детски му работи

‘high art’ е доста хубав филм за една фотографка, много известна навремето, после дрога и алкохол, които все не може да откаже, защото и гаджето й, с която живеят, няма намерение да се откачи, правят си дрога-партита. на едно такова се появява съседката отдолу щото имало теч в банята и почва да се кефи на фотографиите из къщата. и понеже работи за някакво списание, представя им каталог на фотографката и те се навиват тя да снима корицата за следващия им брой. съседката си живее с приятеля, но почва повече да й харесва да си говори с фотографката. двете заминават на трип да снимат и прекарват нощта заедно. краят е кофти, прекалено кофти. сцените във филма са някак красиви. фотографиите из апартамента бяха хубави, имаше и в банята, а ‘задължителната’ любовна сцена всъщност липсваше, което беше някак хубаво. вместо това имаше опит за любовна сцена и разговор между героините. красиво.

‘but i’m a cheerleader’ е объркващ филм (австралийски), на който се чудиш да се смееш ли или да плачеш. шефката на мажоретките в училище, руса и розова, ходи с най-известния футболист в гимназията, обаче родителите и приятелите й са открили, че има нещо нередно в нея и викат човек от организацията ‘правилния път’ и й съобщават (да, съобщават й), че е хомосексуална, а тя отрича. закарват я с колата в едно ранчо-розова къща a.k.a rehab camp с изкуствени розови цветя и жена в розово, която я посреща (тука почва истинската пародия на ‘здравно заведение’) и с 5 стъпки за лечение, като първата е ‘admiting you are homosexual’ и като признаеш ти дават униформата - розовка за момиченца и синичка за момченца. и се почва - момченцата ги учат да секат дърва, оправят коли и играят футбол, а момиченцата да готвят и чистят и иобщо ги учат на приетите социални полови роли. някои не издържаха и бяха изгонени - 2 момченца се натискаха, други сами си тръгнаха. но ако не издържат докрай родителите им не ги приемаха и затова някои отиваха в къщата на т.нар двама ‘ex-ex-gay’,щото и те са били в този камп някога. накрая нашта руса мацка я бяха изгонили, но на ‘завършването’ на другите тя се върна, за да си вземе гърлфренда от камп-а и общо взето хепи енд. пародийно-наивно забавен с тук-там готини лафове. оо, играе clea duvall, която не е като да не е яка.

’saving face’ разказва за китайски семейства в америка. внучката уил е лесбийка, но не е казала на семейството, майката забременява и не казва от кого, традициите се спазват от старото поколение. внучката завързва любов с дъщерята на шефа си, която е out of the closet и иска открита връзка, но уил още се крие. малко романтичен, малко досаден на моменти. на мен уил не ми изглеждаше влюбена в нито един момент и беше супер пасивна. хепи енд обаче имаше, и за уил и за майка й.

‘notes on a scandal’ не ми хареса. може би заради самата история. джуди денч и прекрсната кейт бланшет са учителки в пропаднала гимназия. денч си води дневник за всичко случило й се и много се кефи, че се сближават с младата учителка, особено когато разбира, че тя има връзка с един от учениците. постоянно е със семейството й, но в един момент й се ядосва, че не я придружила за приспиването на котката й и разкрива тайната на друг учител и става скандал. бланшет отива да живее при нея, но намира дневника й, където денч е писала и доста неверни неща и общо взето разбира, че учителката иска нещо повече от приятелство и голяма драма.. приемат я обратно в семейстото й, а старата учителка продължава самотния си странен живот.

‘un amour de femme’ е френски филм за семейна жена, която се увлича по новата си позната, а тя пък се опитва да я сваля с интересни погледи и танци. всъщност ми хареса колко дълго време ги дават как се гледат преди да направят каквото и да е. само че когато това се случва, идва мисълта за мъжа и сина й. дадоха хепи енд, но не разбрах какво е станало.

иначе попаднах на това, по-скоро братовчед ми по случайност. от април е, а никой не ме беше уведомил.. как да помни човек в кои конкурси участва! (:

L word по foxlife oт 17ти юли! превеждат го ‘еЛ връзки’, ще падна… трябва да го излъчват в наистина късен час, но дори не мога да се сетя за такъв. тоя сериал кърти още от първата серия, без никаква подготовка те залива с живота си. революционно е! трябваше даже вече да са го излъчили преди прайда, за да бъдат подготвени хората, хаха.
другото, което искам да споделя по темата - почнах да гледам най-накрая лесбийските филми, които свалих. филми, за които знам отдавна, за които никога не съм чувала, които свалям от последния забутан сайт или пък не, но в крайна сметка, и на това му дойде времето.
никога, ама никога не гледайте ‘kissing jesica stein’, по-голяма боза отдавна не бях гледала, дори като тематичен филм не е интересен. плосък, дразнещи актриси, дразнещи героини, сюжет като скалъпен набързо франкенщайн.
затова пък ‘imagine me & you’, както вече му се зарадвах в предишен пост, си заслужава. сладникав определено, правен по всички клишета за американски романтичен филм, но все пак с прекрасни актриси.
доста интересен се оказа ‘tipping the velvet’, който е в цели три части и разказва за англия около 20те години (доколкото можах да предположа исторически) и показва жени от всякакви ‘слоеве’ - богатите излизат с момичета предрешени като момчета, правят си партита в къщита, бедните бяха в един бар.
глупави описания. имам още над 20 филма за гледане (само тематичните), а някои още не са се изтеглили. други, като ‘Gia’ съм гледала отдавна и е толкова красив и с толкова прекрасната анджелина джоли…
иначе се подстригах, точно след като си подадох документите за паспорт, точно след като се снимах с дългата коса. утре-за риба!

