детски му работи

графити от белград

пак в белград

прекрасният ми сплит

и сараево

вече мога да говоря за това, да си спомня. оранжевото парче луна, надвесило се над нас като отхапан портокал, смесил се с кръвта от устните захапали го. нежеланието за пиене, желание единствено за нощ. без никаква мисъл и за минута напред. дали ще стъпя върху назъбена скала в морето или в бездна от скали. ще има ли дъно. ще ми направят ли нещо чудовищата на неизвестното тъмно. трябва да мисля за страха от тъмно море, за да си припомням ежесекундно, че този страх аз съм го преодоляла, ей! че плувах с мария и деси и после само с деси преди четири години (вече!?!) за първи път и в най-бурното море на август и пак мента, и пак същата жълта хавлия, която пак поливаме с мента и нощи, превърнали се в сутрини, защото времето тече по друг начин за нас. преодолях го. после и страха от първата стъпка (той се върна), страха от високо (can’t handle it anymore eighter). като плувах на тюленово и камен бряг, там дъно нямаше. там беше четири метра дълбоко, а на места като че ли и осем, не знам, така ми казаха. истински контрол над себе си и страха ми костваше, за да мога да вляза. и нито един път не го направих със засилка, отскок, не можех да скачам от онази високата скала. няма дъно. вярно, светло е, пълно е с хора, нищо не може да се случи, но аз се страхувам. дори и онзи неоснователен страх, че нещо изотдолу ще ме отнесе нанякъде, ще ме изяде, ще се появи изобщо и като в мълхолланд драйв онзи черният човек - така ще ме изплаши, че ще си умра на място. дъното е на осем метра. там налягането е различно. а самият път, самото село се намира на още поне двайсет метра по-нагоре. стоим на едни скали, наистина е камен бряг, а на тюленово наистина е имало тюлени навремето, и делфини, сега там си чистят корабите от мръсотиите и вече няма делфини, има три хотела. сега е 2008 година. през две години съм ужасена от водата - 2004 първи нощни къпания в бургас, 2006 тюленово и камен бряг и бездната, 2008 чудовищата във варна на джулай морнинг.
да, във варна, на ‘галата’ някой бе струпал камъни, за да се дереш на тях, да излизаш с одраскани ходила, наранени пръсти и кървящи колена от морето, независимо, че посрещаш изгрева, че си пътувал часове, километри, в слънце, в нощ, че си имал изпит дори, че си слизал 600 стъпала надолу, че си щастлив и че това е денонощието с първата ти баня. цената на щастието.
едно заслужено щастие. планирано, но не прекалено, и именно заради това случило се по толкова хубав начин. когато всичко се нарежда не и без твое участие, но и не прекалено. някакво примирие със световния ред на нещата (а времето тече бавно. и въпреки това ми се иска да не изгрява. защото тогава ще е ден. и ще трябва да тръгнем. ще трябва да се виждаме на дневна светлина. ще е свършило).
не спах. гледах звездите. лежах върху хора. хора лежаха върху мен. лежах в чувала си. как се спи с целия космос, изсипал се над теб, с падащите звезди или метеорити. с топлината наблизо. с хората във всяка посока. дори тези, които се опитваха да ни убият с топка или зарият с пясък се стараеха да не пречат. други могат да спят навсякъде, във всяка поза, независимо от шум и светлина. аз обичам да ме мъчи инсомния. и главата ми да е на топло. и тялото ми, когато сутрин изгрее слънцето, тялото ми го очаква в морето, да погали, да докосне, да разбере..
между двете луни е пътят - пеша, платен или на стоп. с миене на зъби на чешмичка в града, айрян и пълна загуба на представа за пространство и време. ние сме вечни. отникъде не идваме и заникъде не бързаме. (и това някой ден ще ни излезе през носа.) ние сме си у дома.
три коли до бургас. едната спира при първия размахан палец. вторият шофьор е по-малък и от нас. третият е дълго чакан, но и той дълго е чакал да се върне у дома от морето, затова му се качваме четирима, спим в хор, не разбира как му причиняваме незабележимо петно от лютеница, не знае какво си мислим докато не спим, не знае как ми се плаче от щастие и че всъщност ни паркира зад моя блок.
и след порция красиви непознати не знам кога пак изгрява луната, не знам и къде е, губи ми се. губи ми се всичко тази нощ words are flying out like endless rain into a paper cup they slither while they pass they slip away across the universe и аз съм около вселената, аз летя около дъжда и бавно се изплъзвам. една дума между две потрепервания едно потреперване между два въпроса един въпрос между две помръдвания. аз съм. аз съм аз на тъмно и алкохолизирано. трябва такава да се поддържам винаги. (дете, морето)
обичам.. пък толкова ли е сложно

