детски му работи

аз съм с черна къса, неравно подстригана коса отзад и перчем, влизащ в очите.
нося къси камуфлажни панталони, бяла тениска с нещо нарисувано, сандали и раница с празна бутилка бира (като готова за път).
имам очила, гледам малко изплашено.
отговарям на името ‘дете’ и вариации.
предстои ми сесия.
изгубена съм в района на софия, вероятно обикалям докторската, заимов, света троица, овча купел, софийския-стола, коридорите, залата на алма алтер, попа, славейков - с телефон в ръка и си говоря сама на глас - молитви, имена, песни (основно на бийтълс)
който ме намери, моля да ме върне в най-близкото safe place.
награда не се предвижда, нито пък доживотна благодарност.
lost but not cruel.

all yours,
dete

…или
weak as i am по детски
…или
да, очевидно е!

(оф-топик: познавах много хора. много. всички те бяха едно голямо нищо.. едни никои. знаеха го. повтаряха го. пишеха го. споделяха си го. пееха го. чувстваха го. и нито за миг не престанаха да се стремят едни към други, да се срещат и блъскат и да си обясняват колко са нищи и колко са никои. това не се забравя. даваха си много, отнемаха си тройно. изтощени, озлобени и никога спиращи. каква активност, какво непрестанно действие като ударите на сърцето. и имаха силни чувства, които ги караха да вършат какво ли не. колко нараняваха с тези силни чувства; и как понякога се усъмнявах в сериозността им, защото моите силни чувства не ме караха да правя такива неща… или се усъмнявах в своята сериознот пак поради същото)

вчера започна с мълчание. и дълго то продължи. като часове. не съжалявам. освен това съм addicted, а това не е нещо, което ще обяснявам. представих си непростими неща. представих си загуба. исках да изчезна. никога не е наред. никога няма да бъде. и нищо няма да избухне тази вечер. заспах. за да не заплача.

(едва ли не оф-топик 2: не може ли да сме деца. да сме безполови. ще е толкова по-хубаво и никой няма да мисли за секс. не, не затова се наричам ‘дете’. почти забравям понякога откъде тръгна името ми.. невърмайнд. не искам онези желания. не ги овладявам. не ги и умея. а i wanna have control. отвратителни са. и не са за мен лъжица. никога няма да се справя с тях.)

със смътно рибешко чувство, че така трябва, променям посоката на деня - завивам наляво и се виждам със сестра ми. успявам да видя и милена в южен парк, докато също така смътно си мисля дали влад няма да се появи отнякъде. и той се появява като нещо пожелано. може би желанията се сбъдват, когато не ги осмислям съвсем и не ги претрупам с глупости.

искат да говоря. отказвам. затова цяла нощ трите пак бистрим миналото и едни и същи тиради думи, които пак няма да доведат до нищо. изговорени неща, изговорени и обяснени много пъти случки, за които аз още мисля и няма да простя. ирина говори думите ми. разликата помежду ни е, че ги говори на глас, защото е сред стари приятели, а аз си мълча във всеки един случай. сигурно е заради алкохола. ужасно прости думи. каза си всичко какво й е. и аз можех да си кажа, щяха да ме изслушат, можех да им кажа всяка подробност, но щеше да е по онзи гаден начин, когато просто изричам думи все едно са без значение, за да прикрия колко важно ми е всъщност. те ще знаят, че ми е важно, но никога не са ме виждали такава. не искам. мълча. те спорят. поглеждат ме като арбитър. сочат си ме за претекст да променят темата, защото ‘ми било скучно’. а аз просто реагирам както, ако се караха родителите ми - мълча със сериозно изражение. аз съм най-малката сред тях. в тази компания бях най-малка.

ирина изтрезнява треперейки. усещам конвулсиите й през двете одеяла, докато я прегръщам, за да я топля. вие й се свят като мърда. говори. слушам я с леки опити за развеселяване. плаче. отлично знам какво й е. а точно в този момент не мога да го почувствам. забранила съм си тези неща да се показват, а тя е до мен в цялата си слабост и освен да я галя по главата друго няма какво. лени беше първият човек, който плака пред мен цели два пъти и веднага ми изплува като образ, отново с цялото ми безсилие и с цялото й доверие. а аз й разправях тогава, че за мен това нещо е като разкриване, което ми е невъзможно да направя пред някого. и на ирина го казах. и с двете не се постарах достатъчно. не мисля, че бях достойна да съм свидетел на сълзите им. приятелството е доверие. доверието е да се пробваш - Анели Ман.
a posle toq chovek kak shte go gledash v ochite, s cqloto sebe si v nego?
  не знам. почетете това, и аз ще го направя. има и за любителите на френски, защо не.

