детски му работи

графити от белград

пак в белград

прекрасният ми сплит

и сараево

вече мога да говоря за това, да си спомня. оранжевото парче луна, надвесило се над нас като отхапан портокал, смесил се с кръвта от устните захапали го. нежеланието за пиене, желание единствено за нощ. без никаква мисъл и за минута напред. дали ще стъпя върху назъбена скала в морето или в бездна от скали. ще има ли дъно. ще ми направят ли нещо чудовищата на неизвестното тъмно. трябва да мисля за страха от тъмно море, за да си припомням ежесекундно, че този страх аз съм го преодоляла, ей! че плувах с мария и деси и после само с деси преди четири години (вече!?!) за първи път и в най-бурното море на август и пак мента, и пак същата жълта хавлия, която пак поливаме с мента и нощи, превърнали се в сутрини, защото времето тече по друг начин за нас. преодолях го. после и страха от първата стъпка (той се върна), страха от високо (can’t handle it anymore eighter). като плувах на тюленово и камен бряг, там дъно нямаше. там беше четири метра дълбоко, а на места като че ли и осем, не знам, така ми казаха. истински контрол над себе си и страха ми костваше, за да мога да вляза. и нито един път не го направих със засилка, отскок, не можех да скачам от онази високата скала. няма дъно. вярно, светло е, пълно е с хора, нищо не може да се случи, но аз се страхувам. дори и онзи неоснователен страх, че нещо изотдолу ще ме отнесе нанякъде, ще ме изяде, ще се появи изобщо и като в мълхолланд драйв онзи черният човек - така ще ме изплаши, че ще си умра на място. дъното е на осем метра. там налягането е различно. а самият път, самото село се намира на още поне двайсет метра по-нагоре. стоим на едни скали, наистина е камен бряг, а на тюленово наистина е имало тюлени навремето, и делфини, сега там си чистят корабите от мръсотиите и вече няма делфини, има три хотела. сега е 2008 година. през две години съм ужасена от водата - 2004 първи нощни къпания в бургас, 2006 тюленово и камен бряг и бездната, 2008 чудовищата във варна на джулай морнинг.
да, във варна, на ‘галата’ някой бе струпал камъни, за да се дереш на тях, да излизаш с одраскани ходила, наранени пръсти и кървящи колена от морето, независимо, че посрещаш изгрева, че си пътувал часове, километри, в слънце, в нощ, че си имал изпит дори, че си слизал 600 стъпала надолу, че си щастлив и че това е денонощието с първата ти баня. цената на щастието.
едно заслужено щастие. планирано, но не прекалено, и именно заради това случило се по толкова хубав начин. когато всичко се нарежда не и без твое участие, но и не прекалено. някакво примирие със световния ред на нещата (а времето тече бавно. и въпреки това ми се иска да не изгрява. защото тогава ще е ден. и ще трябва да тръгнем. ще трябва да се виждаме на дневна светлина. ще е свършило).
не спах. гледах звездите. лежах върху хора. хора лежаха върху мен. лежах в чувала си. как се спи с целия космос, изсипал се над теб, с падащите звезди или метеорити. с топлината наблизо. с хората във всяка посока. дори тези, които се опитваха да ни убият с топка или зарият с пясък се стараеха да не пречат. други могат да спят навсякъде, във всяка поза, независимо от шум и светлина. аз обичам да ме мъчи инсомния. и главата ми да е на топло. и тялото ми, когато сутрин изгрее слънцето, тялото ми го очаква в морето, да погали, да докосне, да разбере..
между двете луни е пътят - пеша, платен или на стоп. с миене на зъби на чешмичка в града, айрян и пълна загуба на представа за пространство и време. ние сме вечни. отникъде не идваме и заникъде не бързаме. (и това някой ден ще ни излезе през носа.) ние сме си у дома.
три коли до бургас. едната спира при първия размахан палец. вторият шофьор е по-малък и от нас. третият е дълго чакан, но и той дълго е чакал да се върне у дома от морето, затова му се качваме четирима, спим в хор, не разбира как му причиняваме незабележимо петно от лютеница, не знае какво си мислим докато не спим, не знае как ми се плаче от щастие и че всъщност ни паркира зад моя блок.
и след порция красиви непознати не знам кога пак изгрява луната, не знам и къде е, губи ми се. губи ми се всичко тази нощ words are flying out like endless rain into a paper cup they slither while they pass they slip away across the universe и аз съм около вселената, аз летя около дъжда и бавно се изплъзвам. една дума между две потрепервания едно потреперване между два въпроса един въпрос между две помръдвания. аз съм. аз съм аз на тъмно и алкохолизирано. трябва такава да се поддържам винаги. (дете, морето)
обичам.. пък толкова ли е сложно

