детски му работи

тези дни. тези трите - бяха едно твърдо цяло. така ги усещах още преди да се случат, така ги оценявам и след края им. преди да се случат, защото и трите щяха да са театрални, и след, защото не бяха само това.
and i woke up thursday morning за първи път от кое време на оборище, нищо че съм се прибрала в понеделник и след училище се озоваваме с венета в леглото да си говорим, а имам толкова да уча, иска да я приспивам с разкази, познай! peacefull сме и двете, тя щото й се спи, аз щото ми е нежно и сега можем да си говорим за всичко. въпреки че живеем заедно, прилича на една от онези ни редки срещи, в които си казваме как сме и бистрим живота. после тя не заспива, а готви супа и за първи път ядем трите с жужа и пак пред нея почваме да бистрим всичките ни случки. играя си с кутия цигари, пуша две и й разказвам за деси с всички думи, с които съм искала да разкажа и са били в главата ми и почти нищо не спестявам. тя ме оценява като не толкова невинна за колкото ме смятала, а мен ми е спокойно и заникъде не бързаме, освен аз за театър (о, колко имам да уча).. и по оборище вечер много бързо стигам до су, особено с колдплей, но сега съм на лейдитрон и пак съжалявам, че не съм си качила ghosts на плейъра. и с маичка с дъх на ром на гео-его, което така желаех в нормалната му форма, което не знам как щеше да стане с липсата на толкова хора (о, върдж!). а е съвсем друго и ми докарва напрежение, уплашена гледам и си мисля за маратона, където не успях да се отпусна и да отворя уста, а вместо това се правехме на много дзен (споменах ли, че австралиецът, с когото се запознахме на самбата се казваше говинда! истински беше). и на столчетата пред театъра, покрити със съмнително ухаещи чаени пакетчета, с маичка ни е полу-студено, ние сме с полу-обръснати глави и й казвам как за един бродуей време съм се влюбила в нея и после сме се запознали (боже, какви времена бяха). казвам й изречението, което ме плашеше и не смеех да произнеса на глас, сугурно нея е чакало да го чуе, а го казвам просто и съобщително и си спомням как една нощ с нея се разхождахме из света троица и онзи незавършен необитаем блок. прекалено много искреност, разговорила съм се.

