детски му работи

днес в морето има вълни,
(save me from drowning in the sea)
цветът е сухопастелно зелен.
ниска облачност
на места с разкъсване
няколко слънчеви петна в зеленото
божие провидение за уморените ми очи.
момичетата снимат котки
и кучета
но само тия с котките са кучки
останалите животни нямат значение
зеленея се и аз като фон
с якето по снусмумрикски
само че в края на октомври
в морската
пет пъти за една седмица
трябва да е била много тъжна седмица
или пък обратното
а всъщност май нещо съвсем трето
така де, стига с тези двуполюсни модели.
и защо да не си счупя крака другия път
защо не си ги счупя и двата!
чарът ми е от герданчето на врата, знам го
и от цвета на чорапите
а като сложа и черен молив на очите къртя всички вселенски мивки.
пред лудницата
(или ‘диспансер за психични заболявания’)
си мисля как това е идеалното място за целувка
романтична съм нали
няма никакво съмнение, че аз съм малко извратен,
но, мила, ела под моята шевна машина,
за да видиш колко радост има.
там е и идеалното място за пикник -
между животинските гробища и сградата с решетки
от първия до последния етаж. ‘аз съм болен тука’
и румен във вилекула е полудял-
емил димитров ще ми слуша и ще трака по неща с див поглед.
а иначе бутилка коняк изпихме
и аз се разприказвах като петя едно време
а съм в пълно съзнание
забелязвам всичко, анализирам, запомням
нали имам свят да управлявам
нали има надежда за сграбчване.
червена тениска.
и кога да спиш, кога.пак.
как изглежда светът през погледа на денонощия с 3-часови сънища.
на какво ще играем - на статуи или на ‘лавата идва’.
вдишвам.
а истината,
истината е, че с времето всичко ми се смалява
редукция на каквото се сетиш.
като износване на кръвоносен съд
а в тия съдове живее серотонина.
истината е matter of trust.
kiss my eyes and lay me to sleep
сбъдване на неопределени летни желания

солени са дните-денонощия. пясък полепнал по мен, с бельо или без във водата няма значение. на сушата в тъмното също. къпане в топлата вода или мафия, после вкъщи с или без душ, с дрехи или не, рано или късно. приспивам се с ‘queer as folk’, за да не привърша L word толкова скоро. действат успокояващо. вече не ме събужда и нуждата от тоалетна, може би съм спряла да пия толкова вода.
daylight не съществува, скрита е зад металните щори.
снощи и с жужу. диша попърс по улиците и ме държи за ръката, за да не падне. срещаме радост, радина, калина и някоя друга да пият водка с касис на пейка и ми се ще да пия с тях. ей така, заради радост, радина и касиса, не водката. казват, че да дишаш попърс по улицата било легално, но аз просто искам да съм седнала. правя го пред една галерия и главата ми тежи за кратко. попърс го взимали за да се възбудят, да кажем. нищо не ми стана, дори и хубаво. после вече сме към морето и мирела срещу нас. аз пак си мисля глупости и се къпем по цици. отново тъпия попърс и тотално се отказвам от него като начин на въздействие. мързеливо прибиране.
от 4 дни се вкарвам в други филми, ей така за разнообразие. или са халюцинации. ще си призная, но по-нататък. а по материалите по фонетика пиша смешни стихчета и си представям как на изпита ще говоря на асистента за лятото си. на френски, разбира се. той е симпатичен и гей и не разбрах какво беше смешното разни колежки да си споделят този факт и да се смеят. да, всеки знае, защото му личи от километри, ама да си го повтарят, смеейки се, е тъпо. и, разбира се, тва, че ни гърчи, се обяснява с ‘щот е педерас’… амин, че се отплеснах.