…или
weak as i am по детски
…или
да, очевидно е!

(оф-топик: познавах много хора. много. всички те бяха едно голямо нищо.. едни никои. знаеха го. повтаряха го. пишеха го. споделяха си го. пееха го. чувстваха го. и нито за миг не престанаха да се стремят едни към други, да се срещат и блъскат и да си обясняват колко са нищи и колко са никои. това не се забравя. даваха си много, отнемаха си тройно. изтощени, озлобени и никога спиращи. каква активност, какво непрестанно действие като ударите на сърцето. и имаха силни чувства, които ги караха да вършат какво ли не. колко нараняваха с тези силни чувства; и как понякога се усъмнявах в сериозността им, защото моите силни чувства не ме караха да правя такива неща… или се усъмнявах в своята сериознот пак поради същото)

вчера започна с мълчание. и дълго то продължи. като часове. не съжалявам. освен това съм addicted, а това не е нещо, което ще обяснявам. представих си непростими неща. представих си загуба. исках да изчезна. никога не е наред. никога няма да бъде. и нищо няма да избухне тази вечер. заспах. за да не заплача.

(едва ли не оф-топик 2: не може ли да сме деца. да сме безполови. ще е толкова по-хубаво и никой няма да мисли за секс. не, не затова се наричам ‘дете’. почти забравям понякога откъде тръгна името ми.. невърмайнд. не искам онези желания. не ги овладявам. не ги и умея. а i wanna have control. отвратителни са. и не са за мен лъжица. никога няма да се справя с тях.)

със смътно рибешко чувство, че така трябва, променям посоката на деня - завивам наляво и се виждам със сестра ми. успявам да видя и милена в южен парк, докато също така смътно си мисля дали влад няма да се появи отнякъде. и той се появява като нещо пожелано. може би желанията се сбъдват, когато не ги осмислям съвсем и не ги претрупам с глупости.

искат да говоря. отказвам. затова цяла нощ трите пак бистрим миналото и едни и същи тиради думи, които пак няма да доведат до нищо. изговорени неща, изговорени и обяснени много пъти случки, за които аз още мисля и няма да простя. ирина говори думите ми. разликата помежду ни е, че ги говори на глас, защото е сред стари приятели, а аз си мълча във всеки един случай. сигурно е заради алкохола. ужасно прости думи. каза си всичко какво й е. и аз можех да си кажа, щяха да ме изслушат, можех да им кажа всяка подробност, но щеше да е по онзи гаден начин, когато просто изричам думи все едно са без значение, за да прикрия колко важно ми е всъщност. те ще знаят, че ми е важно, но никога не са ме виждали такава. не искам. мълча. те спорят. поглеждат ме като арбитър. сочат си ме за претекст да променят темата, защото ‘ми било скучно’. а аз просто реагирам както, ако се караха родителите ми - мълча със сериозно изражение. аз съм най-малката сред тях. в тази компания бях най-малка.

ирина изтрезнява треперейки. усещам конвулсиите й през двете одеяла, докато я прегръщам, за да я топля. вие й се свят като мърда. говори. слушам я с леки опити за развеселяване. плаче. отлично знам какво й е. а точно в този момент не мога да го почувствам. забранила съм си тези неща да се показват, а тя е до мен в цялата си слабост и освен да я галя по главата друго няма какво. лени беше първият човек, който плака пред мен цели два пъти и веднага ми изплува като образ, отново с цялото ми безсилие и с цялото й доверие. а аз й разправях тогава, че за мен това нещо е като разкриване, което ми е невъзможно да направя пред някого. и на ирина го казах. и с двете не се постарах достатъчно. не мисля, че бях достойна да съм свидетел на сълзите им. приятелството е доверие. доверието е да се пробваш - Анели Ман.
a posle toq chovek kak shte go gledash v ochite, s cqloto sebe si v nego?
  не знам. почетете това, и аз ще го направя. има и за любителите на френски, защо не.

накарай ме.
накарай ме, аз ще се съпротивлявам.
ще те удрям през ръцете, но успей.
не, не ме наказвай. не е това.
не ме насилвай. не е това.
уплаши ме, за да поискам сама.
изкови моите ‘не’ в ‘да’.
и това не е игра.