and i woke up friday morning… и пак заспивам, за да пропусна първото упраженение… другия път задължително, обещавам си, ще го посетя за първи път. и само да минат двата ужасни часа и изпитването ми и денят може да започне. минават, прибирам се и веднага към компютрите в су, за да сваря крайния срок да изпратя Ирис на конкурс - състезание на средно дълго разстояние новела. пак не й отделих нужното време. имах още няколко неща за разработване, за свързване, за измисляне дори, за едно нещо ми трябваше и аврора (о!), а сега разполагам с двайсе минути да поправя само текста. но нищо, нали ще печелим награди, ще надписвам книги на фенове.. мечти. и съм в някво ударно настроение, високо такова, със замах вървя едва ли не, предвкусвам бродуей вечерта, надявам се на хелоуин парти нощес и трябва да пратя Ирис набързо, че сме на кино… и светът трябваше да ми поднесе изпитание, препятствие - баш по пътя - аз по шипка, тя на масите отвън на джими’с - споглеждаме се се с деси, тя отклонява очи както винаги, мен ми причернява съвсем наистина, омеквам за момент. продължавам напред с горчива усмивка - от инат. видях вината в крайчеца на изчезващите й очи. вина, каквато тя в началото нямаше, но с поведението си я придоби. не, не давам да ми разваля деня! and i looked damn fucking good. бях си с яките дънки, с емовската бяла ризка и отгоре с тениската miss my meds… мамка му… правих тази тениска след шибаните събития именно с деси… предизвикала съм съдбата. не! аз отивам да пращам Ирис. а после… после светът е голям и спасение дебне отвсякъде… дебне ни - 4ма души в киносалона. смях ни дебне. сълзи ни дебнат. хубаво направен бг филм и освен всичко, мисля и за структурата му. асистентката по литературознание беше права, че завършим ли филология ще четем книгите по съвсем друг начин.. явно и за филмите действа. и Broadway at last, вярваш ли! Върдж в публиката ме натъжава. няма да е същото, знаех го… приемам всичко лично, все едно аз съм играла в тоя театър. лично е. и гледам новите и постоянно ги отделям от другите. и искам да сме в аулата. и с мартин пак си пеем. и не искам да си спомням кои песни ги нямаше, защото настръхвам. лично е. и този бродуей е кратък и постен и с много (технически) грешки и неприятни накъсвания… боже, и лолита не направиха… не, ужас! няма да си спомням повече. иска ми се маичка да играе All that jazz, марта в Big spender и да пее куин, върдж да каже ‘he ran into my knife ten times’…………….. стоп. край.
получавам прекрасен black’n'red шал от мартичка, което допълва емо-костюма ми за празника. и хайде у нас, макар да губим мая и весо по пътя. а у нас съвсем не е пусто - баница, трева и петима души, чакащи жи като лилава пепеляшка да пече тиква. заформя се число за мафия, ей. котката peacefull спи в цвети, упоена от тревата вероятно. нямам пари вече, човече. чувствам се прекрасно, човече. а жи завършва ‘костюма’ ми с молив на очите и черен лак. аз съм бог, човече. от безсмъртните, знаеш. но както БОГатите също плачат, и на един бог като мен му се доплаква след разговор с венета на тъмно в стаята ни, където марта спи и само се моля да не слуша. сълзи дебнат в големия свят, простирам ги на терасата да изсъхнат и пак се връщам да съм бог (веселине, ти ни направи богове). (на леглото ми секс била правила, докато ме нямало. и не веднъж. без коментар)
котката се опитва да се намърда на топло край нас - освещаваме дивана в кухнята, иска и тя да участва. всичко да чуе. затова шепнем. опитвам се да си ни представя отгоре, да съм наблюдател, толкова ми е нереално и невинно.

and i woke up saturday morning и венето, защо трябва да махмурлучиш толкова рано сутрин, на децата им се спи. жужа се сърдела, миеш чинии, купувам хляб и маргарин, другите си тръгват, русият ангел не е на себе си. ако си мислите, че покрай университета минават много линейки, живейте на оборище! накъсват повторния сън заедно с няколко прозвънявания на телефон, топло е под одеялото. в такива дни не можеш да кажеш колко си спал и кое е било сън. и под душа си мисля как хубаво светът да е голям и спасението да дебне отвсякъде, но светът е голям и често дълго можеш да чакаш спасението да те издебне. и орлов мост не е подходящо място за срещи, когато е денят на ‘софийското дерби’ (моля ви се), защото се налага 1. да се возите в подскачащ от сини ултраси 72, пеещи и замерващи с кенчета бира цигани по спирките. и не, това, не е приятно изживяване, дори венета така да ви твърди. кво като са ентусиазирани около ‘една идея’.. тия не бяха фенове, а олигофрени: и 2. да се разхождате около цесекари, пеещи на групички ‘кур за левски’ (да ви имам и едната идея).
и после е якият магазин антистар и файнъли подземието в арт хостел и графити-художникът хрустмо, който се забавлява с 5 момиченца да режат и лепят цветни листи и да правят фигурки и това подземие после го сънувам как е наше и масата в едната зала, висяща с въжета и макари от тавана и другата стая единствено с две кресла и наргиле и всички нарисуванички и залепени работки по стените…и е ужасно горещо, с венета, за ръце, ноември е, по улиците, на нея й е едно такова, аз се опитвам да си обясня моето си, за мен си. случват ми се хубави неща, прекрасни, и то не само профучавайки през мен, а аз не мога да ги осъзная. ще ги, ще ги.
и после е моноспектакълът на камен донев, човече. няма друг такъв човек. 2 часа и половина той ръси всевъзможни глупости, пя, танцува народни танци като професионалист, а ние се напикавахме по седалките. и към заведението за хапване - аврора пред мен и разменяме телефони като й казвам намеренията си за нощ с нея и се разтапям като знам какво можем да правим. о-о-о-о-о—-!!!
а днес, днес дупето, дупето ужасно боли, боли!