а ръцете й аз гледам ръцете й с малките им сериозни движения по чашата по дрехите оправя заглажда връзва панделка аз се правя че спя не знам как се заспива когато има толкова много неща за гледане правене слушане казване почувстване независимо от горещо и студено от шумно и тихо тоя свят не е за проспиване тази година не знам как да заспивам само при голяма преумора и ръцете й с очите които ме преследват денем нощем ‘денят е по-благосклонен към влюбения нощите са жестоки’ каза ми веселин и аз заспивам само сред хора и музика вкъщи на тишината сама не успявам вървя нощем към дома залитам от сън но изправена пред леглото не мога да легна в асансьора си пиша живота после го забравям и ароматът ти е изчезнал от много време го няма изплъзва ми се само ме заобикаля и нарочно ме пропуска не знам колко време е минало времето времето като в белодробна клиника на томас ман тече бавно и бързо и бързо и бавно гледаш продължително и аз блъскам мисли в главата ти за да ми ги кажеш не знам как пак да стигна до онова състояние мога да направя толкова луди неща да застраша живота си да съм невнимателна дотолкова че да го застраша да спя с непознати да пътувам хиляди километри в други страни без страх да кипя от енергия от това блажено бягство а да не мога да направя къде къде по-прости неща а с непознати можеш да говориш за всичко и толкова бързо се сменят и идват нови непознати с които да говориш пак за същото старата песен на нов глас горещината международното положение красотата навън къде си бил къде отиваш къде са били те къде отиват а у дома те чака пак същото трябва пак да ринеш все същите лайна твоите си лайна колкото и да е удобно да си бездомен и светът ти да е раницата с когото и да се къпеш гол когото и да питаш за гей-заведенията в града и пред когото и да правиш признания - връщаш се и всичко потискано и отлагано чака натрупано да го свършиш или да продължиш да отлагаш защото прекалено много те е страх от глупости пък той светът виж го! ей сега ще свърши как да го пропуснеш тоя чуден живот как да се задържиш на едно място как да си позволиш да пропускаш възможности ‘проблемите са възможности в работно облекло’ беше един от първите ми смси от венета преди сто години самота научи ме научи ме как да живея защото ’sorta fairytale’ на tori amos ме разплака вчера с всеки акорд и всяка секунда на гласа й толкова е разбъркваща тая жена сигурно затова не я слушам защото много потъвам от музика и да още мога да треперя какво му е чудното не съм се променила как да овладееш треперенето когато ти се случва толкова рядко никога не свикваш с него и никога не е от студеното аз съм малка топчица ти си малка топчица аз плаках веднъж отчаяна и приемам и отричам неща само на ум защото това което виждам е илюзия моя измислица а пък така да знам че е вярно никое кафе не може да ме събуди никой сън да ме наспи затова рядко практикувам и двете и когато денем трябва да уча а нощем ми се излиза кога да спя кога не му е в тоя живот на спането мястото а не че не е хубаво не че не го обожавам не разбирам честно не разбирам защо!
и пак гледам продължителната усмивка близостта допира отстрани не ми се говори с никого за това никога не съм го правила омръзна ми от мейли от сайтове гледам как гледа - изтънчен воайор като мечтателната изабел как да уча как при това лято как с тази олимпиада с тези хора с това всичкото навън в мен и навсякъде как се учи не е заради оранжевата леща не е нищо че изядохме един пакет в хърватско един чат друг чат трети чат навсякъде онлайн за какво! списъци с хора на линия под линия статистики и нищо нищо нищо не можех да остана сама нито за миг защото потъвах усещах как отивам в най-малката си част мъничка топчица ако колянчо ме оставеше за момент и не дишах или вдишвах дълбоко и понякога исках да се прибера искам да съм на всички места едновременно как е възможно да не е възможно! а в стаята е студено а аз се потя и ми дойде защо да не ми дойде а гърдите ми пак тежат болят и са твърди защо не а кога се извъртя един месец дете само който е най-далеч ти е най-близо останалото е маскарад на клоуни колко време можеш да търпиш да гледаш как изписваш собствената си пасивност

тук е ново. вкъщито. по-тъмно е, защото не съм свикнала. дори има по-бърз нет!
навсякъде мирише различно с изключение на ‘моята’ стая. сигурно е илюзия, че се сърдя, че вече не е така моя. но сякаш никога не съм си тръгвала оттук. разглеждам и всичко е там, където съм го залепила. пласибото малкият принц картичките мишената плакатите на нг (единият сега е леко скрит от нова-стара мебел с огромна папрат отгоре й) арабските думи списанията звездичката книгите натали портман с обръсната глава и едни очи. въртя се в кръг в замечтана усмивка.
хубаво е бе хора!!!!!!!
въздухът на гарата в бургас имаше вкус. с веселин дишахме в изумена радост. чаках на спирката и дишах, вървях и дишах. на моя блок имах топка в гърлото-от радост. бих извървяла разстоянието от гарата до нас, ако нямах тъп багаж и не исках час по-скоро да съм у дома. опитвах да не се разплача под монотонния звук на колелцата на куфара.
леглото ми, ах леглото ми! одеялото ми, възглавницата, с която спя от малка (по-възрастната ми е в софия) на бяло и розово райе, бял чист чаршаф и ходя боса. it’s better than chocolate! мога да напиша откровение всеки път, когато си лягам в моето легло! да се обърна наляво и да заспя опирайки се в облегалката, да се обърна наляво, да заспя, да си опра главата, обичам да си опирам главата, да се обърна наляво, да заспя.наляво.дазаспя.обърна.дасеопра.главата.обичам. единственият шум, на който мога да заспивам са колите отвън. и тях ги обичам.
о, и обичам да пикая, обожавам го! особено тук. обожавам онова чувство на облекчаващо изпразване. хората не напразно използват глагола да се облекча. велико е. обичам чистотата тук. мога да гледам в гърнето и да се радвам колко е бяло. господи, колко малко му трябва на човек да е щастлив!
и едва сега разказвам на мама и татко историята с краденото вино и те буквално се заливат от смях. обичам щастието им.