нощем забърквам мисловни магии и чакам деня, за да жъна резултати.
денят не идва
ела, ден!
свещен, благословен
какво още искаш от мен?
имам магическа пръчка и не знам как действа
като дороти със сребърните обувки
(накрая се оказва, че не е трябвало да ходи до Оз, защото винаги е имала тези обувки..)
хайде, ден
осъществи се

думи не трябват
то и думи няма

движим се по острието. чакаме последния възможен момент. а понеже сме късметлии, ни се удават няколко такива, но и тях успяваме да пропилеем. очакваме всичко. очакваме нищо. никога не сме изненадани. просто не сме подготвени. знаем, че нещо ще се случи и го чакаме стоически, идеално знаейки всички последствия от неспазване на срокове, от забравяне на детайл. и нервност, симулирайки дейност, когато опре съвсем до края. а тогава наистина сме дейни. преувеличавам(е). и защо не.
но да се върнем на острието.
1) не знам как другите успяват всяка вечер да се приберат вкъщи, да си махнат грима с тампонче, да си измият лицето и зъбите, да не ядат след 6ч., да си легнат навреме, да не са пълни с мръсни дрехи, да им е подредено, да нямат петна от кафе по килима, от вино по чаршафите, от бира по панталона, от ром по ризата. как изключват! и си вършат работата/учат. как имат регулярни и нормални приятели и не им крещат. как не се влюбват в приятелите си, мани другото! как се сресват (и защо). как имат енергията да говорят за фризьори и прически над половин час. как си намират гаджета, как се държат с тях, как се държат заедно, за какво си говорят, какво правят заедно?! как стават рано за каквото и да било. и как не им се пие по което и да е време. как пушат цигари по навик. как правят каквото и да било по навик.
2) каквото и да кажем е истина. как ли да го обърнем, не лъжем. ‘искам това, искам онова’ - няма значение. не можем да формулираме желанията си гласно пред всеки (не ни вярвайте, да, да, писала съм го вече). лъжем с всяка дума, защото е по-лесно. а истината е в шегата, защото е по-лесно. истината е в между другото. или в чашата. а с мен ли си в каната за мляко, с мен ли си в черното кафе? естествено, че не. искаш ли да намериш някой, който е в захарта роден? естествено, че не!
разминаваме се… грешка (или пък не) - разменяме си думи, обменяме флуиди, напрежение, спокойствие (и погледи, разбира се, тва по дефолт) - като валута ги обменяме, но на черния пазар, с една единсвена цел, поне моята - да имам правилните, истинските думи. все ме прецакват копелетата, все недоглеждам и ми пробутват боклуци. как да се напомпаш свястно с боклуци, а! вие бихте ли си вкарали нещо откровено тъмно кафяво във вената? и затова все се прибирам измамена и все по-трепереща в растяща абстиненция… добре, наркоманската лексика я знаем. been there. done that (това си е мое пък!) - отдавна, много отдавна.
- както и да се гледаме, няма да се разберем.
- колкото и да се сънуваме, няма да се обясним.
- и толкова глупости да изговаряме а да искаме да си кажем съвсем определени неща. (бележникът е моят компютър, весо.) много сме добри. в объркване, (само)заблуди, губене на време, печелене на време, манипулации. не сме развили само умението на доверие.
- и, знаеш ли, ние пък съвсем сме свикнали с това.
- а знаеш ли, аз съм свикнала да бъда нещастна. затова вече не ми личи (толкова) (много). (’а вие защо никога не сте нещастни?’ - пита м. просто нямаме доверие на хората пред нас, за да се отпуснем, да споделим, срамуваме се, страхуваме се. и измисляме всякакви глупости, които да говорим)

*вечер
какво правя тук? какво правя в този град? нито изпивам алкохола му. нито опитвам от наркотиците му. нито почиствам боклуците му. нито гледам всичките му филми и представления. нито познавам хората му. нито чукам момичетата му. нито посещавам клубовете му. нито ходя университета му. нито качвам планината му.

филми. отново филми.
в единия момент има надежда за мен.
в другия няма нищо и всичко, която си мисля е толкова нелепо, рибешко нелепо - от онова невероятното, което не се случва наистина, което е прекалено хубаво. просто нелепо. влизам прекалено надълбоко. не се контролирам. и на лекции не ходя. виждам колежките си, колкото те да видят как шашко ми набутва парче портокал в устата, докато им искам ксерокопия за упражнения, на които така и не ходя.
и постове, които чета и разчитам само защото имам бегли познания какво ги е провокирало, и думи и настроения. другото пак е мои филми. и само с мартин може да си кажем ‘ох, странно ми е с тези хора, мога да си говоря само с теб’. трупаща се настръхналост от седмици.
не знам как да се отърва. знам само, че утре ще съм в пловдив и няма да мисля толкова интензивно за това, ще си почина на еко феста. някакво приятно разсейване с ася и ‘радваш се да ме видиш, нали? аз ще ти дам едно наргиле, че имам едно у нас’ и скоро си тръгва.
искам да се дистанцирам, да не излизам, да си стоя в нас, да уча, да си науча, да не се виждам с хора, аз съм в главата си ужасно много, прекалено, мартин, защо сега пускаш скин с ‘броукън’ и ромът, който е до мен. знам, че не мога обаче - не мога да не се виждам. и онези думи, които осъзнавах да ги изричах ‘той не може да спи сам и аз не мога да спя сама’, i will be lost without you. не мога да се дистанцирам толкова много и толкова умело вече. бяга ми се далече и задълго, за да съм със себе си и да имам цялото време на света като плам, за да мисля за нещата без да ме пресират лекции и глупости. защо пускаш само скин, мартине.
искам да плача сега. не от тъжно. ей така заради скин. и заради всичко, което искам да кажа, а не е формулирано в главата ми. срам ме е. от начина, по който искам да го направя. мартине, престани, сега и ревю!