чувствам го. неясно, но го чувствам. нов ред
искам да разкажа какво правих последните дни, но не помня. е, не точно. гледах индийски танци през ‘апаратната’ на червената къща, сигурно е било преди седмица, но цялото изживяване беше много позитиф, пълно с хора, вече не им продават билети щото просто трябва да стоят прави и непрекъснато идват нови и аз току ги упътвам за нещо, току гледам какво става на сцената, имаше и рисуване с къна, но нещо ме хвана срам, въпреки че и невена (от червената къща) ми викаше отиди да те нарисуват… осъмвах във весо, осъмвах в марта, сънувах мъжки топки, почти се напих, този път почти-то е по-силно от предишния, пак с мента, това ли е важното? пак действия без замисъл. въртящи се действия, въртят се в главата ми. направих нещо лошо, докато всички спяха и пак ме е срам. това ли е важното?….. оф, беше хубаво, потапящо, че дори не отидох на един изпит, пък там всички минали. ядосвам се понякога, когато не мога да обхвана нещата, не знам откога искам да имам контрол над всичко. глупости, знам го. и причината знам.
дете, хубаво е, нали. и се затопли, въпреки че дъждовете бяха страхотни. хубаво е, когато времето не ти пречи (уф, мразя да е горещо). и в докторската е хубаво, и като го няма тодор пак е хубаво, сега пея бийтълс с колоните през прозореца в неговата стая и съседката излиза да провери и се смрачава и ми напомня на самота и самотност, докато всички са на бритпоп парти, пожелах си да съм вкъщи и изобщо не учих за изпита на другия ден, а само писах писах, писах за дома си. дом, какъвто имам в бургас с всичкото му, което да го прави мой, красив и уютен. с многото цветя, които мама така успява да поддържа, а аз за няколко дни сама съм ги докарвала почти до смърт. дом, където е чисто, мирише познато, познавам всички звуци - кой шкаф сцърца, как да затварям вратата, за да не шуми, коя е последната стълба. когато се качвам на тъмно, колко мога да надуя звука от телевизора долу без да ме чуват горе и изобщо цялата тишина, която си пазим вкъщи и всичко и всичко. дом, където съм била загубена толкова пъти, само аз си знам; където съм се влюбвала и съм заспивала пак сама; където за първи път се целувах с момиче (горе в банята, хаха, а мама беше долу - ужас!). и после осъзнах, всъщност осъзнавам напоследък, че се оплаквам от глезотия, всичко, което съм писала за нямането ми на дом са глупости, измислици мои - м. вече няма дом като физическо място, а аз съм малката лигла - мрънкам, че всичко ми е наред. и после пак докторски, мартиновци, пламени, венети, зомбита на уайърлес в заимов, пой, пой, пой, въртим чорапи с топки и ‘растем бързо’ и хора спират да ни гледат, е не нас, по-опитните, и мартини изникват посред нощ без час за среща и не заспиват нито в последния автобус за у нас, нито преди всички, това го сторва жужу, и си правим наши чорапи, ама с леща! и е радостно, докато пак не спичам на тема дом и гледам със сълзи снимката на парентс колко щастливи изглеждат, радвам се, че вече са сравнително спокойни и вярвам - наистина щастливи, а аз нито пия като алкохолик, нито пуша като пушач, нито друсам (поне!), нито съм в лоша компания, а все съм треперещо щастлива и нещастна едновременно и не мога да контролирам вече тези моменти да не се случват пред хора.
мразя някои сутрини. всичко е до контрола. нищо. и с това ще се справя някой ден, уча се бааавно, венета знае колко бавно. подобни неща разсикваме и на този фон марта се опитва да учи по &*^%$*І+*%. много странен момент и последвалите го.
не по-малко странно е шашките да си говорим с бойко ламбовски по еко и протестни теми, той си води записки, пита въпроси като за непросветени читатели, снимат ни и следващата събота очаквайте във вестник ‘сега’ (95% сигурно, хаха) никому неизвестните калоян, марто и дете с еко приноса си за българия и света!
а преди това да стане ние пак обикаляме из софия, почти се къпем на една чешмичка, че и сапунче имахме, подмятат се въпроси за четка за зъби, въртим леща в чорапи (пък аз вече си сложих топки в чорапите), венета учи нас, ние учим калоянчо, едно момиче учи момче на тромпет до сфумато. после е театрално, гео-еговско, мижанка посред нощ в борисовата. и само 3 изпита за септември, взех най-важния. я герой!