и двойките: в 22:22 си те пожелах. в 02:22 си те пожелах. ново заформяне на предвещаващи нищо двойки. не разбрах само момче ли си или сестра му? 22 пъти сънувам.
дете.харесваш.ли.някого? да. а.той.харесва.ли.те? не. сигурна.ли.си? да.

бях написала преди време:
искам отново да мога да й пиша смс в три следобяд и да й кажа, че сме в парка и след 15 минути тя да дойде и да каже, че е спяла, но съобщението ми я е събудило и веднага е дошла. и аз я боготворях, защото беше единственият човек, който не само спи по това време, но и се събужда и идва. и я питам ‘за толкова кратко време’ и тя казва, ами че да, какво има да си оправям. и наистина, какво има да си оправя, съвършена е. и усещах необикновена близост, неизказана, само по погледа ми знаеше какво мисля, знам го.
а сега ще напиша:
снощи я сънувах за първи път от много време. видяхме се. поговорихме общи неща. нямаше и следа от всички минали гадости. не се чудехме какво да си кажем като в другите сънища. нямаше го напрежението. искаше ми се отново да я питам ‘я, ти ми проговори’, но не го направих. нямаше и нищо общо с реалността в момента-когато се виджаме, а се правим, че виждаме празно пространство. и в съня, аз си тръгнах, казах й чао, не се обърнах, не изпитвах никакво съжаление.
мисля, че я преживях насън. и сега?

нищо. motherfucker, don’t you lectualise me. не ми се спи. ляга ми се. така и тъкмо ще заспя. тъмно ми е. моря си очите - очевидно. не знам как да го направя. толкова е лесно, а не мога. думите ми са прозиращи лъжи. а не са! i can dream that i’m someone else.

*какъв е цветът ти след?*
горят идеите в мен, разрушават стени с цветове всякакви и след тях нищо не остава.
цветът след смърт е дървен. с повече късмет е пепеляв.
цветът след любов е солено мокър. тогава и всички розови сърчица плачат и се смесват с цветята, запазени на хербарий.
цветът след спане е морав към червен.
цветът след купон е бирено-килимен, задушлив като (в) непроветрена стая.
цветът след секс е влажно сладък.

her smell. и топлината под ръката й (без да искам). а другата ми страна замръзва. спя безразлично. заспивам в бесове. няма да ме успокоиш. не и тази нощ. няма, защото аз го искам. или защото си нарязах пръстчетата и после ги смуках.
спи ми се. прекъсвам контакт… глупости, ще ми се само.
i wanna be adored. i wanna be your doll. i wanna be your whore. и нищо такова не искам.

*виж сега. знам, че ми вярваш. вярвай ми повече. заслужаваш го. защото дълго пътува. защото аз дълго чаках. давай да си вярваме, че време няма. кога ще го живеем всичкото…

като не ми пожела какво да сънувам, не само, че не се събудих с усмивка, ами и сънувах това:
вървя с 2ма мъже и една жена. те ще правят нещо - някъв театър, пърформанс. нощ е. аз не ги познавам. само ще гледам какво ще правят, но не мога да му повярвам съвсем, че е истина, или дори отказвам. питам жената дали се страхува или вълнува. тя казва, че е спокойна. и наистина - изглежда почти безразлична, сякаш не й предстои нещо лошо да й се случи, в което вече съм почти сигурна. те така са го замислили, и тримата. а жената смътно мисля, че е петя с факултетен номер 28013, родена на 3ти март, зодия риба, по дяволите. влизаме някъде. аз стоя зад една завеса, само леко я откривам, за да ги гледам; не че се крия. но и не искам да ме виждат, за да не си спомнят, че съм там и в ‘представлението си’ да наранят и мен, въпреки крехкото доверие помежду ни. чувство за някаква тайна, в която ме посвещават/са ми позволили да видя нещо почти ритуално. някаква странна общност, която ми се е разкрила. и нещо дяволско. и тогава е брутално:
тя в бухнала бяла рокля се появява. единият мъж я застрелва с пушка, виждам раната и кръвта, и още преди да се е свлякла, я бутат по натам и почват да я мушкат с ножове. и аз не мога да не гледам, като мисля как ме е страх за себе си и едновременно как на нея й беше все едно - просто трябваше да снимат грандиозната й смърт-убийство.
появяват се други хора при мен зад завесата - разни тийнове дошли да пият, и аз мисля, че сега могат всички ни да избият, но нито децата, нито мъжете им обръшат внимание. едно умихнато нещо се притиска в мен да ме прегръща и изобщо никой не осъзнава какво се случва. a на ‘сцената’ мъжете симулират театрални действия.
и вечерта, когато съм на откриване на изложба на студио Даухаус в Червената къща, виждам лицата на двамата мъже-убийци. знам, че тях съм сънувала. те също ме познаха. и някакъв полъх, който ми носи самото име на студио Даухаус, защото го свързвам със садо-мазохизъм и почти си спомням защо. и всички хора, които виждам на изложбата с чаши вино в ръка, сякаш са онези дето, които пият. красиви хора са и аз на воля воайорствам, прикрита под името ‘доброволец’ за всеки случай. само онова прегръщащото не се появи, но сигурно защото не останах съвсем докрай…
отдавна съм нямала толкова плътен и запомнящ се сън.