не ни вярвайте. не ми вярвайте. на нито една дума, усмивка, поглед, действие, настроение, интонация, акцент, потрепване, примигване, потръпване. защото при нас ‘не’ може да е категоричност, може да си е чисто ‘да’, може и да е нещо като ‘да’, ама не съвсем, а може и да нещо четвърто отвъд. и това са само две думи, при това едносрични! представяте ли за каква обърквация иде реч, като почнем да съставяме изречения. ами дори ние не знаем процента истина във всяка една дума! трудно се говори. представете си нервните връзки, които протичат, всички сигнали, и ако ни питат един наглед прост въпрос, при нас протича сложен поток от мисли ‘искам ли, ама наистина ли, ама колко, а дали пък всъщност не искам, а, ама колко’ и сме се научили да не изчакваме претеглянето в проценти истина на ‘да’ и ‘не’, за да знаем кое печели демократично, а да избираме най-лесния вариант.
не ни вярвайте. не ми вярвайте. лъжем много. лъжем нарочно. с причина. целенасочено. on purpose. от срам. от страх.
говорим глупости. говоря глупости. от страх. от срам.
правим глупости. правя глупости. от желания. от потиснатост на желания. от липса. от изгубено време.
не правим нищо. не правя нищо. от страх. от срам. от стъписване. въпреки желанията.
не показваме нищо с погледи, усмивки, действия.
с действия в редките случаи на просветление.
с отказите си от ‘помощ от приятел’ дори, когато ти личи ужасно много, че си зле, та се е досетил и най-големият тъпак.
с неспособността си да помогнеш, ако си от другата страна и да гледаш безучастно.

защото, мамка му, не може да циклиш над нещо от месеци, всичко да те улеснява-ситуацията, и ти да се отнесеш в другата посока. и тва сега е или най-висшата ми форма на илюзия, която е толкова висша, че още не съм разбрала къде бъркам в системата, или наистина пропуснах нещо, което не че щеше да ми донесе нещо наистина (връщане към реалността), ами поне щеше да ми вкара нови случки за размисъл и радване.
нищо не се разбра, нали? а, така!

въображение-фантазия-илюзии-вкарване.във.филми: сто пъти съм казала, че го правя непрекъснато, сънуването ми наяве, докато не заспя наистина. толкова е често, толкова е обемно, че само аз мога да си го разбера. напоследък (хах, от месеци), съвсем съм му се оставила, на границата съм, почти ще ми пререже кожата, но балансирам, или така мисля. тъй като не мога да спечеля битката със себе си да си позволявам фантазии само когато може (например не когато имам да уча), съм си признала една малка победа - колкото и далеч да стигна в илюзиите, а ми се струва, че се надминах, колкото и дълго да ги поддържам дишащи, колкото и да фантазирам, докато ми се случват други неща, то поне едновременно с това да съм наясно, че нищо не се е случило… дано не стане така, че нещо вземе да се случи, а аз да помисля, че ‘сънувам’.

понякога едно изречение стига да ме срине и да запрати по дяволите всичките ми илюзии, които поне контролирано знам, че са такива. думи, които нито са обидни, страшни, заплашителни, а просто съобщителни, които, заради субективизма, аз преиначавам през моята си призма и се сривам, ‘самочувствието ми’ отлита. после с още едно изречение съвсем изчезвам и няма и следа от радост и от нищо, само заради мен си отново - виждайки как не се справям с контрола на въображението си, щом се оставям нереализацията му да ме помете. и тогава мълча, ‘не участвам’ сякаш е края на света, голямо си дете, dete! след това друго изречение ме вдига, хвърля в размисъл - да, защо да заспивам спокойно, като може да цикля над вариантите, които сама си създавам. и най-странното е, че отново отделям повече време на фантазии, отколкото да видя по-далеч от това, което искам да видя.
на другия ден и след сън, решавам ‘лошите изречения’ да ги зачеркна и да си карам на ‘доброто’, за да подклаждам още въображението. оо, получава се и още как, аз висини съм достигнала в тая сфера!
на по-другия съвсем съм забравила ‘лошите’ и решавам, че ще се чувствам ‘pretty, charming and gay (весела)’, с леко застрелване и леко ревю (прилагателните ги употребявам по първо хрумнало). оп, ревю е групата. ревю, ревю, бяхме само двама, бяхме малки момиченца, бяхме любов, беше ни страх 2 (на която гюров ме гледаше в очите, а аз не танцувах). после само мен ме беше страх, защото и със страха се привличаме като магнити потънали в бира. страх и желания към половината момичета в ‘маската’, което обичам да ми се случва на подобни събирания/концерти, където мога да откроя поне десетина хубави хора.
на следващия ден-днес пак ме беше страх малко, в един миг. и се съмнявам, че изобщо наричам нещата с истинските им имена, дори когато си мисля, че е така… не ме е било страх! друго беше.