отзад-напред:
и значките не помагат в опита да се прибереш от ямбол до бургас. аз с надпис на червената си ‘трудъ’, весо с култова стара седесарска с лъвче ‘писна ми’. ямбол не ни пуска или ни прави мръсно. аз броя: каруци-след 15тата спрях; мотори-около 8; пешаци-шестима; колела-над 23!, весо чете ‘септември’. след час и половина, множество неразбираеми знаци от повечето коли и информация кога има влакове, се запътваме наобратно и аз знам, че не трябва да става така. не трябва да се връщаме назад, където са всички, които са ни изпратили, където да ‘пием бира на гарата, бе!’. и вървейки, упорито продължавам да вдигам палец. и се получава. той спира и ще ни кара до зимница, където всъщност си променя решението и ни хвърля до петолъчката. и аз мисля за нашата безотговорност като стопаджии и добрите хора, които се намират, за да помогнат, били те и от малцинствата (префърцунено казано; цигани-нормално казано). оттам духът е вдигнат и само чакаме следващия, чиято кола да споделим. не, не сме от софия. и не приличаме като да сме от никой град. хора с раници.
стигането до ямбол също не е лесно, когато се намираш в айтос и всички завиват към средец, а зад нас има полицейска кола. после вече дишаме. дишаме въздух. въздухът е важен. попиваме.
и всичко е като в онези дни от бургас и софия - хора, пейки, бира, храна, обикаляне, намирам си солети, времето минава и се наслоява в теб и аз не съм откраднала онзи шоколад от била, а водата, която пада и бълбука пред очите ти, те поглъща, защото очите ти остават там хипнотизирани. колкото и да е тежко, когато ти се спи. колкото и да не можеш да движиш тялото си заради някакви вътрешни глупости - Онези движения. няма мюзикъли и не ми липсват. мога да стоя и да лежа на земята, на тревата, на ограда, на парапет, на всичко. важно ми е да мога да го правя. да имам времето за това. да имам хората за това. имаше хора. много хора. усмихнати и поздравяващи. беше хубаво само да ги виждам как идват и си отиват, че са там, че дишат и да не мисля за нищо, нито да ме боли коремът.
плам, знаеш ли колко е хубаво да можеш да се почувстваш у дома навсякъде. не че винаги се получава, но когато се получи, it’s fucking good! it’s huge! like you’ve always been there. има гостоприемни градове. гостоприемни домове. където мога да ходя боса. аз не съм пътник, от онези истинските. само ми се ще. хората се залъгват по чувала и шалтето и по думите ми понякога. а дори вече не знам какво да говоря като ме качи някоя кола. имам за говорене, но нещо ме спира. има гостоприемни майки, които те заливат с щастие и ти правят хороскоп до късно вечер и купуват закуски рано сутрин, пред които можеш да говориш всякакви неща и се смеят непресторено.
има гостоприемни легла, в които се спи на пресекулки, но пък сънищата са топли и спокойни. важно е. всичко ми е важно.
има хора, които чакат закъснението ти на гарата рано сутрин, за да помръзнем заедно преди карандила, на която не съм била синс ай уъс ъ (риъл) чайлд и изкачването не е трудно, защото никой не бърза. и аз с яка шапка с плитки. има скали, бе хора, и тревичка, и тече водичка тук-там, вижда се сливен, вижда се надалече, дишаш светлина, и що трябва да хвърляте боклуци на подобни места, невъобразимо е какви неща оставяте там, моля ви! има люлки и ‘уииииий’. има сенчеста поляна и гладни хора с торби сандвичи и домашна лютеница. има опит за дъжд. има заспиване на слънце и търкаляне по надолнища. в главата ми има неща на ръба и в момента не осъзнавам какво имам предвид. има по-сериозен опит за дъжд и нищо повече, планината е гостоприемна също. за разлика от лифтът, за който ‘елате утре’ и изпитването ми на страх от високо е отложено, но предчувствам не за дълго. има стръмно слизане и ‘внимавайте с онзи бръмбар’ и комуникация с лифтаджиите, които се движат над главите ни с кабинките с надписи ‘природата те обича’. има сливен за половин час, през който изключвам заради шоколада или по дефолт. има слънце, което ти стапя приятно главата и оформя нови епизоди в ‘моя свят’ докато пътуваме. има, има.
има ни тримата ‘на центъра’ - аз с онази шапка посред топлото, весо с още суровата ни вечеря-2 кила картофи и горчица, и марта, с раници и шалтета - и други някакви трима, които неприкрито ни се смеят, а дори не знаят колко яко би било анимационното с нас! има снимки през годините. има душ и храна и бира и колко е хубаво да си изкъпан, наяден и замаян от щастие и бургаско! (направих едно малко лошо. за втори път вече. съвестно ми е.). има спане по софийски - петима в стая. имам сън, кратък, бърз, стряскащ при тази ситуация, и хубав. и палачинки сутринта.
понякога не искам да пиша буквално и подробно, но докато стигна до клавиатура/лист се изпарява. it’s in the air.
повръща ми се за сън!