INXS! Roxette, U2, Plcb, Radiohead, Travis, Skiny Puppy-Tainted love, Kebap4eta i Rozi, Panican!, NG.

Като почне един ден, освен, че не знаеш със сигурност дали е продължение на предишния, ами и продължава няколко дни. Сега не знам имения ден на Мишо у тях начало на този пореден цикъл ли беше, или част от него в по-дългосрочен план… В броя следват: Линч, филм, мижанка, спане, зелено и супа.

- Линч (9 ноември) - този ден трябва да се празнува в Бг като национален празник. Да, бе, и аз го пипнах.

излизане от квартала - куфарче излита от червена жигула, караща бясно. Аз тичам да го отворя. ирта – дете, недей, може да има бомба. Но то по-скоро прилича на аптечка. Жена от блока от терасата си ни казва да го занесем в онази сивата къща. чудя се на себе си как не заебавам ситуацията. Жена от къщата ни благодари. С нищо не ни черпи. според мАртин трябва да направим още 2 ‘добрини’ и без проблем ще ни пуснат на пресконференцията на Линч. Мартин се опитва втората да е да върне някому една изкопана играчка-маймунка; а аз – да спася човек от куче. не се получава.
· тролей – ирта влиза от друга врата и оставаме разделени почти до СУ; и с мА. се отдаваме на устно творчество стил инж. Донев и по-зле. Помня за един пакистанец-бежанец, затворен в буре, който от 2 години не дишал и някакви стари градски песни с нов аранжимент.
· Шипка 6 – по кафе, ореховка и кекс убиваме време до Линч и обсъждаме стратегия как да влезем при журналистите.
· Кемпински-Зографски – до където с мА. се добираме почти накъсмет. Не усещам още вълнение. Едно мо миче, неориентирано като нас, също търси съдбовната зала Витоша. Тръгваме 3мата и се оказва,ч е тя е от Новинар, Казваме й ние от коя медия ще се представяме. После осъзнавам,че всъщност е по-голяма. ред залата всички, които влизат, се вписват в списък. На въпроса ‘от коя медия сте’, казвам пързо ‘Алма Матер, радиото’ и за мое учудване ни казват просто да се запишем. Истински имена и сменени телефони. Ексайтед!
· в залата – сядаме нахално на първия ред и гледаме как всички се приготвят с фотоапарати с огромни обективи и записващи устройства. мА. вади нашето – мп3 плейъра му; и листи за писане.
· His Majesty enters – почти не разбирам когае влязъл и седи точно пред мен и говори, обяснява с ръце за трансцеденталната медитация (и съответния университет, който ще се строи в Младост 4, ноу джоук) и ръката му описва вълни и въртележки, а апаратчиците пред него снимат настървено всяко едно движение, което с нищо не се различава от редишното. Аз пускам плейъра на запис и той спира на 2рата минута от липса на място. но го държа докрай, за да правим впечатление, че сме от медия. И проклинам това радио, че ни е дало толкова малко техника! В продължение на много минути, докато Линч говори, гледа точно мен и аз се хипнотизирам и искаме да участваме във филми. Перчемът му е адски як! Боже, ако не жиевя в София, а в Бургас, как ще ми се случват такива неща!
· преди филма – имаме около 2 часа, кото пропиляваме в пътуване, храна и търсене на магазин за бельо и у мА. за преобличане.
· филмът ‘Линч’ – (9 ноември, 15ч.) – на опашката за билети засичам Десу-бу, която е именно в Алма Матер радиото и й предлагам записките на Марто като материал.
· сънят – да, интересен е филмът, особено, докато говори по телефона с Джеръми Айрънс, реже врати и прави дупки в декорите, пуши и хвърля фасовете на пода на ‘офиса’ на радиопредаването си, но сънят ми се обажда в този час и нещо и между 2 сцени сънувам толкова много и постоянно се оплаквам на Деси-бу колко ми се спи.
· въпросите – Линч излиза с жълта вратовръзка и усещането е сякаш сме били заедно досега. Повечето въпроси са тъпи, защото 1) има отговорено в книгата му; 2) са за Туин Пийкс, а за това са изписани хиляди сайтове, но кой да ги чете освен мАртин. Но има и добри попадения и той разказва как се е ‘появила’ идеята за Боб във филма; за Денис Хопър в ‘Синьо кадифе’.
· фенове – после отиваме за автографи – нещо, което не харесвам, но в случая много исках. Книгата ми е в Бургас, та ми се подписва на тетрадка. После
снимки с телефона ми и ‘You’re the greatest!’ - казва мАртин. ‘Thanx, maaaan’ - отговаря Линч,