за 17 дни далеч от софия:

успях да стъпвам боса по плочките и паркета вкъщи възможно най-дълго
успях да ям (все неща от списъка ми) спанак с ориз, пиле със зеле, тирамису, домати с ориз, хубав кашкавал, крем карамел, риба, истиснко италианско маскарпоне, пиле по гръцки, пиле капама (вкъщи) и мусака, ориз и зеленчуци по китайски и палачинки (в други градове) и любимите катми и странджанка от навън

успях да пътувам в колите на 10 различни човека.
успях да отида (отидем) до варна. да походя боса по пясъка, да пипна морето, да видя галата, да спя там цели 2 нощи, да изям 4 сладоледа (обичам числата), да се видя със ZEV, да видя плами и криси, които също са чели блога ми, и да ядем салата и да се мотаем. успях да чакам венета на гарата повече време, отколкото я видях, защото така. успя да ми стане гадно, да търпя заслужените забележки на мартин и да не пуша от тревата. и въпреки всичко… въпреки long time no see each other, въпреки на моменти географската ни далечност, въпреки репликите на други хора, че не я харесват, че ги плаши, аз знам, че сме приятели и се обичаме и при нас има толкова много отвъд видимото, че дори не искам да разкрия пред другите колко е специална за мен, то и е неизразимо. има такива хора, рядкост са.

успях да се видя с петя, нели, деси, мишо, ирта, валя, тошо, че и гандалф. да празнувам полу-имения си ден с малката иринка.

успях да отида (отидем) в ямбол и да прекарам повече време навън там, отколкото навън в бургас.

успях да изгледам първите три сезона на the L word и да поискам повече от случващото се. в него има действие, много действие, секс, много секс, слава богу не претръпнах да го гледам, има истински хора (в смисъл реални), има жени, много жени. но аз поисках повече от сериала. исках да са по-дълбоки. не да заключвам, че са бест френдс щото са постоянно заедно, а да ги слушам за какво си говорят (освен дето е стряскащо колко директно си говорят). искам още!
успях да се влюбя в джени-заради очите й най-вече, ебаси погледа, докато плаче или гледа някого и все едно му говори; писателка е, перверзна е, нежна е и искам да пусна хиляди нейни снимки тук

успях да се влюбя и в шейн (то можеше ли някой да й устои в тоя филм), действаща на друго ниво, различно от джени.. винаги ме е привличал стил като нейния, като момченце

успях да се влюбя и в алис, особено втория сезон, когато се влюбват с дейна. най-яките цитати са нейните

не успях да спя много. не успях да си прочета книгата и напиша курсовата. не успях да гледам другите филми по дисковете от мария. не успях да си взема естествен роман от снежа. не се видях с данчето. не се видях с родителите си кой знае колко. не си казахме кой знае какво. сестра ми пък успя да дойде и да си отиде цели 2 пъти.

успях да усетя много неща. да сънувам онзи сън. да не кажа много неща. усетих и как не ми се разправя на хората какво ми/ни се е случило.

тази вечер няма да спя. тази вечер вече е нощ. тази нощ вече е сутрин. вече е утре и ще пътувам със сутрешния експрес. с весо и жужу. за софия, където трябва да напиша курсовата си работа, да напиша есе, да науча материал от цяла година за един месец и изобщо да правя неща, за които не искам и да мисля. а ми се правят съвсем различни неща от трябващите.

желая: спокойствие.опитност.зеленина.градинки.паркове.бира.нощи.джин.свещи.писане.четене.книги.приближаване.близост.говорене.