знаеш ли вчера порових в една купчина прашясала покъщнина, стоварена пред дома на евентуалния бивш собственик. намерих си една книжка за звездите. всичко друго беше на руски. стабилно количество ‘боклуци’.
не е хубаво да ти гледат в екрана, докато блогваш, постваш или пишеш. затова се скривам зад ухаещата на ленор завивка и мисля наум за бъдещия си пост.
весов рожден ден. говорих. беше ми хубаво. надявам се. след това е важно с кого спиш на едно легло. важно е заради сънищата. за да се събудиш на сутринта до маичка, да се похилите за нещо и да си кажете, че сте се сънували.
но най-хубавото пазя за себе си. то е тайна.
не знам какво направих. не знам дали направих нещо. но нищо.
и всеки ден е нова борба за същото. особено, ако не знаеш дали си постигнал нещо. борба да го приемеш. но нищо.
топло и красиво е.
топла и красива.

прегръщах.
друго не ми се пише. но ще попиша. иначе няма да съм аз.
не че прегръщането беше най-важното снощи, дори не знам… но беше прекрасно хубаво просто да прегръщам венета и толкова.
не се напих. не ме боля глава. даже спах в опити да се наместя на малко диванно място и краката върху стол.
беше си наше си събиране, с наша си музика, отдавна не сме били в мишу (благодаря), на моменти много наша(мартинско-детска) музика и задълбочаваща се и заразяваща други мания с не-изгледи да изтлее скоро. (сега ми се пикае, в сестра ми съм, която я няма, защото не очаквала толкова рано да станем и да се оправим у мишу и заминала на фитнес, но ще се върне след малко), ‘наше’ в широкия смисъл този път, защото хората бяха не обичайно заподозрените 5-6, но и не в най-широкия смисъл, защото други не успяха да дойдат, нищо.
детските подаръци продължават и знам, че това съм аз и че не съм аз. и когато преди да си тръгне, налетях и на мария да прегръщам, което и двете знаем, че не съм правила отдавна, година, че и повече, и се чудех защо го правя и тя пак повтори ‘обади се’ и аз пак й казах няма. прочитам си изречението и си мисля, че звучи все едно някога сме били любовници, хахахахахахаа.
всъщност още ми се прегръщаха хора.
имах рожден ден вчера. и първият подарък беше поднесен и първото обаждане за поздрав - всичко бе направено в първата минута на деня ми, целия ми рожден Ден.
не искам да казвам, че ми е било тъжно, защото не ми е било. просто тази година, вървейки измежду хора с мартеници, жени и мъже с цветя, усмихнати, излезли в съботния ден да подаряват, да се порадват и да бъдат добри и сетили се за жените си, не почувствах онова, което винаги ме е завладявало на рождения ми ден - а именно - как вървя и аз сред тях и никой не знае, че нося цвете не заради празника на жената, а за личния ми единствен рожден ден и чувството колко съм специална в този ден, не защото някой ми подарява нещо или ми се обажда (о, и това също), а защото ми е хубавият рожден ден на хубавата дата през хубавия месец. и това чувство си идва само от мен, от вътре. сега не се получи така. не ми се получи специално, не усетих нищо отвътре. бях истински щастлива на рождения ден на мартин, на ирта, на марта с цялото правене/купуване на подаръци и случването на целия ден, на Целия, и промеждутъците за сън. усещах повече вълнение в 23:58 на 20ти февруари, отколкото в 23:56 на 8ми март, че са последните минути от Деня. може и да съм изразходила прекалено много емоции тогава, но не, имах си време да наваксвам и почина. не знам. сега ще се изпикая и повече няма да мисля за това.
всъщност!… я, стига глупости, дете! просто рожден ден, беше, хубаво беше, стига дълба там дето не е хубаво да се дълбае и никога нищо не излиза. все нещо няма да ти е наред. а си голяма вече… хлъц!