Прибиране - звъня на мама да следи да ме види по телевизора, хаха! Замъквам мА. у нас да ми изяде яденето, което прави 3та поредна нощ за него да не се прибира
- Мижанка - след папане и домино, идва Калоян-голямата Шашка. Плам рещава, че живея много далеч след като почти я навих да дойде, за това пък Марта се съгласява почти от раз, което е едно голямо УАУ! Децата се чудят вече на какво да играем, а до Листопад никога няма да стигнем
§ Марта - не е толкова изумена, както когато я побутнах и й казах ‘аз съм dete’, може би защото този път е подготвена. Не, бе, и аз се чувствам така сред 3ма непознати! Пък и и обещахме да не я упояваме, за да й вземем бъбрек-два. Чайове, бири, а на децата все им се играе. Странно, но преобразуваната Асоциации (един по един се изреждат да казват дума, докарала им асоциация от предната) се оказва доста плодотворна, най-вече заради обратното на асоциации. Като банан-самолетоносач-тиква-сламка-фенерче-килим-шише-химикал (сега си ги измислям, че ми стана забавно). Марта е почти срамежлива, почти разговорлива, съвсем Риба и почти с коса - на което (последното) се изумявам с възхищение ‘как е възможно’ всеки път като я погледна. Както викахме навремето, когато си говорехме за обръснати глави - ‘хубав и правилен череп’. После слушаме инж. Донев до попикаване и после невероятно идиотската идея да играем на мижанка. Калоян съвсем се вдетинява покрай нас (все той измисля детските идеи). След 2 кратки игри в двустаен обаче идва невероятно умната идея за мижанка навън!
§ Играта - е луда. Имаме обособен периметър. Припомняме си правила за броене и крещим ‘Пу за менеееее’ в 2 посред нощ. Доста изморително и голяма бягане пада.
§ Вътре - се прибираме да поиграем уно (след представяне една по една картите, нарисувани от нас, пред Калоян и Марта) с бисквити, кекс и локум и мусика още. След нов и продължителен изблик на лиготия и хилеж (от не-спане), ми се доспива ужасно.
- Спане - шашка ще спи в стаята на Тошко, който още не се е върнал от филм с Георги и вероятно ще спи у тях. Което се оказва не така, когато се оказва, че без да разберем Тощо се е прибрал, докато сме били навън и спи без да ни чува. Спим. Богове, най-сетне! Събужда ме телефонът на Шашка, който трябва да тръгва. Студено е. духалка и второ одеяло. Другите си спят. Пак сън. Събуждат ме очертанията на лицето на Марта, която също трябва да тръгва. Станало е горещо. А навън! Навън е снежно като Нова Година! Мартин и той ще тръгва. Водя ги до спирката и обяснявам за рейсовете. Облечени са като за лятна олимпиада, а е студ. мА. изчезва до близката мания за зимно яке и чао на Марта.
- Зелено (10 ноември-събота) - след лекция, на която почти спя, се добирам до Зеления панаир на НДК, с Плам, Ачо и Катя. Купувам си ‘адската’ торбичка от плат със зелени кленове листа и надпис ‘зелен бъди’; гледаме филмчета с добра идея, но ужасно патетик разказвачка; много полезни брошури и доброволчески лагери. После харча пари и за книги (не знам - за половин седмица ми липсват 80 лв.) - Силвия Чолева - Картички (наистина с картички) и ‘Посветено на терлика - 20 артекспедиции в Източните Родопи’ на Артдвижения Кръг. После у Жужу и Катето, където да си взема ютията и лампата и ме засипват със стари програми и седмици в софия и де що неща съм си забравила при изнасянето преди година (старата ми квартира). С див ентусиазъм им говоря за яката зелена торбичка и показвам, за Линч, за Марта, за Калоян и мижанката посред нощ, показвам блогове, а Жужу се зачита и ходи по линкове. После пътувам за Георги за т. нар. Сефте парти, купувам ром и чипс. Оказвам се ‘сама жена’ - там са само Ванката и Кем и 2ма георгиеви колеги. Компютърът е заел цялото им внимание и в отчаяние ям филии с лютеница и салати и чипс и бонбони. Не че се чувствам не на място, просто ми се прави нещо, а хората се кефят само да играят халф лайф и някъв самолет. Поне си говорим с Кем за Линч (и той бе там) и с Георги доста, което ми е някак неочаквано. Иначе очаквах познати като мА, Мишо, Ети, Ани… Брех, напоследък само с момчета се събирам - като едно време, но сега никой няма колички и автомати.
- Супа - мА. звъни и под секрет му казвам, че тук няма никой по-познат и си тръгвам без да казвам на георги, че ще ходим у Мишо, сори. Оказва се, че в Жужу съм забравила всичките си пари и разполагам с лев и нещо. Той пък с още по-малко и сме луди. Уж да избягам от заледеното на моста на влюбените, падам на сухо място както съм с раницата, пълна с ютия и лампа. Белегът на ръката ми са 2 дупки като ухапа