отзад-напред:
и значките не помагат в опита да се прибереш от ямбол до бургас. аз с надпис на червената си ‘трудъ’, весо с култова стара седесарска с лъвче ‘писна ми’. ямбол не ни пуска или ни прави мръсно. аз броя: каруци-след 15тата спрях; мотори-около 8; пешаци-шестима; колела-над 23!, весо чете ‘септември’. след час и половина, множество неразбираеми знаци от повечето коли и информация кога има влакове, се запътваме наобратно и аз знам, че не трябва да става така. не трябва да се връщаме назад, където са всички, които са ни изпратили, където да ‘пием бира на гарата, бе!’. и вървейки, упорито продължавам да вдигам палец. и се получава. той спира и ще ни кара до зимница, където всъщност си променя решението и ни хвърля до петолъчката. и аз мисля за нашата безотговорност като стопаджии и добрите хора, които се намират, за да помогнат, били те и от малцинствата (префърцунено казано; цигани-нормално казано). оттам духът е вдигнат и само чакаме следващия, чиято кола да споделим. не, не сме от софия. и не приличаме като да сме от никой град. хора с раници.
стигането до ямбол също не е лесно, когато се намираш в айтос и всички завиват към средец, а зад нас има полицейска кола. после вече дишаме. дишаме въздух. въздухът е важен. попиваме.
и всичко е като в онези дни от бургас и софия - хора, пейки, бира, храна, обикаляне, намирам си солети, времето минава и се наслоява в теб и аз не съм откраднала онзи шоколад от била, а водата, която пада и бълбука пред очите ти, те поглъща, защото очите ти остават там хипнотизирани. колкото и да е тежко, когато ти се спи. колкото и да не можеш да движиш тялото си заради някакви вътрешни глупости - Онези движения. няма мюзикъли и не ми липсват. мога да стоя и да лежа на земята, на тревата, на ограда, на парапет, на всичко. важно ми е да мога да го правя. да имам времето за това. да имам хората за това. имаше хора. много хора. усмихнати и поздравяващи. беше хубаво само да ги виждам как идват и си отиват, че са там, че дишат и да не мисля за нищо, нито да ме боли коремът.
плам, знаеш ли колко е хубаво да можеш да се почувстваш у дома навсякъде. не че винаги се получава, но когато се получи, it’s fucking good! it’s huge! like you’ve always been there. има гостоприемни градове. гостоприемни домове. където мога да ходя боса. аз не съм пътник, от онези истинските. само ми се ще. хората се залъгват по чувала и шалтето и по думите ми понякога. а дори вече не знам какво да говоря като ме качи някоя кола. имам за говорене, но нещо ме спира. има гостоприемни майки, които те заливат с щастие и ти правят хороскоп до късно вечер и купуват закуски рано сутрин, пред които можеш да говориш всякакви неща и се смеят непресторено.
има гостоприемни легла, в които се спи на пресекулки, но пък сънищата са топли и спокойни. важно е. всичко ми е важно.
има хора, които чакат закъснението ти на гарата рано сутрин, за да помръзнем заедно преди карандила, на която не съм била синс ай уъс ъ (риъл) чайлд и изкачването не е трудно, защото никой не бърза. и аз с яка шапка с плитки. има скали, бе хора, и тревичка, и тече водичка тук-там, вижда се сливен, вижда се надалече, дишаш светлина, и що трябва да хвърляте боклуци на подобни места, невъобразимо е какви неща оставяте там, моля ви! има люлки и ‘уииииий’. има сенчеста поляна и гладни хора с торби сандвичи и домашна лютеница. има опит за дъжд. има заспиване на слънце и търкаляне по надолнища. в главата ми има неща на ръба и в момента не осъзнавам какво имам предвид. има по-сериозен опит за дъжд и нищо повече, планината е гостоприемна също. за разлика от лифтът, за който ‘елате утре’ и изпитването ми на страх от високо е отложено, но предчувствам не за дълго. има стръмно слизане и ‘внимавайте с онзи бръмбар’ и комуникация с лифтаджиите, които се движат над главите ни с кабинките с надписи ‘природата те обича’. има сливен за половин час, през който изключвам заради шоколада или по дефолт. има слънце, което ти стапя приятно главата и оформя нови епизоди в ‘моя свят’ докато пътуваме. има, има.
има ни тримата ‘на центъра’ - аз с онази шапка посред топлото, весо с още суровата ни вечеря-2 кила картофи и горчица, и марта, с раници и шалтета - и други някакви трима, които неприкрито ни се смеят, а дори не знаят колко яко би било анимационното с нас! има снимки през годините. има душ и храна и бира и колко е хубаво да си изкъпан, наяден и замаян от щастие и бургаско! (направих едно малко лошо. за втори път вече. съвестно ми е.). има спане по софийски - петима в стая. имам сън, кратък, бърз, стряскащ при тази ситуация, и хубав. и палачинки сутринта.
понякога не искам да пиша буквално и подробно, но докато стигна до клавиатура/лист се изпарява. it’s in the air.
повръща ми се за сън!