ти си очите си. единствено и изцяло. всяко петънце в тях, всеки нюанс на ириса. и не само. ти си очите си в погледа при всяко поглеждане - в мен, не в мен и навсякъде. да, ти. как вдигаш очи съзнателно или не, как гледаш продължително без да мигаш и помръдваш. защото те поглъщат всичко, обхващат цялата картина като че гледат нещо малко, а когато гледат нещо малко го правят значимо като цяла вселена. ти си очите ти затворени и устните ти, които наблюдавам в този момент. ти си очите ти тъжни, които никога не съм виждала, защото сме тъжни само със себе си. ти си очите си, чийто поглед често разчитам, едва долавям или съвсем не знам какво значи. ти си очите си, които владеят положението, ситуацията, мен. ти си очите си, които ми говорят отдалече, от много близко и бъркат в моите.
ти си устните си единствено и изцяло. с всяко помръдване на ъгълчетата, в застиналата от щастие усмивка. и не само. точно ти!
ти си очите и устните си заедно и изцяло, защото те създават образа на лицето, докато гледаш, гледаш и все едно създаваш нещо.

INXS! Roxette, U2, Plcb, Radiohead, Travis, Skiny Puppy-Tainted love, Kebap4eta i Rozi, Panican!, NG.

Като почне един ден, освен, че не знаеш със сигурност дали е продължение на предишния, ами и продължава няколко дни. Сега не знам имения ден на Мишо у тях начало на този пореден цикъл ли беше, или част от него в по-дългосрочен план… В броя следват: Линч, филм, мижанка, спане, зелено и супа.

- Линч (9 ноември) - този ден трябва да се празнува в Бг като национален празник. Да, бе, и аз го пипнах.

излизане от квартала - куфарче излита от червена жигула, караща бясно. Аз тичам да го отворя. ирта – дете, недей, може да има бомба. Но то по-скоро прилича на аптечка. Жена от блока от терасата си ни казва да го занесем в онази сивата къща. чудя се на себе си как не заебавам ситуацията. Жена от къщата ни благодари. С нищо не ни черпи. според мАртин трябва да направим още 2 ‘добрини’ и без проблем ще ни пуснат на пресконференцията на Линч. Мартин се опитва втората да е да върне някому една изкопана играчка-маймунка; а аз – да спася човек от куче. не се получава.
· тролей – ирта влиза от друга врата и оставаме разделени почти до СУ; и с мА. се отдаваме на устно творчество стил инж. Донев и по-зле. Помня за един пакистанец-бежанец, затворен в буре, който от 2 години не дишал и някакви стари градски песни с нов аранжимент.
· Шипка 6 – по кафе, ореховка и кекс убиваме време до Линч и обсъждаме стратегия как да влезем при журналистите.
· Кемпински-Зографски – до където с мА. се добираме почти накъсмет. Не усещам още вълнение. Едно мо миче, неориентирано като нас, също търси съдбовната зала Витоша. Тръгваме 3мата и се оказва,ч е тя е от Новинар, Казваме й ние от коя медия ще се представяме. После осъзнавам,че всъщност е по-голяма. ред залата всички, които влизат, се вписват в списък. На въпроса ‘от коя медия сте’, казвам пързо ‘Алма Матер, радиото’ и за мое учудване ни казват просто да се запишем. Истински имена и сменени телефони. Ексайтед!
· в залата – сядаме нахално на първия ред и гледаме как всички се приготвят с фотоапарати с огромни обективи и записващи устройства. мА. вади нашето – мп3 плейъра му; и листи за писане.
· His Majesty enters – почти не разбирам когае влязъл и седи точно пред мен и говори, обяснява с ръце за трансцеденталната медитация (и съответния университет, който ще се строи в Младост 4, ноу джоук) и ръката му описва вълни и въртележки, а апаратчиците пред него снимат настървено всяко едно движение, което с нищо не се различава от редишното. Аз пускам плейъра на запис и той спира на 2рата минута от липса на място. но го държа докрай, за да правим впечатление, че сме от медия. И проклинам това радио, че ни е дало толкова малко техника! В продължение на много минути, докато Линч говори, гледа точно мен и аз се хипнотизирам и искаме да участваме във филми. Перчемът му е адски як! Боже, ако не жиевя в София, а в Бургас, как ще ми се случват такива неща!
· преди филма – имаме около 2 часа, кото пропиляваме в пътуване, храна и търсене на магазин за бельо и у мА. за преобличане.
· филмът ‘Линч’ – (9 ноември, 15ч.) – на опашката за билети засичам Десу-бу, която е именно в Алма Матер радиото и й предлагам записките на Марто като материал.
· сънят – да, интересен е филмът, особено, докато говори по телефона с Джеръми Айрънс, реже врати и прави дупки в декорите, пуши и хвърля фасовете на пода на ‘офиса’ на радиопредаването си, но сънят ми се обажда в този час и нещо и между 2 сцени сънувам толкова много и постоянно се оплаквам на Деси-бу колко ми се спи.
· въпросите – Линч излиза с жълта вратовръзка и усещането е сякаш сме били заедно досега. Повечето въпроси са тъпи, защото 1) има отговорено в книгата му; 2) са за Туин Пийкс, а за това са изписани хиляди сайтове, но кой да ги чете освен мАртин. Но има и добри попадения и той разказва как се е ‘появила’ идеята за Боб във филма; за Денис Хопър в ‘Синьо кадифе’.
· фенове – после отиваме за автографи – нещо, което не харесвам, но в случая много исках. Книгата ми е в Бургас, та ми се подписва на тетрадка. После
снимки с телефона ми и ‘You’re the greatest!’ - казва мАртин. ‘Thanx, maaaan’ - отговаря Линч,