но от змия. Изпускаме явно последния автобус за Мищо, щото е 11ч. и правим тегели да се стоплим. Той тръгва да ни взима сколата, защото ни обича безкрайно. Само ни е смешно. И ‘Мартин, случвало ли ти се е да имаш… значи имаш едни ‘преди’ и ‘сега’,м които са разделени от един момент, в който осъзнаваш, че никога вече не можеш да възприемеш човека пред теб по същия начин?… оф, абе в любовен аспект!’
§ Докато чакаме Мишо, мА. преиграва: ‘хайде, това такси закъснява…ало, поръчах едно такси’ и в този момент Мишу бие спирачки до нас. “Мишо, виж, ухапа ме змия’ - показвам му 2те дупки.’ ‘Ааам…’, ‘Закарай ме в болница!’, ‘Сега нали няма да умреш… в нас?’ Загриженост, хаха!
§ Оказва се, че Мишо е адски паричен на наш фон - 5 лв. За няколко дни, с които купуват бира! Шапката ми е паднала в калта и докато Мишо е пак в магазина за суха супа, щото имал картофи, с мАртин разиграваме диалози ‘не, мишо, никакви пари не сме намирали в колата. Изобщо не сме и тършували! И никакъв автобус не е минавал!’ и ‘ Мишо, какъв прах ще ми дадеш за шапката? Имаш ли за ръчно пране? Ама да е за цветно! И с омекотител!’ когато наистина го питам, той казва, че имал за жълто пране!
§ Обявява, че той сам ще прави супата, защото знае с мА какви ги забъркваме поне като стане дума за спагети. За последните Мишо даде само едно масло и кетчуп (щото така си ги обича), а ние сложихме в нашите: лютеница, всички подправки, краставички, камби и моркови от буркан и невероятните ябълка, чесън и мед!
§ Още под влияние на престоя в Георги и игрите, казвам,ч е като противовес ужасно ми се гледат Футурама, Фемили гай и Саут парк, квото пуснат! След малко Фемили гай, почваме първия епизод на Туин Пийкс и Мишо заплашва да го спре след като мАр. Говори репликите с героите, затова си ги говорим зад гърба му. Друг път не ми е било толкова интересно да гледам, все едно съм във филма и почти ще се разплача за Лора. Не от филма, а от Огън, следвай ме и книгата с дневника й се разбира повече за нея и защо всички са потресени. Нямам търпение да видя идването на Дейл Купър, но си лягам и той тъкмо се появява. Oh, what are these fantastic trees!
§ (11 ноември) - мишо ми се смее, че тва ми бил най-дългия сън и че спя с очилата. Епично прибиране от 2 часа и без късмет.
- Бонус трак - 11 ноември вечер: Тошо е направил чудна картофена салата, в която лукът и картофите са правопропорционални по размер и количество. Разпръсквам всички брошури, книги, седмици в софия, програми п опода и уж ще оправям, но само чета, пак ям, оправям малко, пиша, пак ям, чета… докато не звъни Петя да съобщи, че ще изюрка мА. да дойдат. Направо i feel sorry for him, четири вечери му станаха навън. Той не й вдигнал обаче и тя се докарва сама с половин бутилка коняк и жартиери!
§ И се почва взаимно лакиране на ноктите на краката в червено и черно между трима ни с Тощо. Коняк с кафе, снимки на лака и игра на уно.
§ Свещи и игра със сенките, когато Тошо си е легнал. Не, няма да се вмъкваме в леглото му и да спим тримата!
§ Ще спим. Спрях музиката, но се обичаме. Не, не се притеснявам. Не нищо ми няма. Не, добре съм. Да, бе, добре съм. Дете съм, нали знаеш. Малко не мога. Малко нищо не мога. Малко се притеснявам. Но за 2 години и половина има напредък
Дете!
Дете!
Дете, детедетедете! Дете се оказва не случайно избрано име. Малко ме е страх. Малко е нелепо. Топло. Горещо. Без одеяло е студено. Хубаво топло. Навсякъде мирише по различен начин, но все така хубаво - аромати от мъжки парфюми и сладък дъх на бахар (и аз не знам!). аз съм котка.
Дете съм и не съм свикнала., трудно е. да и не. По-скоро да, но…
Спим, тихо.
Топло. Горещо. Със студени крака, които не се стоплят.
Напредъкът е хубаво нещо. Дете, хубаво е. знам.
… Къса коса в ръцете ми, мека, топла. Разтапящо меко, стъписващо топло.
Не знам как да се отпусна съвсем, пречи ми нещо. Топло. Пари. Гладкост. Знаеш ли, забелязала съм, че нямаме координираност като се целуваме.
Хахаххахаха, знам!
Ще спим ли? Не. Ама сега това какво значи!
Искам така! Ъ, не. Последно?
Fuck, fuck!
Аз, такова, не мога. Какъв е проблемът? Не мога. Защо? Не мисля, че успявам
@#$$%^&ế()І)+ế^$#@@
не, не мога!
(страх ме е)
добре, спим.
Ъъ, това такова ли беше? Да. Окей, да знам.