не очаквах така да завърши деня(тоест да не завърши-както пише марчин-един ден преминава в 2-3 следващи), а тази клавиатура е толкова странно съставена, че все опитвам да натискам други бутони.
на кратко-за мишовден сме в мишо - 2 шашки (мА. и аз), една ирта, която да ме прощава за онова дето не ми се точно сърди и един мишо без да се смята факторът ‘братовчед мишов’. бтв, сега при мен е 7 сутринта, а как стигнах дотук, ами ето как! : почва да се тегли и гледа Монти Пайтън, аз обаче заспивам, дори съм спала докато е ставало и Футурама гледане, но после става едно шумно и дете вече не може а спи, а тъкмо се е затоплило и му е хубаво. и сега те всички спят кой където свари, аз сварих за директорския стол пред комп. и като се почна едно ровене по хомили-поща-блогове, па и накрая фейсбук, в което баси-имам регистрация. търсех и аз не знам кво търсех, но не намерих нещо задоволително. преди малко изключих духалката и вече треперя. пак я пуснах. а огладнях толкова зверски, че направо ми се повръщаше и довърших някви спагети с кетчуп.
написах си домашната по едно нещо и с гордост щях да я дам, ако ми я поискаха, но изведнъж изниква, че конференцията с Линч ще е баш по това време. сори, г-н Сунгарски, ще се видим другия петък. сега ще се представяме, че сме от вестник Стандарт, а като ни се усъмнят в детските физиономии с мА. (еле мойта), ще си ‘признаваме’, че всъщност сме от някво училище. и ми е едно такова, че ми се ще след всяка дума да пиша по едно ‘ебаси’, ама на, не става, ебаси! насочих духалката към себе си. мишо ще му звънне телефона точно в 7.30 и трябва се изнасяме кой откъдето. искам този ден да свърши с чисто бельо, но за целта трябва да пера. господи, колко прости постове има в тоз блог, господи!…
всяка вечер си пиша за Ирис. когато стане достойно дълго и поносимо за четене, ще постна. Нели, по-дълго е от обикновените ми 2-3 страници на уърд.
…май им е топло, марчин са е отвил чак, но няма да му гъделичкам краката.
предната подобна безсънна нощ портокалов сок ме върна към живота за доста време, сега трябва да си потърся…и шоколад.
по дяволите, за трети път сънувах, какво да направя!

2 ноември, evening-night, стая

днес:
Ръсиш си калцонето с кетчуп.
Ръся си баничката с кетчуп.
Говорим за любов. За раздели. за чакане. За Риби и Скорпиони (като вечна и изконна тема при нас).
И ми се ще да те пребия с тая пластмасова половинлитровка дето си я взела, щото все не разбираш като ти обясняват хората и упорстваш още да ти обясняват и мноо ме ядосваш. И почти ти се карам, щото и без това само майка ти си позволява да го прави и явно ти е малко. Затова си използвам привилегията да те ‘навиква’ всеки възможен път - да видиш и ти какво е някой да се опитва да ти набие нещо в главата, а ти да не отбираш. И се измъквам с изрази като ‘ти си зле’, за да не изпадна в прекалено лични отклонения, защото приемам разговора по тази тема именно за такъв и ти много добре го знаеш и се възползваш като ме караш да отговарям на ‘какво ми има’ и фундаменталния въпрос ‘какво ви има на Рибите’. няколко отговора от днес, и такива, които пропуснах.