dear цвети (a.k.a prudence), представа си нямаш на какво прилича знака, който ми даде! искам да го снимам, за да му се радвам и после, защото: писала съм съм  по него с химикал (спокойно, трие се като от бяла дъска), дечицата от знака се казват луси (in the sky with diamonds) и джуд (don’t be afraid), където се държат за ръце пише i wanna hold your hand, а отсрани на червеното съм писала едва ли не целия текст на dear prudence с рисунки (мои, уау!)
dear плам!, плам се върна, плам се върна! ликуй, народе!
dear upu, кога се връщаш!
dear мая, косата ми е страхотна, i feel pretty и готина!
martha, my dear, пък мен не ме е страх!

или…защо щастието ми е толкова голямо въпреки че сигурно ще ходя на септември по френски! не знам. готвих, ядох готвено, ядох салати, мих чинии, поучих, спах, къпах се, не излизах 2 дни от вкъщи, през които валя прекрасен дъжд, слушах бийтълс, хармонизирах се някакси с две думи. продължава да ми е такова - зелено-бирено, дъждовно-градинково, спокойно, смело ми е, много ми е смело (не, бе, не защото прочетох книга на коелю. в своя защита - първата ми беше), не ме е страх, не ме е страх. то било яко!

Kyo & Sita ‘Le chemin’

On a parcouru les chemins
On a tenu la distance
Et je te hais de tout mon corps
Mais je t’adore
On a parcouru les chemins
On a souffert en silence
Et je te hais de tout mon corps
Mais je t’adore encore

(превод за непосветени)

минахме по всички пътища,
но запазихме дистанцията
и те мразя с цялото си тяло
но те обожавам
минахме по всички пътища
страдахме в мълчание
и те мразя с цялото си тяло
но все още те обожвам

мамка му, цитатът от анели ман беше грешен.. всъщност е ‘интимността е доверие. а доверието е да се пробваш’, което пак е същото, нали?

котката спи, размазана от кеф. мама ме пита в кой приятел съм и ‘нали щеше да учиш’. дори не се запознахме с този приятел. но видях толкова други хора.. толкова ли бяха? хора ли бяха? видях ли ги? стига въпроси, дете, попълва полу-детски лексикон, ходи боси по тревата, откри сезона на ментата и сок круша, почти се напи, но беше далеч дори и от почти, какво значение има, подстригаха те на тъмно с макетна ножичка и още не знаеш колко е равно, но е радващо. маичка, ако бях си отрязала кичур и отпред, щеше ли и там да ме орежеш? чак сега се сетих, жалко. кълбо назад, кълбо напред, имам си въртележка, имам моето неравновесие в мен, имам щастието си, лиготията си, имам възможността да стъпя в огромна локва, за да помириша един розов храст, който дори не миришеше, и го правя! после, докато показвам на венета как съм го направила, нагазвам отново, но с двата крака. и оттам е радващо - цели 3 минути в Essence, слава богу няма места, не знам какво да правя в това заведение ‘само за жени’; съществуват травестити, за жалост проституиращи; няма място и в заведение с прекрасна червена маса за билярд, а нощем софия е така приятна, по сандали, ние сме четири, колите не могат да ме сгазят, камионите също, като в онзи разказ на Ина Григорова, където тя обяснява (след някво хапче) как ‘съзнанието на шофьора работи примерно на 3000 мегахерца, моето работи примерно на 3000000 мегахерца’ и как нищо от този свят не може да я достигне… велика е. после идва умореното, мълчаливото, сигурно тъжното. гладното, и добри хора, които да ме нахранят, да ми купят бира, аз се разхождам с двайсе стотинки и не ми пука. в нощното прибиране ни съпътстват множество хлебарки ей така по тротоара, ужасена съм. после спя. и ме предупреждават ‘сашко може да се върне и да си спи в леглото. той гушка, не се притеснявай, просто така прави като заспи’.