сънувам… че ставам в 9ч. и съм във филмчето на пауърпъф гърлс, много истинско. и страшни неща сънувах предните два пъти, но в съня изобщо не ме беше страх, може би имам напредък. след 2 месеца прекъсване и нея сънувах, най-вероятно защото Сара ми писа за нова година ‘you should come with us in Esence’…us?, кой друг се включва в това?, още не съм преживяла последното ходене в софия, а вече си мисля за следващото февруари, и Лайбах, с надежди за европейското по биатлон в Банско (ходи ми се пък). и не можах да си напиша перверзния червено-черен разказ, а компютъра ми продължава все така да може да пуска клипа на ‘Protege-moi’, само този клип, нищо друго.

Въпросът е, че трябва да поговорим. Въпросът е и, че не знам как. Не мога да си представя, а от толкова време се опитвам. Виждам само минали неща, или си фантазирам. Виж, много по-сложно е, ще опитам да го опиша. Въпросът е, че не си представям нито една дума, реакция, поглед, усмивка, държание въобще. Не ми идват думи за това. Дали някой трябва да се извинява, дали другият да прощава – ще ти кажа защо е сложно, но не знам кого да си избера за ‘виновен’. Въпросът е, че сега е много по-сложно, защото, когато стана само ‘сложно’, аз не ти казах => съм виновна. Разбира се, имам си извинителна причина да не ти кажа и тя е на края на това. И понеже ти не знаеше, че е сложно, стана по-сложно. Въпросът е!, че аз мислех, че ти знаеше, че е сложно => излиза, че вината е твоя (и от повтаряне на едни и същи думи, стана тъпо). Въпросът е, че сама не знам как да се държа, ако заговорим. Да се унижа; да съм арогантна; да се придам важност; да се изкарам жертва (?!) – тези варианти не са приемливи, защото въпросът е, че не искам да действам като ‘детски гъз’. Да, въпросът е и, че продължавам да се осъзнавам ролята си в ситуацията, а оттам и държанието си. И не става дума да се прави някакъв компромис, или да се правим, че ще забравим, защото няма. Въпросът, по дяволите, е какво искам аз, какво искаш ти, и какво можем да направим по въпроса след като толкова се оакахме! Въпросът е не аз да си пиша глупости и да не знам какво мислиш ти и по тоя повод да се отнасям в телепатични умения. Въпросът също така е, че знам, че нищо вече не е същото и няма да бъде, но единственото, което успявам да си представя е заспиване заедно, защото го смятам за нещо съкровено и мамка му искам отново да се случва. Въпросът е това от сънищата ми да се случи наистина. Въпросът е, че трябва да ти кажа много неща, които не успях. Всъщност въпросът е, че ужасно ме е страх, а това не е достойно извинение за каквото и да било.