Прибиране - звъня на мама да следи да ме види по телевизора, хаха! Замъквам мА. у нас да ми изяде яденето, което прави 3та поредна нощ за него да не се прибира
- Мижанка - след папане и домино, идва Калоян-голямата Шашка. Плам рещава, че живея много далеч след като почти я навих да дойде, за това пък Марта се съгласява почти от раз, което е едно голямо УАУ! Децата се чудят вече на какво да играем, а до Листопад никога няма да стигнем
§ Марта - не е толкова изумена, както когато я побутнах и й казах ‘аз съм dete’, може би защото този път е подготвена. Не, бе, и аз се чувствам така сред 3ма непознати! Пък и и обещахме да не я упояваме, за да й вземем бъбрек-два. Чайове, бири, а на децата все им се играе. Странно, но преобразуваната Асоциации (един по един се изреждат да казват дума, докарала им асоциация от предната) се оказва доста плодотворна, най-вече заради обратното на асоциации. Като банан-самолетоносач-тиква-сламка-фенерче-килим-шише-химикал (сега си ги измислям, че ми стана забавно). Марта е почти срамежлива, почти разговорлива, съвсем Риба и почти с коса - на което (последното) се изумявам с възхищение ‘как е възможно’ всеки път като я погледна. Както викахме навремето, когато си говорехме за обръснати глави - ‘хубав и правилен череп’. После слушаме инж. Донев до попикаване и после невероятно идиотската идея да играем на мижанка. Калоян съвсем се вдетинява покрай нас (все той измисля детските идеи). След 2 кратки игри в двустаен обаче идва невероятно умната идея за мижанка навън!
§ Играта - е луда. Имаме обособен периметър. Припомняме си правила за броене и крещим ‘Пу за менеееее’ в 2 посред нощ. Доста изморително и голяма бягане пада.
§ Вътре - се прибираме да поиграем уно (след представяне една по една картите, нарисувани от нас, пред Калоян и Марта) с бисквити, кекс и локум и мусика още. След нов и продължителен изблик на лиготия и хилеж (от не-спане), ми се доспива ужасно.
- Спане - шашка ще спи в стаята на Тошко, който още не се е върнал от филм с Георги и вероятно ще спи у тях. Което се оказва не така, когато се оказва, че без да разберем Тощо се е прибрал, докато сме били навън и спи без да ни чува. Спим. Богове, най-сетне! Събужда ме телефонът на Шашка, който трябва да тръгва. Студено е. духалка и второ одеяло. Другите си спят. Пак сън. Събуждат ме очертанията на лицето на Марта, която също трябва да тръгва. Станало е горещо. А навън! Навън е снежно като Нова Година! Мартин и той ще тръгва. Водя ги до спирката и обяснявам за рейсовете. Облечени са като за лятна олимпиада, а е студ. мА. изчезва до близката мания за зимно яке и чао на Марта.
- Зелено (10 ноември-събота) - след лекция, на която почти спя, се добирам до Зеления панаир на НДК, с Плам, Ачо и Катя. Купувам си ‘адската’ торбичка от плат със зелени кленове листа и надпис ‘зелен бъди’; гледаме филмчета с добра идея, но ужасно патетик разказвачка; много полезни брошури и доброволчески лагери. После харча пари и за книги (не знам - за половин седмица ми липсват 80 лв.) - Силвия Чолева - Картички (наистина с картички) и ‘Посветено на терлика - 20 артекспедиции в Източните Родопи’ на Артдвижения Кръг. После у Жужу и Катето, където да си взема ютията и лампата и ме засипват със стари програми и седмици в софия и де що неща съм си забравила при изнасянето преди година (старата ми квартира). С див ентусиазъм им говоря за яката зелена торбичка и показвам, за Линч, за Марта, за Калоян и мижанката посред нощ, показвам блогове, а Жужу се зачита и ходи по линкове. После пътувам за Георги за т. нар. Сефте парти, купувам ром и чипс. Оказвам се ‘сама жена’ - там са само Ванката и Кем и 2ма георгиеви колеги. Компютърът е заел цялото им внимание и в отчаяние ям филии с лютеница и салати и чипс и бонбони. Не че се чувствам не на място, просто ми се прави нещо, а хората се кефят само да играят халф лайф и някъв самолет. Поне си говорим с Кем за Линч (и той бе там) и с Георги доста, което ми е някак неочаквано. Иначе очаквах познати като мА, Мишо, Ети, Ани… Брех, напоследък само с момчета се събирам - като едно време, но сега никой няма колички и автомати.
- Супа - мА. звъни и под секрет му казвам, че тук няма никой по-познат и си тръгвам без да казвам на георги, че ще ходим у Мишо, сори. Оказва се, че в Жужу съм забравила всичките си пари и разполагам с лев и нещо. Той пък с още по-малко и сме луди. Уж да избягам от заледеното на моста на влюбените, падам на сухо място както съм с раницата, пълна с ютия и лампа. Белегът на ръката ми са 2 дупки като ухапа