действия, описания, това не са моите чувства, тук ги няма моите чувства. те са другаде. а специално снощи останаха да висят на около 70 см във въздуха на едно хубаво място и бяха там и гледаха и аз бях там и гледах. бяхме заедно, аз и те. трябва ли да се върна там и да подуша аромата им. беше ме страх да си облека жилетката, но тва си го въобразявам, знам го. като е студено от нищо не ме е страх. рицарите са с мен (yeah, did too much cocain)..

а по-предната нощ опитвах да се разплача на пейката пред входа ни с бутилка бира. после се отчаях, когато не намерих ‘сто години самота’, жужу си я е взела, ще ми я донесе по-късно обаче.
гладна съм. стържа. трябва да си измия зъбите. да се прибера. да се събера. да се взема и в двете си ръце. част по част да се взема. разпиляност. да си се огледам, да се наредя парче по парче. от нито един пъзел не съм губила парченца, а от мене колко изчезнаха.. това случи ли се наистина?

за 17 дни далеч от софия:

успях да стъпвам боса по плочките и паркета вкъщи възможно най-дълго
успях да ям (все неща от списъка ми) спанак с ориз, пиле със зеле, тирамису, домати с ориз, хубав кашкавал, крем карамел, риба, истиснко италианско маскарпоне, пиле по гръцки, пиле капама (вкъщи) и мусака, ориз и зеленчуци по китайски и палачинки (в други градове) и любимите катми и странджанка от навън

успях да пътувам в колите на 10 различни човека.
успях да отида (отидем) до варна. да походя боса по пясъка, да пипна морето, да видя галата, да спя там цели 2 нощи, да изям 4 сладоледа (обичам числата), да се видя със ZEV, да видя плами и криси, които също са чели блога ми, и да ядем салата и да се мотаем. успях да чакам венета на гарата повече време, отколкото я видях, защото така. успя да ми стане гадно, да търпя заслужените забележки на мартин и да не пуша от тревата. и въпреки всичко… въпреки long time no see each other, въпреки на моменти географската ни далечност, въпреки репликите на други хора, че не я харесват, че ги плаши, аз знам, че сме приятели и се обичаме и при нас има толкова много отвъд видимото, че дори не искам да разкрия пред другите колко е специална за мен, то и е неизразимо. има такива хора, рядкост са.

успях да се видя с петя, нели, деси, мишо, ирта, валя, тошо, че и гандалф. да празнувам полу-имения си ден с малката иринка.

успях да отида (отидем) в ямбол и да прекарам повече време навън там, отколкото навън в бургас.

успях да изгледам първите три сезона на the L word и да поискам повече от случващото се. в него има действие, много действие, секс, много секс, слава богу не претръпнах да го гледам, има истински хора (в смисъл реални), има жени, много жени. но аз поисках повече от сериала. исках да са по-дълбоки. не да заключвам, че са бест френдс щото са постоянно заедно, а да ги слушам за какво си говорят (освен дето е стряскащо колко директно си говорят). искам още!
успях да се влюбя в джени-заради очите й най-вече, ебаси погледа, докато плаче или гледа някого и все едно му говори; писателка е, перверзна е, нежна е и искам да пусна хиляди нейни снимки тук