движим се по острието. чакаме последния възможен момент. а понеже сме късметлии, ни се удават няколко такива, но и тях успяваме да пропилеем. очакваме всичко. очакваме нищо. никога не сме изненадани. просто не сме подготвени. знаем, че нещо ще се случи и го чакаме стоически, идеално знаейки всички последствия от неспазване на срокове, от забравяне на детайл. и нервност, симулирайки дейност, когато опре съвсем до края. а тогава наистина сме дейни. преувеличавам(е). и защо не.
но да се върнем на острието.
1) не знам как другите успяват всяка вечер да се приберат вкъщи, да си махнат грима с тампонче, да си измият лицето и зъбите, да не ядат след 6ч., да си легнат навреме, да не са пълни с мръсни дрехи, да им е подредено, да нямат петна от кафе по килима, от вино по чаршафите, от бира по панталона, от ром по ризата. как изключват! и си вършат работата/учат. как имат регулярни и нормални приятели и не им крещат. как не се влюбват в приятелите си, мани другото! как се сресват (и защо). как имат енергията да говорят за фризьори и прически над половин час. как си намират гаджета, как се държат с тях, как се държат заедно, за какво си говорят, какво правят заедно?! как стават рано за каквото и да било. и как не им се пие по което и да е време. как пушат цигари по навик. как правят каквото и да било по навик.
2) каквото и да кажем е истина. как ли да го обърнем, не лъжем. ‘искам това, искам онова’ - няма значение. не можем да формулираме желанията си гласно пред всеки (не ни вярвайте, да, да, писала съм го вече). лъжем с всяка дума, защото е по-лесно. а истината е в шегата, защото е по-лесно. истината е в между другото. или в чашата. а с мен ли си в каната за мляко, с мен ли си в черното кафе? естествено, че не. искаш ли да намериш някой, който е в захарта роден? естествено, че не!
разминаваме се… грешка (или пък не) - разменяме си думи, обменяме флуиди, напрежение, спокойствие (и погледи, разбира се, тва по дефолт) - като валута ги обменяме, но на черния пазар, с една единсвена цел, поне моята - да имам правилните, истинските думи. все ме прецакват копелетата, все недоглеждам и ми пробутват боклуци. как да се напомпаш свястно с боклуци, а! вие бихте ли си вкарали нещо откровено тъмно кафяво във вената? и затова все се прибирам измамена и все по-трепереща в растяща абстиненция… добре, наркоманската лексика я знаем. been there. done that (това си е мое пък!) - отдавна, много отдавна.
- както и да се гледаме, няма да се разберем.
- колкото и да се сънуваме, няма да се обясним.
- и толкова глупости да изговаряме а да искаме да си кажем съвсем определени неща. (бележникът е моят компютър, весо.) много сме добри. в объркване, (само)заблуди, губене на време, печелене на време, манипулации. не сме развили само умението на доверие.
- и, знаеш ли, ние пък съвсем сме свикнали с това.
- а знаеш ли, аз съм свикнала да бъда нещастна. затова вече не ми личи (толкова) (много). (’а вие защо никога не сте нещастни?’ - пита м. просто нямаме доверие на хората пред нас, за да се отпуснем, да споделим, срамуваме се, страхуваме се. и измисляме всякакви глупости, които да говорим)

*вечер
какво правя тук? какво правя в този град? нито изпивам алкохола му. нито опитвам от наркотиците му. нито почиствам боклуците му. нито гледам всичките му филми и представления. нито познавам хората му. нито чукам момичетата му. нито посещавам клубовете му. нито ходя университета му. нито качвам планината му.

