детски му работи

…или
weak as i am по детски
…или
да, очевидно е!

(оф-топик: познавах много хора. много. всички те бяха едно голямо нищо.. едни никои. знаеха го. повтаряха го. пишеха го. споделяха си го. пееха го. чувстваха го. и нито за миг не престанаха да се стремят едни към други, да се срещат и блъскат и да си обясняват колко са нищи и колко са никои. това не се забравя. даваха си много, отнемаха си тройно. изтощени, озлобени и никога спиращи. каква активност, какво непрестанно действие като ударите на сърцето. и имаха силни чувства, които ги караха да вършат какво ли не. колко нараняваха с тези силни чувства; и как понякога се усъмнявах в сериозността им, защото моите силни чувства не ме караха да правя такива неща… или се усъмнявах в своята сериознот пак поради същото)

вчера започна с мълчание. и дълго то продължи. като часове. не съжалявам. освен това съм addicted, а това не е нещо, което ще обяснявам. представих си непростими неща. представих си загуба. исках да изчезна. никога не е наред. никога няма да бъде. и нищо няма да избухне тази вечер. заспах. за да не заплача.

(едва ли не оф-топик 2: не може ли да сме деца. да сме безполови. ще е толкова по-хубаво и никой няма да мисли за секс. не, не затова се наричам ‘дете’. почти забравям понякога откъде тръгна името ми.. невърмайнд. не искам онези желания. не ги овладявам. не ги и умея. а i wanna have control. отвратителни са. и не са за мен лъжица. никога няма да се справя с тях.)

със смътно рибешко чувство, че така трябва, променям посоката на деня - завивам наляво и се виждам със сестра ми. успявам да видя и милена в южен парк, докато също така смътно си мисля дали влад няма да се появи отнякъде. и той се появява като нещо пожелано. може би желанията се сбъдват, когато не ги осмислям съвсем и не ги претрупам с глупости.

искат да говоря. отказвам. затова цяла нощ трите пак бистрим миналото и едни и същи тиради думи, които пак няма да доведат до нищо. изговорени неща, изговорени и обяснени много пъти случки, за които аз още мисля и няма да простя. ирина говори думите ми. разликата помежду ни е, че ги говори на глас, защото е сред стари приятели, а аз си мълча във всеки един случай. сигурно е заради алкохола. ужасно прости думи. каза си всичко какво й е. и аз можех да си кажа, щяха да ме изслушат, можех да им кажа всяка подробност, но щеше да е по онзи гаден начин, когато просто изричам думи все едно са без значение, за да прикрия колко важно ми е всъщност. те ще знаят, че ми е важно, но никога не са ме виждали такава. не искам. мълча. те спорят. поглеждат ме като арбитър. сочат си ме за претекст да променят темата, защото ‘ми било скучно’. а аз просто реагирам както, ако се караха родителите ми - мълча със сериозно изражение. аз съм най-малката сред тях. в тази компания бях най-малка.

ирина изтрезнява треперейки. усещам конвулсиите й през двете одеяла, докато я прегръщам, за да я топля. вие й се свят като мърда. говори. слушам я с леки опити за развеселяване. плаче. отлично знам какво й е. а точно в този момент не мога да го почувствам. забранила съм си тези неща да се показват, а тя е до мен в цялата си слабост и освен да я галя по главата друго няма какво. лени беше първият човек, който плака пред мен цели два пъти и веднага ми изплува като образ, отново с цялото ми безсилие и с цялото й доверие. а аз й разправях тогава, че за мен това нещо е като разкриване, което ми е невъзможно да направя пред някого. и на ирина го казах. и с двете не се постарах достатъчно. не мисля, че бях достойна да съм свидетел на сълзите им. приятелството е доверие. доверието е да се пробваш - Анели Ман.
a posle toq chovek kak shte go gledash v ochite, s cqloto sebe si v nego?
  не знам. почетете това, и аз ще го направя. има и за любителите на френски, защо не.

въображение-фантазия-илюзии-вкарване.във.филми: сто пъти съм казала, че го правя непрекъснато, сънуването ми наяве, докато не заспя наистина. толкова е често, толкова е обемно, че само аз мога да си го разбера. напоследък (хах, от месеци), съвсем съм му се оставила, на границата съм, почти ще ми пререже кожата, но балансирам, или така мисля. тъй като не мога да спечеля битката със себе си да си позволявам фантазии само когато може (например не когато имам да уча), съм си признала една малка победа - колкото и далеч да стигна в илюзиите, а ми се струва, че се надминах, колкото и дълго да ги поддържам дишащи, колкото и да фантазирам, докато ми се случват други неща, то поне едновременно с това да съм наясно, че нищо не се е случило… дано не стане така, че нещо вземе да се случи, а аз да помисля, че ‘сънувам’.