успях да се влюбя и в шейн (то можеше ли някой да й устои в тоя филм), действаща на друго ниво, различно от джени.. винаги ме е привличал стил като нейния, като момченце

успях да се влюбя и в алис, особено втория сезон, когато се влюбват с дейна. най-яките цитати са нейните

не успях да спя много. не успях да си прочета книгата и напиша курсовата. не успях да гледам другите филми по дисковете от мария. не успях да си взема естествен роман от снежа. не се видях с данчето. не се видях с родителите си кой знае колко. не си казахме кой знае какво. сестра ми пък успя да дойде и да си отиде цели 2 пъти.

успях да усетя много неща. да сънувам онзи сън. да не кажа много неща. усетих и как не ми се разправя на хората какво ми/ни се е случило.

тази вечер няма да спя. тази вечер вече е нощ. тази нощ вече е сутрин. вече е утре и ще пътувам със сутрешния експрес. с весо и жужу. за софия, където трябва да напиша курсовата си работа, да напиша есе, да науча материал от цяла година за един месец и изобщо да правя неща, за които не искам и да мисля. а ми се правят съвсем различни неща от трябващите.

желая: спокойствие.опитност.зеленина.градинки.паркове.бира.нощи.джин.свещи.писане.четене.книги.приближаване.близост.говорене.

‘cos i know that you know you’re all over me now

but if your heart is cold, my sheets are warm. ‘cos i’ve lost myself deep in your life. my only fix is you

отзад-напред:
и значките не помагат в опита да се прибереш от ямбол до бургас. аз с надпис на червената си ‘трудъ’, весо с култова стара седесарска с лъвче ‘писна ми’. ямбол не ни пуска или ни прави мръсно. аз броя: каруци-след 15тата спрях; мотори-около 8; пешаци-шестима; колела-над 23!, весо чете ‘септември’. след час и половина, множество неразбираеми знаци от повечето коли и информация кога има влакове, се запътваме наобратно и аз знам, че не трябва да става така. не трябва да се връщаме назад, където са всички, които са ни изпратили, където да ‘пием бира на гарата, бе!’. и вървейки, упорито продължавам да вдигам палец. и се получава. той спира и ще ни кара до зимница, където всъщност си променя решението и ни хвърля до петолъчката. и аз мисля за нашата безотговорност като стопаджии и добрите хора, които се намират, за да помогнат, били те и от малцинствата (префърцунено казано; цигани-нормално казано). оттам духът е вдигнат и само чакаме следващия, чиято кола да споделим. не, не сме от софия. и не приличаме като да сме от никой град. хора с раници.
стигането до ямбол също не е лесно, когато се намираш в айтос и всички завиват към средец, а зад нас има полицейска кола. после вече дишаме. дишаме въздух. въздухът е важен. попиваме.
и всичко е като в онези дни от бургас и софия - хора, пейки, бира, храна, обикаляне, намирам си солети, времето минава и се наслоява в теб и аз не съм откраднала онзи шоколад от била, а водата, която пада и бълбука пред очите ти, те поглъща, защото очите ти остават там хипнотизирани. колкото и да е тежко, когато ти се спи. колкото и да не можеш да движиш тялото си заради някакви вътрешни глупости - Онези движения. няма мюзикъли и не ми липсват. мога да стоя и да лежа на земята, на тревата, на ограда, на парапет, на всичко. важно ми е да мога да го правя. да имам времето за това. да имам хората за това. имаше хора. много хора. усмихнати и поздравяващи. беше хубаво само да ги виждам как идват и си отиват, че са там, че дишат и да не мисля за нищо, нито да ме боли коремът.
плам, знаеш ли колко е хубаво да можеш да се почувстваш у дома навсякъде. не че винаги се получава, но когато се получи, it’s fucking good! it’s huge! like you’ve always been there. има гостоприемни градове. гостоприемни домове. където мога да ходя боса. аз не съм пътник, от онези истинските. само ми се ще. хората се залъгват по чувала и шалтето и по думите ми понякога. а дори вече не знам какво да говоря като ме качи някоя кола. имам за говорене, но нещо ме спира. има гостоприемни майки, които те заливат с щастие и ти правят хороскоп до късно вечер и купуват закуски рано сутрин, пред които можеш да говориш всякакви неща и се смеят непресторено.
има гостоприемни легла, в които се спи на пресекулки, но пък сънищата са топли и спокойни. важно е. всичко ми е важно.
има хора, които чакат закъснението ти на гарата рано сутрин, за да помръзнем заедно преди карандила, на която не съм била синс ай уъс ъ (риъл) чайлд и изкачването не е трудно, защото никой не бърза. и аз с яка шапка с плитки. има скали, бе хора, и тревичка, и тече водичка тук-там, вижда се сливен, вижда се надалече, дишаш светлина, и що трябва да хвърляте боклуци на подобни места, невъобразимо е какви неща оставяте там, моля ви! има люлки и ‘уииииий’. има сенчеста поляна и гладни хора с торби сандвичи и домашна лютеница. има опит за дъжд. има заспиване на слънце и търкаляне по надолнища. в главата ми има неща на ръба и в момента не осъзнавам какво имам предвид. има по-сериозен опит за дъжд и нищо повече, планината е гостоприемна също. за разлика от лифтът, за който ‘елате утре’ и изпитването ми на страх от високо е отложено, но предчувствам не за дълго. има стръмно слизане и ‘внимавайте с онзи бръмбар’ и комуникация с лифтаджиите, които се движат над главите ни с кабинките с надписи ‘природата те обича’. има сливен за половин час, през който изключвам заради шоколада или по дефолт. има слънце, което ти стапя приятно главата и оформя нови епизоди в ‘моя свят’ докато пътуваме. има, има.
има ни тримата ‘на центъра’ - аз с онази шапка посред топлото, весо с още суровата ни вечеря-2 кила картофи и горчица, и марта, с раници и шалтета - и други някакви трима, които неприкрито ни се смеят, а дори не знаят колко яко би било анимационното с нас! има снимки през годините. има душ и храна и бира и колко е хубаво да си изкъпан, наяден и замаян от щастие и бургаско! (направих едно малко лошо. за втори път вече. съвестно ми е.). има спане по софийски - петима в стая. имам сън, кратък, бърз, стряскащ при тази ситуация, и хубав. и палачинки сутринта.
понякога не искам да пиша буквално и подробно, но докато стигна до клавиатура/лист се изпарява. it’s in the air.
повръща ми се за сън!