понякога сякаш нещо се грижи за мен, и когато стане съвсем безнадежджно, или в случая не знам точно какво, но някак не-спокойно ми, от онова неспокойствие, което не харесвам, и идва на помощ нещо - в случая един истински да!ден. със стоп до пловдив (където множеството спрели коли за една катастрофа по магистралата едва не ме разплаква от радост колко много хора са там, за да помогнат) за великия еко фестивал, на който има основно 20 човека, но поне стоят там цял ден. с велика старинна баня, която можеш да наемаш за подобни и културни събития, със спокойствието и слънцето на пловдив, който е взел най-хубавото от бургас и софия. с хората, с които не се запознавам, но постоянно засичаме из града, докато сновем за храна, газ или разходки. с двете ‘интересни момиченца’, особено едното - цветно, живо, ще прелее от живот, с талант да говори безспир, което успява да ни покани в града си, да ме напрегръща, да ми се наусмихва, да каже чао и ‘пак ще се видим някъде’ и накрая да я засечем пак там, където ще спим и да споделя чувала си с нея и пак да ми се усмихва на всяко обръщане в прекрасната квартира с прекрасни дървени неща, всякакви музикални интструменти, наредени книги по земята за психология и множество спални чували, явно чакащи там да спят поне 15 човека, за да стане и еко нощ. въпреки че в един момент спичам, почти незнайно защо, освен, че зверски ми се спи, а тогава ставам злобна и почвам да мисля само отрицателни неща, да си навивам депресивни мисли, които знам, че ще се окажат верни. и после сутрин с тибетска приказка и чай на балкона.
хора, пазейки природата, пазите себе си.

2 ноември, evening-night, стая

днес:
Ръсиш си калцонето с кетчуп.
Ръся си баничката с кетчуп.
Говорим за любов. За раздели. за чакане. За Риби и Скорпиони (като вечна и изконна тема при нас).
И ми се ще да те пребия с тая пластмасова половинлитровка дето си я взела, щото все не разбираш като ти обясняват хората и упорстваш още да ти обясняват и мноо ме ядосваш. И почти ти се карам, щото и без това само майка ти си позволява да го прави и явно ти е малко. Затова си използвам привилегията да те ‘навиква’ всеки възможен път - да видиш и ти какво е някой да се опитва да ти набие нещо в главата, а ти да не отбираш. И се измъквам с изрази като ‘ти си зле’, за да не изпадна в прекалено лични отклонения, защото приемам разговора по тази тема именно за такъв и ти много добре го знаеш и се възползваш като ме караш да отговарям на ‘какво ми има’ и фундаменталния въпрос ‘какво ви има на Рибите’. няколко отговора от днес, и такива, които пропуснах.

• Не, любовта не е религия.
• Да, любовта е религия.
• мълчим преди да се доверим и избягваме сериозните теми.
• като проговорим обаче и се шашкаш какво сме премълчавали (тва го разбра вече)
• (Хрумна ми идея за книжка ‘User’s manual за Скорпиони: Рибите)
• Не можеш д ани отнемеш или отречеш вярата, че едно нещо е съкровено, докато ние сами не го пуснем да отплува.
• Приеми горното. Не можеш да го разбереш! Просто го приеми.
• Престани да мислиш, че другите виждат/помнят това, което и ти.

Защо си говорим за такива неща между 2 банички, между 2 зелени светофара, по магазините втора ръка между продавачките, лошо миришещите дрехи и зле облечените хора? Докато се прегръщаме, държим съмнително з аръце, гледаме една на друга бельото в пробните, почти ти крещя на кръстовища и ти се карам да не хвърляш фасове по улицата, а ти сякаш напук на всичките (и вече вечните) ми укори (щото сега Аз искам да се научиш) казваш колко ти е хубаво с мен и като те водя до чешмичката на Театъра, едва ли не, се изумяваш дотолкова, че да ми заговориш как ти липсват интелигентни хора (а аз да почувствам каква мъдрост е вляла водицата от чешмицата в кухо-тсърдата ти главицаТА)?(едно изречение, завършващо с ‘?’, защото е като продължение на предното.)