но от змия. Изпускаме явно последния автобус за Мищо, щото е 11ч. и правим тегели да се стоплим. Той тръгва да ни взима сколата, защото ни обича безкрайно. Само ни е смешно. И ‘Мартин, случвало ли ти се е да имаш… значи имаш едни ‘преди’ и ‘сега’,м които са разделени от един момент, в който осъзнаваш, че никога вече не можеш да възприемеш човека пред теб по същия начин?… оф, абе в любовен аспект!’
§ Докато чакаме Мишо, мА. преиграва: ‘хайде, това такси закъснява…ало, поръчах едно такси’ и в този момент Мишу бие спирачки до нас. “Мишо, виж, ухапа ме змия’ - показвам му 2те дупки.’ ‘Ааам…’, ‘Закарай ме в болница!’, ‘Сега нали няма да умреш… в нас?’ Загриженост, хаха!
§ Оказва се, че Мишо е адски паричен на наш фон - 5 лв. За няколко дни, с които купуват бира! Шапката ми е паднала в калта и докато Мишо е пак в магазина за суха супа, щото имал картофи, с мАртин разиграваме диалози ‘не, мишо, никакви пари не сме намирали в колата. Изобщо не сме и тършували! И никакъв автобус не е минавал!’ и ‘ Мишо, какъв прах ще ми дадеш за шапката? Имаш ли за ръчно пране? Ама да е за цветно! И с омекотител!’ когато наистина го питам, той казва, че имал за жълто пране!
§ Обявява, че той сам ще прави супата, защото знае с мА какви ги забъркваме поне като стане дума за спагети. За последните Мишо даде само едно масло и кетчуп (щото така си ги обича), а ние сложихме в нашите: лютеница, всички подправки, краставички, камби и моркови от буркан и невероятните ябълка, чесън и мед!
§ Още под влияние на престоя в Георги и игрите, казвам,ч е като противовес ужасно ми се гледат Футурама, Фемили гай и Саут парк, квото пуснат! След малко Фемили гай, почваме първия епизод на Туин Пийкс и Мишо заплашва да го спре след като мАр. Говори репликите с героите, затова си ги говорим зад гърба му. Друг път не ми е било толкова интересно да гледам, все едно съм във филма и почти ще се разплача за Лора. Не от филма, а от Огън, следвай ме и книгата с дневника й се разбира повече за нея и защо всички са потресени. Нямам търпение да видя идването на Дейл Купър, но си лягам и той тъкмо се появява. Oh, what are these fantastic trees!
§ (11 ноември) - мишо ми се смее, че тва ми бил най-дългия сън и че спя с очилата. Епично прибиране от 2 часа и без късмет.
- Бонус трак - 11 ноември вечер: Тошо е направил чудна картофена салата, в която лукът и картофите са правопропорционални по размер и количество. Разпръсквам всички брошури, книги, седмици в софия, програми п опода и уж ще оправям, но само чета, пак ям, оправям малко, пиша, пак ям, чета… докато не звъни Петя да съобщи, че ще изюрка мА. да дойдат. Направо i feel sorry for him, четири вечери му станаха навън. Той не й вдигнал обаче и тя се докарва сама с половин бутилка коняк и жартиери!
§ И се почва взаимно лакиране на ноктите на краката в червено и черно между трима ни с Тощо. Коняк с кафе, снимки на лака и игра на уно.
§ Свещи и игра със сенките, когато Тошо си е легнал. Не, няма да се вмъкваме в леглото му и да спим тримата!
§ Ще спим. Спрях музиката, но се обичаме. Не, не се притеснявам. Не нищо ми няма. Не, добре съм. Да, бе, добре съм. Дете съм, нали знаеш. Малко не мога. Малко нищо не мога. Малко се притеснявам. Но за 2 години и половина има напредък
Дете!
Дете!
Дете, детедетедете! Дете се оказва не случайно избрано име. Малко ме е страх. Малко е нелепо. Топло. Горещо. Без одеяло е студено. Хубаво топло. Навсякъде мирише по различен начин, но все така хубаво - аромати от мъжки парфюми и сладък дъх на бахар (и аз не знам!). аз съм котка.
Дете съм и не съм свикнала., трудно е. да и не. По-скоро да, но…
Спим, тихо.
Топло. Горещо. Със студени крака, които не се стоплят.
Напредъкът е хубаво нещо. Дете, хубаво е. знам.
… Къса коса в ръцете ми, мека, топла. Разтапящо меко, стъписващо топло.
Не знам как да се отпусна съвсем, пречи ми нещо. Топло. Пари. Гладкост. Знаеш ли, забелязала съм, че нямаме координираност като се целуваме.
Хахаххахаха, знам!
Ще спим ли? Не. Ама сега това какво значи!
Искам така! Ъ, не. Последно?
Fuck, fuck!
Аз, такова, не мога. Какъв е проблемът? Не мога. Защо? Не мисля, че успявам
@#$$%^&ế()І)+ế^$#@@
не, не мога!
(страх ме е)
добре, спим.
Ъъ, това такова ли беше? Да. Окей, да знам.