тук е ново. вкъщито. по-тъмно е, защото не съм свикнала. дори има по-бърз нет!
навсякъде мирише различно с изключение на ‘моята’ стая. сигурно е илюзия, че се сърдя, че вече не е така моя. но сякаш никога не съм си тръгвала оттук. разглеждам и всичко е там, където съм го залепила. пласибото малкият принц картичките мишената плакатите на нг (единият сега е леко скрит от нова-стара мебел с огромна папрат отгоре й) арабските думи списанията звездичката книгите натали портман с обръсната глава и едни очи. въртя се в кръг в замечтана усмивка.
хубаво е бе хора!!!!!!!
въздухът на гарата в бургас имаше вкус. с веселин дишахме в изумена радост. чаках на спирката и дишах, вървях и дишах. на моя блок имах топка в гърлото-от радост. бих извървяла разстоянието от гарата до нас, ако нямах тъп багаж и не исках час по-скоро да съм у дома. опитвах да не се разплача под монотонния звук на колелцата на куфара.
леглото ми, ах леглото ми! одеялото ми, възглавницата, с която спя от малка (по-възрастната ми е в софия) на бяло и розово райе, бял чист чаршаф и ходя боса. it’s better than chocolate! мога да напиша откровение всеки път, когато си лягам в моето легло! да се обърна наляво и да заспя опирайки се в облегалката, да се обърна наляво, да заспя, да си опра главата, обичам да си опирам главата, да се обърна наляво, да заспя.наляво.дазаспя.обърна.дасеопра.главата.обичам. единственият шум, на който мога да заспивам са колите отвън. и тях ги обичам.
о, и обичам да пикая, обожавам го! особено тук. обожавам онова чувство на облекчаващо изпразване. хората не напразно използват глагола да се облекча. велико е. обичам чистотата тук. мога да гледам в гърнето и да се радвам колко е бяло. господи, колко малко му трябва на човек да е щастлив!
и едва сега разказвам на мама и татко историята с краденото вино и те буквално се заливат от смях. обичам щастието им.

