са.

успях да се видя с петя, нели, деси, мишо, ирта, валя, тошо, че и гандалф. да празнувам полу-имения си ден с малката иринка.

успях да отида (отидем) в ямбол и да прекарам повече време навън там, отколкото навън в бургас.

успях да изгледам първите три сезона на the L word и да поискам повече от случващото се. в него има действие, много действие, секс, много секс, слава богу не претръпнах да го гледам, има истински хора (в смисъл реални), има жени, много жени. но аз поисках повече от сериала. исках да са по-дълбоки. не да заключвам, че са бест френдс щото са постоянно заедно, а да ги слушам за какво си говорят (освен дето е стряскащо колко директно си говорят). искам още!
успях да се влюбя в джени-заради очите й най-вече, ебаси погледа, докато плаче или гледа някого и все едно му говори; писателка е, перверзна е, нежна е и искам да пусна хиляди нейни снимки тук

успях да се влюбя и в шейн (то можеше ли някой да й устои в тоя филм), действаща на друго ниво, различно от джени.. винаги ме е привличал стил като нейния, като момченце

успях да се влюбя и в алис, особено втория сезон, когато се влюбват с дейна. най-яките цитати са нейните

не успях да спя много. не успях да си прочета книгата и напиша курсовата. не успях да гледам другите филми по дисковете от мария. не успях да си взема естествен роман от снежа. не се видях с данчето. не се видях с родителите си кой знае колко. не си казахме кой знае какво. сестра ми пък успя да дойде и да си отиде цели 2 пъти.

успях да усетя много неща. да сънувам онзи сън. да не кажа много неща. усетих и как не ми се разправя на хората какво ми/ни се е случило.

тази вечер няма да спя. тази вечер вече е нощ. тази нощ вече е сутрин. вече е утре и ще пътувам със сутрешния експрес. с весо и жужу. за софия, където трябва да напиша курсовата си работа, да напиша есе, да науча материал от цяла година за един месец и изобщо да правя неща, за които не искам и да мисля. а ми се правят съвсем различни неща от трябващите.

желая: спокойствие.опитност.зеленина.градинки.паркове.бира.нощи.джин.свещи.писане.четене.книги.приближаване.близост.говорене.

тихо. не издържам.
не понасям мълчанията.
тихо. остави ме да крещя.
спукани са ми тъпанчетата
крещят си едно на друго
надвикват се.
тихо. неадекватна съм.
не понасям говоренето.
викай
крещи
вий
скърцай със зъби
бягай
ритай
удряй
мамка ти
не си тук
не съм в теб
или и двете.
не, нищо няма да направя
i’m not a fighter

малкият принц-защото е моята роза!

а като се опитомили с лисицата, тя плакала.

мамо, аз съм добре. и преди бях добре. разбира се, това не е съвсем вярно, но винаги съм била по-добре от това, което ти си мислеше и по-зле от това, което ти си мислеше.
мамо, мен никой не ме нарани - не са ме изнасилвали, не са ме разочаровали момчета; не са ми отказвали, защото не съм им и предлагала. обичах само дарън хейс, той пък се оказа гей.. живот!
мамо, мен никой не ме вербува. познанствата ми с хора беше най-хубавото, което можеше да ми се случи тогава. затова и не се чувствах излирана.
мамо, по сайтовете не пишеше лоши неща, а ми даваха нужната и ненужната информация.
мамо, ние бяхме приятели и искахме да се виждаме. и се виждахме повече отколкото ти знаеш. отношенията ни бяха добри (с тук-там към често намесване на любов) и ние се обичахме. не бяхме изпаднали. ако идеята за събиране беше единствено тематичния принцип, първо нямаше да го има Кало, второ нямаше да сме си т.нар. наша компания, а щяхме да излизаме с всяка една отрепка само защото си приличаме в едно-единствено нещо. не че не ходехме и по клубове, не че не се познавахме и с други и например не са ни били близки, но винаги сме били с качествени хора.
мамо, късата коса (или липсата ми на такава) и панталоните не са същественото. нито не толкова женските маниери. нито разкрачаването на краката или походката. мамо, аз не искам да съм мъж. мамо, никой не ми се подиграва. да, сигурна съм.
мамо, някъде тогава спрях да ти вярвам, защото вече бях сигурна, че правата съм аз; защото вече виждах в погледа ти и в думите ти лъжи. тогава и аз започнах да те лъжа, за да има мир. мамо след смса ‘как беше на парада’ ми написа още ‘обичам те’ и може би тогава наистина настъпи мир. мамо, добре съм.