28 окт., after midnite; квартира-сама-бюро-радио

Снощи. точно, когато медитирам/се приспивам и виждам червено небе на бял фон, или бяло небе на червен фон, или две различни небета и после става наситено мастилено, алармата на телефона ми забучава тревожно. 23.41. даже я бях забравила. римайндър. римайндва ми в графата anniversary, че едва ли не от случката от предишния пост е минала една година. алармата звъни поне час по-рано. помня всичко прекалено подробно.
помня, че следобядът слушах само meds, което се превърна в нещо като химн на такива купони, после и в мой химн, после и в име на блога, хаха… помня, че цяла нощ не можах да спя и почнах да пиша нещо, озаглавено ‘писмо до ири’ и разказвах какво ли не и после се навивах да й го дам. четях го, докато го пиша и го пишех, докато го четях. нямаше никой в квартирата и можех да лудея на воля. не заспах, докато не изстисках всичко, за което можех да се сетя. трябваше да ходя рано на лекции, но просто спах до обяд. помня някякъв момент от пейка на дворчето на ректората, където седим с плам, а колегите ми бисер и жени и нейни приятели са до библиотеката. помня, че ми беше настръхнало. четях ‘писмото’ непрекъснато, особено на лекциите, а когато вече ми се ревеше за сън и се отпусках на банката, се приспивах, разказвайки си го. събуждах се, и когато пак заспивах, си го разказвах, докато си спомнях, че съм спряла. за два дни го бях наизустила, даже го сънувах. И когато finally й го набутах в джоба на раницата преди да отлети, се чудех какво да правя, какво да чета, за какво да мисля..
помня много, притеснително много понякога. и то със същите емоции като при самата случка. консервирани спомени. и голямата бяла значка Baby, did you forget to take your meds? и разочарованието всъщност. някаква тъпа горчилка от прекалено бързо протекли събития с неизяснителен край.. малка атомна бомба… добре де, водородна поне…

проблемче. затова този линк

я заобичах по комплексни причини; по несъстоятелни също; по неприлични; но като че ли най-вече по неоснователни. Заобичах британския английски (който преди ненавиждах) като нещо култово, на което се кефиш. Не помня кога изведнъж почна да ми харесва, минахме с него през стадия да му се подигравам, да го имитирам. Но мисля, че някъде от езика започна любовната ни игра с Англия – тази жена с много бяла кожа и червена дреха.
И не е кралицата, не е Биг Бен, нито Бъкингамският дворец, и червеният автобус на 2 етажа не е; всичко минава през зачервените лица на рижавите момчета, които се бият с феновете на другия отбор – нищо не знам за тях; минава през мъглата, дъжда, липсата на слънце, за които също нищо не знам. Не знам и за ‘английските джентълмени’, за цилиндъра, бомбето, чадъра/бастунчето и специалното му полюшване при ходене. За малките градчета, пълни с работници в мина и свързването на двата края – съвсем нищо. Минава през London night life, за който пак нищо; през всеки клуб с много музика, с много хубава музика и с много хора (които… за там не знам, но в Бг в такива моменти искам да спя с половината от тях). Заради галериите, заради списанията, заради Уайлд, заради Сохо.
Заради музиката (заради ‘the’ пред имената на групите) – от Pistols през Beatles до Placebo (аз съм до там) – заради зъбите на Брайън (добре де, бил роден в Люксембург), сякаш специално изпилени, за да ми прилича на вампир; заради косата му, независимо от дължината; заради момчешко-момичешкото му тяло, лице и излъчване; заради това, че искам да го чукам, да го рисувам, да го закова на тавана; заради това, че се сбъдна сценарият ми на видеото към Meds; заради още 863 неща, които не мога да обясня.

Нищо общо с главния.
Дишаш. Кихаш. Just to stay warm. Be honest. Eat honey. Sell cookies. You search for shelter to calm the storm, shaking for an instinct… time, give me time, I’ll be fine. I am colour-blind. If love was red, then she was colour-blind. All her friends…! The friends are green pumpkins standing on the balcony while they’re drunk. И тогава я прегръщаш след като си целувал някой друг на земята и си спал в нечии трети ръце. И това се повтаря като филм, като шоу, или пийп-шоу, все тая. И после правиш грешки, докато пишеш на английски, хахах and that’s just Fine! ‘cos the complications are too much, but you donno what the consequences are. Shit… happens… every… day… to all the people… not the good ones only.
Хей, кифличке! Sweet pumpkin on the balcony, you were so drunk and you so donno what’s happened inside… shaking for an instinct but still staying outside, trying to get sober. And I’ve gotta pee. ‘I was standing, you were there. And they could never tear us apart’, hahah. An orange by my side, it’s so orange. And then I got high.‘Let’s get drunk on Saturday’ has always been the answer (of my prayers) – the ultimate answer of the ultimate question.

И НЕБЕТО НАД МЕН.
И НЕБЕТО НАД МЕН ТЕ ИСКА!
А МОРЕТО Е В МЕН.
А МОРЕТО Е В МЕН! ПРЕЛИВА!

(Ирино! Флорин такава! какво си ми вкарала тия думи в мозъчето и ми звучат като от перфектен запис на живо)