• Не, любовта не е религия.
• Да, любовта е религия.
• мълчим преди да се доверим и избягваме сериозните теми.
• като проговорим обаче и се шашкаш какво сме премълчавали (тва го разбра вече)
• (Хрумна ми идея за книжка ‘User’s manual за Скорпиони: Рибите)
• Не можеш д ани отнемеш или отречеш вярата, че едно нещо е съкровено, докато ние сами не го пуснем да отплува.
• Приеми горното. Не можеш да го разбереш! Просто го приеми.
• Престани да мислиш, че другите виждат/помнят това, което и ти.

Защо си говорим за такива неща между 2 банички, между 2 зелени светофара, по магазините втора ръка между продавачките, лошо миришещите дрехи и зле облечените хора? Докато се прегръщаме, държим съмнително з аръце, гледаме една на друга бельото в пробните, почти ти крещя на кръстовища и ти се карам да не хвърляш фасове по улицата, а ти сякаш напук на всичките (и вече вечните) ми укори (щото сега Аз искам да се научиш) казваш колко ти е хубаво с мен и като те водя до чешмичката на Театъра, едва ли не, се изумяваш дотолкова, че да ми заговориш как ти липсват интелигентни хора (а аз да почувствам каква мъдрост е вляла водицата от чешмицата в кухо-тсърдата ти главицаТА)?(едно изречение, завършващо с ‘?’, защото е като продължение на предното.)

И гледай колко просто пиша и пак нищо не обяснявам и не става ясно. Ти поне си имаш оправдание, ако някому не стане ясно от твоите писаници и говореници - впускаш се в истории за хлебарки, котки, портокалови дръвчета (които растат наобратно!), феи, разкази от 3то лице, от 2ро лице, обръщаш се към себе си и други, които са ми неразбираеми (примерно). Или прилепно. Приспивно. Прелетно. Прелестно. Словесно. Ужасии!

И от толкоз обикаляне аз да си купя само една (пак) риза, а ти само една блуза-жилетка-пуловер. шси помисля дали да ти върна парите. Може да ги сметнем за ‘такса съвети и обяснения’, за 6лв ли си сега!

*един бол=12. 12 бола = 1 сюрия. 12 сюрии = 1 билюк…. 12 бола сюрии!

*Още на никого не съм казала, че искам да ми се подари хубав черен химикал, а вече го очаквам все едно като коледен подарък.

*Самоков и Будителите - нямам сили да пиша от смях и планове за още и още куклен театър.

и между другото, леглото го заковахме. до следващото счупване, ебаси

вечери. нощи. бира.
31 май-нощ с бира: не знам как успявам да ме замае за първи път бирата, сега ми се губят спомените от тогава, но денят трябваше да го прекарам в учене (нали заради това си отмених урока за следващия ден), но не се получи, а си бях оствила цяло есе за тогава…. от вила вилекула, където новата сервитьорка се притеснява, когато мартин я пита как се казва, после сигурно си мисли, че й се смеем, но всъщност не беше така, връчва ми ролка тоалетна хартия в ръцете и е ужасно сладка и коланът й е с цветовете на дъгата и такива работи. а когато сме у нели, нося ‘перлената огърлица’, на която викам ‘аналните топчета’, и го казвам и на деси, която се обажда от германия, и на стефчо лалчев, когото засичаме по пътя към магазина и за когото вече пишат глупости в жълтите вестници… а по пътя към вкъщи пея на глас емилиана торини!