толкова е малко.
а аз го обвивам в парцали, за да го предпазя дори от себе си.
не пораствам.

не е реално да стават такива неща.
и не е спирало да бъде нереално.
но не от онези софийски завличания с несигурност в посоката и колко дни ще си със същите чорапи и леко кофти мръсно чувство, въпреки яките неща, които са се случили,
а друго едно завличане, от тези с възможност за остров, със спокойствие..

моля те, измъкни ми с ченгел думите от устата
нищо не искам да казвам
искам да кажа всичко
(успява. не, аз си казвам. но не всичко. и в един момент вече е всичко. да, дес, права съм)

неуправляемо e:
сълзите
и дяволско блъскащото главоболие след това
треперенето не от студ, което се засилва все повече
тъпото ми неможене е неуправляемо и особено лекотата, с която го изричам
многото думи, които пиша нищо-казвайки.
добре, осъзнах го. признавам.
признавам се и за победена.
въпреки че нищо не направих. победена съм. разгромена на нула от собствената си нерешителност-неможене-несподобност-or.whatever.that.is.FUCK!
осъзнах/признах го чак докато гледах последния епизод на първи сезон на L word, does it matter. просто повод-плачеш на филма и разбираш, че всъщност не е от филма.
знам го. знам го. знам истината. и не за нея плача - че е такава, а за мен си - че не мога. и не се гордея как я научих. i am so naive. broke the line though it was my line.

треперят ми пръстите
ето толкова е нереално
но не само това
към списъка с ‘искам’ добавям:
нежност в отношенията.
ама наистина
другите желания премълчавам. те са повтаряни, преповтаряни, писани, писани, мислени, премисляни, безсмислени вече. отъняли са от употреба. всеки спомен за тях прогаря нови дупки от белина и съвсем ще се прокъсат. съвсем.
do not protect me.i need strenght and self-confidence.
и да спя

бях написала преди време:
искам отново да мога да й пиша смс в три следобяд и да й кажа, че сме в парка и след 15 минути тя да дойде и да каже, че е спяла, но съобщението ми я е събудило и веднага е дошла. и аз я боготворях, защото беше единственият човек, който не само спи по това време, но и се събужда и идва. и я питам ‘за толкова кратко време’ и тя казва, ами че да, какво има да си оправям. и наистина, какво има да си оправя, съвършена е. и усещах необикновена близост, неизказана, само по погледа ми знаеше какво мисля, знам го.
а сега ще напиша:
снощи я сънувах за първи път от много време. видяхме се. поговорихме общи неща. нямаше и следа от всички минали гадости. не се чудехме какво да си кажем като в другите сънища. нямаше го напрежението. искаше ми се отново да я питам ‘я, ти ми проговори’, но не го направих. нямаше и нищо общо с реалността в момента-когато се виджаме, а се правим, че виждаме празно пространство. и в съня, аз си тръгнах, казах й чао, не се обърнах, не изпитвах никакво съжаление.
мисля, че я преживях насън. и сега?

движим се по острието. чакаме последния възможен момент. а понеже сме късметлии, ни се удават няколко такива, но и тях успяваме да пропилеем. очакваме всичко. очакваме нищо. никога не сме изненадани. просто не сме подготвени. знаем, че нещо ще се случи и го чакаме стоически, идеално знаейки всички последствия от неспазване на срокове, от забравяне на детайл. и нервност, симулирайки дейност, когато опре съвсем до края. а тогава наистина сме дейни. преувеличавам(е). и защо не.
но да се върнем на острието.
1) не знам как другите успяват всяка вечер да се приберат вкъщи, да си махнат грима с тампонче, да си измият лицето и зъбите, да не ядат след 6ч., да си легнат навреме, да не са пълни с мръсни дрехи, да им е подредено, да нямат петна от кафе по килима, от вино по чаршафите, от бира по панталона, от ром по ризата. как изключват! и си вършат работата/учат. как имат регулярни и нормални приятели и не им крещат. как не се влюбват в приятелите си, мани другото! как се сресват (и защо). как имат енергията да говорят за фризьори и прически над половин час. как си намират гаджета, как се държат с тях, как се държат заедно, за какво си говорят, какво правят заедно?! как стават рано за каквото и да било. и как не им се пие по което и да е време. как пушат цигари по навик. как правят каквото и да било по навик.
2) каквото и да кажем е истина. как ли да го обърнем, не лъжем. ‘искам това, искам онова’ - няма значение. не можем да формулираме желанията си гласно пред всеки (не ни вярвайте, да, да, писала съм го вече). лъжем с всяка дума, защото е по-лесно. а истината е в шегата, защото е по-лесно. истината е в между другото. или в чашата. а с мен ли си в каната за мляко, с мен ли си в черното кафе? естествено, че не. искаш ли да намериш някой, който е в захарта роден? естествено, че не!
разминаваме се… грешка (или пък не) - разменяме си думи, обменяме флуиди, напрежение, спокойствие (и погледи, разбира се, тва по дефолт) - като валута ги обменяме, но на черния пазар, с една единсвена цел, поне моята - да имам правилните, истинските думи. все ме прецакват копелетата, все недоглеждам и ми пробутват боклуци. как да се напомпаш свястно с боклуци, а! вие бихте ли си вкарали нещо откровено тъмно кафяво във вената? и затова все се прибирам измамена и все по-трепереща в растяща абстиненция… добре, наркоманската лексика я знаем. been there. done that (това си е мое пък!) - отдавна, много отдавна.
- както и да се гледаме, няма да се разберем.
- колкото и да се сънуваме, няма да се обясним.
- и толкова глупости да изговаряме а да искаме да си кажем съвсем определени неща. (бележникът е моят компютър, весо.) много сме добри. в объркване, (само)заблуди, губене на време, печелене на време, манипулации. не сме развили само умението на доверие.
- и, знаеш ли, ние пък съвсем сме свикнали с това.
- а знаеш ли, аз съм свикнала да бъда нещастна. затова вече не ми личи (толкова) (много). (’а вие защо никога не сте нещастни?’ - пита м. просто нямаме доверие на хората пред нас, за да се отпуснем, да споделим, срамуваме се, страхуваме се. и измисляме всякакви глупости, които да говорим)