филми. отново филми.
в единия момент има надежда за мен.
в другия няма нищо и всичко, която си мисля е толкова нелепо, рибешко нелепо - от онова невероятното, което не се случва наистина, което е прекалено хубаво. просто нелепо. влизам прекалено надълбоко. не се контролирам. и на лекции не ходя. виждам колежките си, колкото те да видят как шашко ми набутва парче портокал в устата, докато им искам ксерокопия за упражнения, на които така и не ходя.
и постове, които чета и разчитам само защото имам бегли познания какво ги е провокирало, и думи и настроения. другото пак е мои филми. и само с мартин може да си кажем ‘ох, странно ми е с тези хора, мога да си говоря само с теб’. трупаща се настръхналост от седмици.
не знам как да се отърва. знам само, че утре ще съм в пловдив и няма да мисля толкова интензивно за това, ще си почина на еко феста. някакво приятно разсейване с ася и ‘радваш се да ме видиш, нали? аз ще ти дам едно наргиле, че имам едно у нас’ и скоро си тръгва.
искам да се дистанцирам, да не излизам, да си стоя в нас, да уча, да си науча, да не се виждам с хора, аз съм в главата си ужасно много, прекалено, мартин, защо сега пускаш скин с ‘броукън’ и ромът, който е до мен. знам, че не мога обаче - не мога да не се виждам. и онези думи, които осъзнавах да ги изричах ‘той не може да спи сам и аз не мога да спя сама’, i will be lost without you. не мога да се дистанцирам толкова много и толкова умело вече. бяга ми се далече и задълго, за да съм със себе си и да имам цялото време на света като плам, за да мисля за нещата без да ме пресират лекции и глупости. защо пускаш само скин, мартине.
искам да плача сега. не от тъжно. ей така заради скин. и заради всичко, което искам да кажа, а не е формулирано в главата ми. срам ме е. от начина, по който искам да го направя. мартине, престани, сега и ревю!

или особено за един, цяло денонощие, започнало с терзания от преди това, с тичане и не разбиране къде сбъркахме, по дяволите, цяла седмица, напрегната от доверие във въздуха и мисъл в думите. не, не напрегната, може би точно обратното. и моето денонощие, започва запъвайки се с думи пак, защото не искам да казвам, но нещо ме тика да го направя + трите нощи вече прекарани заедно и изобщо нощите. изтощителна нощ, защото ни се спи, а не заспиваме веднага. защото на сутринта или по обяд решавам да съм в едно особено настроение с идеята какво ми предстои да гледам довечера. и някак съм в черно. и някак след минути настроението остава в тролея, където измислям коментар на пост, и аз слизам без него, защото определени хора - постоянните ми хора напоследък, не са ми от това настроение, а бях решила да се абстрахирам от всичко напоследък. но не, и после не съм човек неизвестно време, защото вече със сигурност е станало не-ден, и после, тъкмо когато съм се окопитила, и седнала спокойно с жужу на ром, тя защо трябва да изниква пак, споменах, че се движа смъртно близо до нея и ето-патя си. не се познаваме, разбира се, не се познаваме, сигурно и никога не сме се. и спирам да слушам жужу, карам я да повтаря, почвам да пуша от парламента й и й разказвам всичко, която не знае, за да знае защо съм такава. вече не знам дали искам да говоря, просто говоря за всичко в главата си, за филмите предния ден-истинските, не моите, за представлението довечера - ‘за самотата, насилието и удоволствието от него’, да, втори ром, този път голям, тя си е тръгнала?, нищо, продължаваме да пушим като ритуал, въпреки че на другата сутрин няма да мога да изплюя цигарите от гърлото си. и в ред хаус вече ми е настръхнало, черпят ме с тъмен шоколад, ром в кръвта ми, ‘значи има време за една цигара’, не харесвам пушачите. съвсем треперя в залата от всичко, което очаквам да се случи и от това, което виждам досега. обърнах се и усетих аромата ти, не мога да се справя, по дяволите, не мога да се справя, непосоносим, болезнен, ужасен копнеж, обърнах се и усетих аромата ти, не мога да се справя, по дяволите. самотата и насилието. да, защото беше насилие, а аз очаквах доброволно насилие, не насилие в детството. не, това не го написах както трябва
нова цигара по бързия път до спирката, малко дъжд, малко изкачване на стълби, пак малко дъжд, после много, после спирка, после спек, после стълби, матрак, солети, намазани с шоколад и потопени в гранули нес кафе и започвам да се чувствам нормално днес и смях, смях, а днес скоро свършва. опитваме да го свършим даже преди полунощ, когато ми се приспива, но не заспивам, защото винаги трябва да видя всичко, организмът ми знае, че не може да изпусне нищо. воайор съм. и ми харесва. спим.
обърнах се и усетих аромата ти. (не мога да се справя) докато съвсем не издишахме въздуха на тавана. и на сутринта се събудих с очила, попили издишания въглероден диоксид.