1 юни е денят на детето! нещо като мой измислен имен ден, на който всички ‘се вързаха’ и го приемат съвсем насериозно, което е яко пък.. и цяло щурчово радиопредаване бе отменено по този повод, защото предстоеше събиране у нас… но есето! за първи път наистина се вдъхнових, а имах ужасно малко време за писане и мислех как ще карам колелото на зиг-заг до урока. венета каза, че в такова състояние е идеално да се пишат съчинения на френски и беше в софия… (жлъчно, венето, жлъчно!). интересно, че първият, който ми се обади беше георги, и то не рано сутринта. а именния ден честити дори учителката ми по френски след като я уверих, че е много сериозно! после спринт по александровска с колелото да се добера до мААААртин, откъдето излизаме и с неговото колело и весо ни чака със своето да караме, което каране се състоя главно в ядене, но поне си взехме шоколадови яйца.. и на тримата ни се падна мечо пух под една или друга форма.. у нас мъкна бири в торбички с щампа на ариана, що не, и ме заболява гърбът (нивеата на петя за под мишниците мирише хубаво, даже прекалено). липсваше музика на ‘купона’, както вика баща ми, който чак сутринта разбра, че си празнувам имения ден. но пък, докато изпращам петя и вървим ужасно бързо, аз-с бира в ръка, тя ми разказва някакви неща, аз само питам ‘защо не ми каза преди, защо не ми каза преди’, вкарва/м (се) във филми пак и на връщане дома вървя още по-бързо, а бирата съм я изпила и се затварям в банята, за да съобщя на диктофона си кво ми е казала петя, за да не го забравя…. ужасно! и с мартин и весо на морето, където с м. влизаме по гащи и ‘е, те наистина не ти висят’, о богове! дълъг пост пак стана а? нищо…но водата е много студена и мартин повръща по пътя, което едва ли помни, но весо се грижи за него, докато се прибират и едва вярвам, че е станало 5 сутринта. ужасното е, че петя ме събужда в 11, за да си вземела забравената тетрадка и когато идва се оказва, че не очаквала да ме види по пижама, а да сме пиели бира. да, ама не.сънувам интересни неща и мразя като ме събудят и ги прекъснат.

2 юни: Ботев, Ботев. ако знаеш Ботев, че днес е твоят ден и че е единственият ден, когато има сирени. гледам през прозореца, а навън никой не е спрял по време на тези 2-3 минути. а помня веднъж в подготве едно момиче влиза закъсняла в час и казва как сирените я сварили докато се качвала по стълбите и останала там. после решила да влезе в час и всъщност стоеше на вратата права, докато спрат да вият… Ботев, ако знаеш, това са същите сирени, които биха се използвали да предупредят населението от въздушна опасност…