*вечер
какво правя тук? какво правя в този град? нито изпивам алкохола му. нито опитвам от наркотиците му. нито почиствам боклуците му. нито гледам всичките му филми и представления. нито познавам хората му. нито чукам момичетата му. нито посещавам клубовете му. нито ходя университета му. нито качвам планината му.

нищо. motherfucker, don’t you lectualise me. не ми се спи. ляга ми се. така и тъкмо ще заспя. тъмно ми е. моря си очите - очевидно. не знам как да го направя. толкова е лесно, а не мога. думите ми са прозиращи лъжи. а не са! i can dream that i’m someone else.

*какъв е цветът ти след?*
горят идеите в мен, разрушават стени с цветове всякакви и след тях нищо не остава.
цветът след смърт е дървен. с повече късмет е пепеляв.
цветът след любов е солено мокър. тогава и всички розови сърчица плачат и се смесват с цветята, запазени на хербарий.
цветът след спане е морав към червен.
цветът след купон е бирено-килимен, задушлив като (в) непроветрена стая.
цветът след секс е влажно сладък.

her smell. и топлината под ръката й (без да искам). а другата ми страна замръзва. спя безразлично. заспивам в бесове. няма да ме успокоиш. не и тази нощ. няма, защото аз го искам. или защото си нарязах пръстчетата и после ги смуках.
спи ми се. прекъсвам контакт… глупости, ще ми се само.
i wanna be adored. i wanna be your doll. i wanna be your whore. и нищо такова не искам.

*виж сега. знам, че ми вярваш. вярвай ми повече. заслужаваш го. защото дълго пътува. защото аз дълго чаках. давай да си вярваме, че време няма. кога ще го живеем всичкото…

- хубаво ми е. запечатани моменти. запечатани очи (на очите явно само аз се впечатлявам… е, как какво има в тях! има погледи. хиляди. различни. неразличими. неразпознаваеми). запечатани движения. запечатани наблюдения отдалеч. защото съм изтънчен воайор. (страхувам се да се обръщам във второ лице.)
- притеснено ми е. как да правя неща. как да говоря. как да се приближа. неможещо ми е.
- безсмислено ми е. не мога да рискувам да проваля нещо крехко само, за да си отговоря на един въпрос, именно чийто отговор би го провалил. вече не ми е забавно с фантазиите. последните 2 дни преминаха всяка граница. дори на лекции на ходих. сънищата набъбнаха до 19. и сме добри в прикритието, нали! можем да убедим всеки в обратното.
- хубаво ми е. когато понякога си мисля, че всичко е възможно и си го представя.
- неможещо ми е. когато се убеждавам, че си мисля глупости и че всичко е съвсем различно.
- хубаво ми е. когато си повярвам.
- неможещо ми е. когато не мога да си представя никакво развитие.
мога още така. да се въртя в любимия си порочен кръг. аз само такива кръгове обичам. в такива обичам да влизам. също така да съм многословна и голословна.
обзела ме е някаква разтапяща нежност. когато съм сама.