и двойките: в 22:22 си те пожелах. в 02:22 си те пожелах. ново заформяне на предвещаващи нищо двойки. не разбрах само момче ли си или сестра му? 22 пъти сънувам.
дете.харесваш.ли.някого? да. а.той.харесва.ли.те? не. сигурна.ли.си? да.

expect.radio,30 минути преди ефир по блоговете ще се разбере адрес..expect!

знаеш ли вчера порових в една купчина прашясала покъщнина, стоварена пред дома на евентуалния бивш собственик. намерих си една книжка за звездите. всичко друго беше на руски. стабилно количество ‘боклуци’.
не е хубаво да ти гледат в екрана, докато блогваш, постваш или пишеш. затова се скривам зад ухаещата на ленор завивка и мисля наум за бъдещия си пост.
весов рожден ден. говорих. беше ми хубаво. надявам се. след това е важно с кого спиш на едно легло. важно е заради сънищата. за да се събудиш на сутринта до маичка, да се похилите за нещо и да си кажете, че сте се сънували.
но най-хубавото пазя за себе си. то е тайна.
не знам какво направих. не знам дали направих нещо. но нищо.
и всеки ден е нова борба за същото. особено, ако не знаеш дали си постигнал нещо. борба да го приемеш. но нищо.
топло и красиво е.
топла и красива.

понякога сякаш нещо се грижи за мен, и когато стане съвсем безнадежджно, или в случая не знам точно какво, но някак не-спокойно ми, от онова неспокойствие, което не харесвам, и идва на помощ нещо - в случая един истински да!ден. със стоп до пловдив (където множеството спрели коли за една катастрофа по магистралата едва не ме разплаква от радост колко много хора са там, за да помогнат) за великия еко фестивал, на който има основно 20 човека, но поне стоят там цял ден. с велика старинна баня, която можеш да наемаш за подобни и културни събития, със спокойствието и слънцето на пловдив, който е взел най-хубавото от бургас и софия. с хората, с които не се запознавам, но постоянно засичаме из града, докато сновем за храна, газ или разходки. с двете ‘интересни момиченца’, особено едното - цветно, живо, ще прелее от живот, с талант да говори безспир, което успява да ни покани в града си, да ме напрегръща, да ми се наусмихва, да каже чао и ‘пак ще се видим някъде’ и накрая да я засечем пак там, където ще спим и да споделя чувала си с нея и пак да ми се усмихва на всяко обръщане в прекрасната квартира с прекрасни дървени неща, всякакви музикални интструменти, наредени книги по земята за психология и множество спални чували, явно чакащи там да спят поне 15 човека, за да стане и еко нощ. въпреки че в един момент спичам, почти незнайно защо, освен, че зверски ми се спи, а тогава ставам злобна и почвам да мисля само отрицателни неща, да си навивам депресивни мисли, които знам, че ще се окажат верни. и после сутрин с тибетска приказка и чай на балкона.
хора, пазейки природата, пазите себе си.