онлайн известие… м. в Бг. добри новини. опел астра-синичък с климатик, жена го била карала, има и ръководство само на италиански, карана е в италия колата, до торино едно градче, кака ти каза, че до торино се намирало. кака ми се връща утре по обяд. а малка далка днес има рожден ден (на една годинка става малкото сладурче), или вчера, или ‘кака ми’ се връща днес. или който когато каквото иска да прави.
измислила съм го - за да не мисля, се изтощавам с безсъние и безумно много телевизия и после като си лягам, нямам време да си разработвам едни диалози от една история, за която се вдъхнових всъщност от Numb видеото на Linkin park, напрао не знам как стана, но ми е в главата (историята) откак го видях. като мисля пък, пак нищо не става.. и в двете ситуации сътворявам филми, но с телевизията си имам ‘извинението’ да не ги опиша, а понякога се получават наистина интересни.
варна, ропотамо, балове, не знам къде съм в близките дни и лошото на почивните дни всъщност е, че всеки е замислил нещо - в случая - сестра ми се връща, балове, м. в бургас?!, волейбол във варна.
след сватбата на Ана, следва караница с майка ми по повод стаята ми и мамка й, изхвърлила е онези формички от восъка, който изливахме по ръцете си с петя и баща ми ни ‘разтървава’ и като го пиша изглежда толкова тийнейджърско, шит…, хаха.. и после седя на земята сред всички неща по нея и си пиша в бележника и мечтая вече за квартира и после спя.. а Ана се омъжи и всичките й роднини се засмяха тихичко, когато чуха Фабиан да казва ‘да’-то си на български език, сякаш е някаква маймуна, която са научили да говори.. и на другия ден, вечер, нощ неща в стил полу-случил се имен ден с бране на цветя посред блоковите пространства в ‘Славейков’, защото кой да ти каже, че на имен ден сме канени и отново ситуацията на лека неадекватност като на сватбата, отново в компанията на тошо и мартЮ. и лени, която е доста свежа (appears so, когато не сме само двете) и колежката й, която се оказва уникална смесица между харесване на кристина агилера, бритни, пласибо, десислава и високи обувки с токове и ми даде телефона си, за да ме гримира и в последствие да ми оскубе веждите.
исках да напиша още нещо важно, но какво ли е то. но какво лети? делтапланерът! пастърма. с баща ми си говорехме как мама ще сготви пиле капама, но тя го направила с кисело зеле. и за десерт ядох банан. после пак пиле.. аман! много хубави рози има у валя и почнах да си мисля само как бихме живели с нея и мартин на квартируша, хах, каква съм хитруша. плам, обичам те и ще се видим скоро. .. обичам си тия безсмислени постове, (запетаййййка). пък тия в кухнята пак правят макарони и всъщност снощи мишо и нели така и не разбраха всички съставки на макароните, които им приготвихме.

Big preparation and nothing in my mind. Кoгато всичко беше перфектно; аз бях перфектна, както никога, и сигурно никога вече няма да бъда. А костюмът ми за вечерта беше ‘момче’ (колко странно!), с някакви прекрасни стари, но запазени сиво-сини джинси, които са ми широки и висят много и са с малко тесни крачоли, преоткрит зелен пуловер и коса ‘’so fucking brit!’ (нетипично). И съм толкова тъпа, че не мога да се гледам (добре, че е тъмно). И предпочитам да задавам директни въпроси, а не да отговарям на тях, защото съм в подчинена позиция и защото с онова nothing in my mind нищо не мога да кажа, дори и на въпроса ‘какво искаш’. Не мога дори да кажа ‘I want clean jeans after that dirty thing’ (Kosheen, baby!), защото и аз, и джинсите ми сме чисти (полунетипично), и чаршафите, където лежат трима - също (казват ми да дойда при тях, аз отчичам, че това вече ми се е случвало и не е било никак хубаво, но говоря глупости, ситуацията е друга, затова им се хвърлям отгоре), и по пода няма нито едно зърно нар, и чорапите са нови, и няма следи от разлети чаши и пепел.

на всичко отговарям с ‘не знам’, защото истината е шибана. и детското се проявява в отрицателния му смисъл - на обидено, троснато и вече не иска да играе с никого (тъпо, тъпо) и пуши най-тежките цигари без да ги усети, свършват прекалено бързо, и се залепва за пс и чете своите писаници за ‘още знам какво направих по-миналото лято’ (бога ми, защо това?!). сътворено легло на земята, а луната върви към пълнолуние с елементи на мъгла, всичко избутано в другия край на стаята, включително ятагана, с който рязахме нара.
в 11, 40 вече е прекалено късно за Американски психар по АХN и прекалено рано за любимото ми порно във втрорник (въпреки че си навивам часовника за един и нещо - лудо - , но странно, не си спомням да съм го чула). събирам си парчетата. снимам отломките в стаята - бутилките, свещ, друга свещ, фасове, стени.. влюбените Свещено магаре и заека на Венета, които като се събуждам стоят все така прегърнати, неволни завити от едно одеяло. спя на същото сътворено легло на земята, с дрехите, както направих и преди 2 години, тогава разбита от Венета… найс. сега не съм разбита, само се усещам тъпа.на сутринта изплювам изпушените цигари, но някои ми засядат в гърлото, и си мия зъбите.

kupih si 4 bg knigi.