* в петък (24ти) – неочаквано, но прекрасно напиване – неочаквано с водки и коктейл, а кит-кат-и валят от небето и после ходя много бързо, а милото Кате търпеливо дочака на 21 год. да се влюби за първи път, да има гадже, и др. неща за първи път. Пак съм в отдавна не-билото състояние на говорене на много глупости и опипване на ближния – т.е. най-близко стоящия (уау, тва аз ли съм). А когато сме само с Антония, под алкохолно влияние й разказвам за ‘Зеленото’ на ирта, защото тя пие второ мохито; и за теорията ми защо всичките ми приятели са красиви; и само фуча до тоалетната.
* събота (25ти) – успивам се за работа, защото не знам, че съм от 9ч., и баща ми ме събужда с думите ‘ми аз те чакам’. И после ударни дози кафе, за да съм свежа за tonite. Вечерта у мАртин, но с негово отсъствие, поради засиленото присъствие на сестра му и др. съученички, правят ми опашки и черен молив на очите, колкото и да ми треперят очите, и по случайност имат от онова червило, което и Жужу има – номер 31!, и което открих, че ми отива, така че не ми се разминава, и за първи път от пролетта съм със сутиен (освен случаите пътуване на стоп); и вече съм напред в опипването на някой и друг задник… уф (О, Кате, това си ти, извинявай), и всичко това на мега-чалга-фон. После следва чуденката дали аз или мА. ще закъснее повече. И учудването, когато всички маси в Дъ Бокс са резерве, така че ние сме буквално на сцената, което не че е зле. И вместо ‘шоколад’, крещя ‘ендорфин’; сдобивам се с кутия пал мал от една току що изключена от френската промоутърка – 12-класничка; и някакво същество с къса косица скача край мен, но какво да направя, just feeling pervert with these eyes; а по пътя за вкъщи задигам едно паве от тези, с които ще правят градинката до нас. Ушите гърмят.
* понеделник (27ми) – another manic monday
Ден – пия кафе, много пикая, копчето на джинсите ми се скъса, скоро ще започна да уча, усещам го, течният сапун е прекрасно бял, а единият зюмбюл проби почвата, май и вторият натам се отправя. Тази вечер/нощ ще го напиша, за да го изкарам от себе си след 2 години. Ще е трагедия.
Нощ – За Нечовешкото с любов: Опитах се да преодолея нещо минало, за да се помиря с цвета на очите си и за да мога да употребявам пак тази дума ‘нечовешко’. Някои неща изведнъж се превръщат в толкова съкровени, че чак стават табу.
Моето огромно чудо. Което ме отрече. След теб чудесата, ако изобщо ги има, са невъобразимо малки. И след теб – как да се зарадва човек на такава нищожност. Но после, поради натрупани липси, радостта идва и от най-малките неща, в очакване на нещо голямо, но никога с мисълта, че може да е Огромно като теб.
Любовта трае 13 дни и 13 часа. После се прибира вкъщи. С някой влак. Broken.
* вторник (28и):
Нощем в дъното на червената чаша аз съм Мерилин Менсън.

А аз какво да оцветя?
Къде са ми моливите да ги подостря?
Да ги наостря и да ги забивам
после цветни в нечии очи,
за да не са кафяви,
а оранжеви например.
А с гума ще нанасям
пластичните корекции.

Доволна съм днес – изпратих на Г.Г. двата варианта на ‘Колаж’ и си написах СV, с което отговорих на обявата за писане статии по гей-въпроси. Ирта е чудесна!

Петя Дубарова.

Подозирам, че дупето ме боли от колелото, което пък не е възможно. Лошото ще е, ако е свързано с кръста ми по някакъв начин.

* един от най-уникалните ми сънища, пълна лудница. Намирам се в Стара Загора и съм отишла до къщата на Ралица, но там ме посреща баба й и ми казва, че я няма и тръгвам по улици, които са ми познати, после решавам да я потърся при приятелката й Анна. Тоест излиза, че и друг път съм била там и знам как да стигна до блока на Анна!!! После телефонът ми звъни, изписва се, че е Лени, но като вдигам се оказва Плам, казва ми, че Лени й клипнала да й има телефона (?!) и затова тя сега можела да ми звъни от нейния телефон все едно. И всичките улици са ми познати, и то между разни блокове, но се надявам момичетата да не са се качили в апартамента, защото не си спомням кой точно е (?!?). Като наближавам, на една пейка виждам Ралица с още 3ма човека, но изобщо не ги поглеждам, а като вече съм при тях, се оказва, че това са Поля, Реси и Петина. Най-много се радвам на Поля, а за Петина съм учудена, че се виждаме, щото нямах намерение, въпреки че се е върнала в Бг, но й разтърсвам ръката много пъти като се здрависваме и после не й обръщам внимание. Реси и Поля си отварят куфарчетата с инструменти (?!?!) и там виждам малки чукчета, които можеш да хванеш с два пръста (и с малки чукчета ние чукаме чакълчета – това чак сега ми излиза като сън, след

http://homily.cult.bg/7/index.php?id=5181

ИМА НАДЕЖДА! - крещи нещо в главата ми и на мен ми иде да се разкрещя - след онзи разговор.Стига си сънувала.(yeah, laugh at me. I know it’s asking for your ‘benediction’)Някаква телепатия особена. по рибешки.някакво усещане. по моему.усещане кога нещо не е довършено и има какво да се сложи в картинката….и по дяволите да няма пълнолуние тия дни, че не мога да спя?! ПЪЛНОЛУдИЕ.