И гледай колко просто пиша и пак нищо не обяснявам и не става ясно. Ти поне си имаш оправдание, ако някому не стане ясно от твоите писаници и говореници - впускаш се в истории за хлебарки, котки, портокалови дръвчета (които растат наобратно!), феи, разкази от 3то лице, от 2ро лице, обръщаш се към себе си и други, които са ми неразбираеми (примерно). Или прилепно. Приспивно. Прелетно. Прелестно. Словесно. Ужасии!

И от толкоз обикаляне аз да си купя само една (пак) риза, а ти само една блуза-жилетка-пуловер. шси помисля дали да ти върна парите. Може да ги сметнем за ‘такса съвети и обяснения’, за 6лв ли си сега!

*един бол=12. 12 бола = 1 сюрия. 12 сюрии = 1 билюк…. 12 бола сюрии!

*Още на никого не съм казала, че искам да ми се подари хубав черен химикал, а вече го очаквам все едно като коледен подарък.

*Самоков и Будителите - нямам сили да пиша от смях и планове за още и още куклен театър.

и между другото, леглото го заковахме. до следващото счупване, ебаси

да си напомня повече да не бърша праха след 11 вечерта, и да не реша да си шия нещо като съм вече легнала, но пък без да искам хващам Туин Пийкс и тъкмо се зарадвах, че не съм гледала таз серия, се оказа онази, в която Лиланд умира…
във влака някви метъли обявяват, че имат запазени места в локомотива и че вагона е за пушачи и тъкмо почват да ги обсъждат лелките колко миришели, а аз си мисля, че обсъждането помежду си никога не е вършело работа, идва кондукторка и се оказва, че тъпаците са 8 човека с 2 билета и ги свалят на Айтос. а срещу мен се е настанил един симпатичен младеж (хаха), който дори поздравява с добър ден, въпреки безбожно ранния час. с него има и симпатичен огромен куфар в стил Свръхбагаж и кондукторката го обира по този повод с 10 лв. после е спане, с някви промеждутъци, в които гледам как отляво слънцето се опитва да изгрее и небето е кафяво-тъмночервено, като есенно листо. а пича до ме от първия момент ми е заприличал на Свилен Оставски, дори и гласът му е така фалцетен (защо само някви хора ми приличат на други и все на музиканти) и спи адски дълго. дори пропуска съобщението, че от карлово ще отидем до пловдив, щото сме си платили за експрес и трябва да закъснеем някак и че вместо в 11;30, ще пристигнем около 2ч. по-късно и всеобщото възмущение. в пловдив се радва нещо като минаваме над марица, но изобщо не отчита къде се намираме, докато не му казвам и тогава наистина се събужда и почваме да си говорим, давам му от желираните бонбонки, с които замезвах, докато си пишех какво съм правила на по-миналия 17ти дек., обича лакриц, обича и депеш, по-скоро той ми се чуди като разбира, че и аз обичам депеш и пласибо и остава, а аз бях абсолютно сигурна за него, историята на пътуването му от германия е почти трагична, но все пак с много късмет, и също минава през истанбул, казвам му да намери да слуша Нова Генерация и си говорим за училище, той сега учел в Лондон и аз се влюбвам в някво свои неясни представи. ей разменихме си телефоните и ми е много забавно….
а у леля ми ме чакат мързеливи сърми (хаххахаха) и после ми предлагат направо да си легна при братовчед ми, който спи от нощна смяна, но издържам да дойде и сестра ми, която пък от 2 дни не може да се съвземе от 2 купона в една вечер, но вече е разбрала в подробности как се е прибрала до тях, въпреки че е неясно как е успяла да си свали лещите без да си извади очите. заспивам незнайно по диагонал на леглото почти под лампата и звуци от телевизор и чоплене, а котката - Бианка, по някое време ми се намърдва в краката, това малко чудо бяло… и сега що не спя а?