прегръщах.
друго не ми се пише. но ще попиша. иначе няма да съм аз.
не че прегръщането беше най-важното снощи, дори не знам… но беше прекрасно хубаво просто да прегръщам венета и толкова.
не се напих. не ме боля глава. даже спах в опити да се наместя на малко диванно място и краката върху стол.
беше си наше си събиране, с наша си музика, отдавна не сме били в мишу (благодаря), на моменти много наша(мартинско-детска) музика и задълбочаваща се и заразяваща други мания с не-изгледи да изтлее скоро. (сега ми се пикае, в сестра ми съм, която я няма, защото не очаквала толкова рано да станем и да се оправим у мишу и заминала на фитнес, но ще се върне след малко), ‘наше’ в широкия смисъл този път, защото хората бяха не обичайно заподозрените 5-6, но и не в най-широкия смисъл, защото други не успяха да дойдат, нищо.
детските подаръци продължават и знам, че това съм аз и че не съм аз. и когато преди да си тръгне, налетях и на мария да прегръщам, което и двете знаем, че не съм правила отдавна, година, че и повече, и се чудех защо го правя и тя пак повтори ‘обади се’ и аз пак й казах няма. прочитам си изречението и си мисля, че звучи все едно някога сме били любовници, хахахахахахаа.
всъщност още ми се прегръщаха хора.
имах рожден ден вчера. и първият подарък беше поднесен и първото обаждане за поздрав - всичко бе направено в първата минута на деня ми, целия ми рожден Ден.
не искам да казвам, че ми е било тъжно, защото не ми е било. просто тази година, вървейки измежду хора с мартеници, жени и мъже с цветя, усмихнати, излезли в съботния ден да подаряват, да се порадват и да бъдат добри и сетили се за жените си, не почувствах онова, което винаги ме е завладявало на рождения ми ден - а именно - как вървя и аз сред тях и никой не знае, че нося цвете не заради празника на жената, а за личния ми единствен рожден ден и чувството колко съм специална в този ден, не защото някой ми подарява нещо или ми се обажда (о, и това също), а защото ми е хубавият рожден ден на хубавата дата през хубавия месец. и това чувство си идва само от мен, от вътре. сега не се получи така. не ми се получи специално, не усетих нищо отвътре. бях истински щастлива на рождения ден на мартин, на ирта, на марта с цялото правене/купуване на подаръци и случването на целия ден, на Целия, и промеждутъците за сън. усещах повече вълнение в 23:58 на 20ти февруари, отколкото в 23:56 на 8ми март, че са последните минути от Деня. може и да съм изразходила прекалено много емоции тогава, но не, имах си време да наваксвам и почина. не знам. сега ще се изпикая и повече няма да мисля за това.
всъщност!… я, стига глупости, дете! просто рожден ден, беше, хубаво беше, стига дълба там дето не е хубаво да се дълбае и никога нищо не излиза. все нещо няма да ти е наред. а си голяма вече… хлъц!

ти си очите си. единствено и изцяло. всяко петънце в тях, всеки нюанс на ириса. и не само. ти си очите си в погледа при всяко поглеждане - в мен, не в мен и навсякъде. да, ти. как вдигаш очи съзнателно или не, как гледаш продължително без да мигаш и помръдваш. защото те поглъщат всичко, обхващат цялата картина като че гледат нещо малко, а когато гледат нещо малко го правят значимо като цяла вселена. ти си очите ти затворени и устните ти, които наблюдавам в този момент. ти си очите ти тъжни, които никога не съм виждала, защото сме тъжни само със себе си. ти си очите си, чийто поглед често разчитам, едва долавям или съвсем не знам какво значи. ти си очите си, които владеят положението, ситуацията, мен. ти си очите си, които ми говорят отдалече, от много близко и бъркат в моите.
ти си устните си единствено и изцяло. с всяко помръдване на ъгълчетата, в застиналата от щастие усмивка. и не само. точно ти!
ти си очите и устните си заедно и изцяло, защото те създават образа на лицето, докато гледаш, гледаш и все едно създаваш нещо.

последна нощ в бургас. важна ми е някак. като онази първата. заради тримесечното отсъствие и вероятността да се върна къмто след сесията. важна и защото завърших всичките си изсиквания към храна навън - ядох катма със сладко и сирене и така желаната странджанка с лютеница (денонощни били) - харесва ми в момента да се оригвам на нея. заради още рома и снимките с дес от ехей преди малко, а вече са на компютъра и заради всички неща, които си разказахме с големи подробности понякога, защото сме една зодия и заради доброто ‘сработване’ или по-скоро усещане между фотограф и модел (защото само на нея давам доброволно да ме снима). заради картофите от мусаката, които боцках до преди още по-малко и ядях с внимание (и съзнание, хаха), за да усетя напълно сладкия им вкус.