понякога едно изречение стига да ме срине и да запрати по дяволите всичките ми илюзии, които поне контролирано знам, че са такива. думи, които нито са обидни, страшни, заплашителни, а просто съобщителни, които, заради субективизма, аз преиначавам през моята си призма и се сривам, ‘самочувствието ми’ отлита. после с още едно изречение съвсем изчезвам и няма и следа от радост и от нищо, само заради мен си отново - виждайки как не се справям с контрола на въображението си, щом се оставям нереализацията му да ме помете. и тогава мълча, ‘не участвам’ сякаш е края на света, голямо си дете, dete! след това друго изречение ме вдига, хвърля в размисъл - да, защо да заспивам спокойно, като може да цикля над вариантите, които сама си създавам. и най-странното е, че отново отделям повече време на фантазии, отколкото да видя по-далеч от това, което искам да видя.
на другия ден и след сън, решавам ‘лошите изречения’ да ги зачеркна и да си карам на ‘доброто’, за да подклаждам още въображението. оо, получава се и още как, аз висини съм достигнала в тая сфера!
на по-другия съвсем съм забравила ‘лошите’ и решавам, че ще се чувствам ‘pretty, charming and gay (весела)’, с леко застрелване и леко ревю (прилагателните ги употребявам по първо хрумнало). оп, ревю е групата. ревю, ревю, бяхме само двама, бяхме малки момиченца, бяхме любов, беше ни страх 2 (на която гюров ме гледаше в очите, а аз не танцувах). после само мен ме беше страх, защото и със страха се привличаме като магнити потънали в бира. страх и желания към половината момичета в ‘маската’, което обичам да ми се случва на подобни събирания/концерти, където мога да откроя поне десетина хубави хора.
на следващия ден-днес пак ме беше страх малко, в един миг. и се съмнявам, че изобщо наричам нещата с истинските им имена, дори когато си мисля, че е така… не ме е било страх! друго беше.

някво усмихнато щастие и обич и доброта към всички, когато пристигаме на мястото на началото на шествието ‘Рила ни е мила’ - Славейков. с плам и мАрчин. полицаи отстрани, кола със светлини отпред. спираме трамваи и ‘представяш ли си сега каква негативна енергия се насочва към нас от трамвая’, а всъщност повечето хора се усмихват и ни махат. а ти представяш ли си самба-групата каква тумба-лумба (не мога се отърва сега от тая дума) правят най-отпред и аз току напипвам ритъма на една от трите мелодии, които свирят, защото някогаааа там отдавнааа и аз съм я свирила вееееднъж с тях и все казвам на мА. кога свирят нея. и още повече вдъхновение, когато сме спрели на едно кръстовище, защото минават учители - те ни махат и свирят, пляскаме си едни на други. светофарът показва червено, но си продължаваме по пътя, защото улиците са отцепени.
‘виж, минаваме на червено’ - аз.
‘ние коли ли сме?-мА.
‘да, а някои са и трамваи’-аз, гледайки към релсите.
по пътя си срещаме още учители и винаги се поздравяваме, трамваите също. самба-групата определя темпото на вървене, кога спиране, кога продължаваме и така стигаме до Президенството, където учителите са завзели целия тротоар пред Министрески съвет. на мен са ми само метафори в главата - двете армии се срещат, Тигър и Ефрат се вливат в едно и ми е едновременно смешно и възторжено. и като гледам как ‘двете армии’ се поздравяват взаимно със свирки, инструменти, пляскане и викане, си мисля само за едно ‘Революция’ - всички институции са ни наблизо! революция няма, но после има концерт за случване и много умно разположени масички с подписки. хора с колела, раници и нструменти и докато чакаме да положим подпис, мА сочи да съм се обърнела надясно, след много въртене намирам този, когото трябва да видя. здравей, Марта! а тя е толкова приятно неадекватна, че почти и на мен да ми стане такова. мисля, че я изплашихме. после се връща да ме прегърне, но все още мисля предното изречение и установявам, че наистина си прилича със снимката
следват: хоро на супер яки гайда, тъпан и таракбука, Балканджи, които не ми харесват, някакви други и чаканите Остава, които пеят едва 4 песни.
още в рубриката: огньове с pearlsgirl; много красиви хора, в които се влюбвам; още красиви хора; чипс и бира и сравнително малко фасове по улицата; танци, танци; Весо с колелото и аз, карайки колело в ношна софия (о, богове!), малко студ, много смях и хубави хубави неща/работи/хора/спомени/идеи/т.н.

първо ще напиша нещо, което смятах да пиша последно, но нали винаги постовете ми са дълги, смятам това за особено важно и ще е първо. та колкото и сантиментално, разлигавено и бла-бла да звучи:

Благодаря на Деси, защото от нея прослушах Пласибо, задето ми пускаше клипове, когато си пожелаех и когато тя пожелаеше, хаха, заради снимките. Благодаря и че от поговорката ‘всяко зло за добро’, доброто в случая беше, че Meds стана ужасно важен за мен албум и песен в частност.

Благодаря на Венета, че Пласибо почнаха да значат много повече за мен след като се запознах с нея и чак тогава наистина ги прослушах. може да казва, че аз съм я научила на хубава музика, но и аз казвам същото за нея. и за онези нейни силни скорпионски прегръдки.

Благодаря на ири за оригиналния диск и всички записи, колкото и досадна да съм била.

Благодаря на мАртин и тошо за билета, задето се зарибиха, задето бяха с мен.

Благодаря на Жужу за черната коса и лака, на ирта за грима и търпението , на Ана, въпреки че и този път не изнасилихме Б. Молко, на бу’, че остана докрай и танцувахме разтърсващо много, а времето течеше неумолимо бавно,

и на всички приятели, които прегръщах, защото всички желания се сбъднаха и това беше истинското щастие, at last!

mmm, vsushtnost neka tova e vsichko. ostanaloto e za glavata mi

За чудесата
Решавам, че ще й се обадя на всяка цена. Няма страх, няма връщане назад, няма ги сънищата (освен един скорошен как тенденциозно не ми говори и излиза от една врата). Имам повод. Но и за първи път решавам да си прочета хороскопа преди да направя нещо.
На 14ти се събуждам с мисълта как изобщо не ми се ходи на концерт. Не знам дали от леглото ме вдигна факта, че вече имам билет или възможността да я видя. Вече у братовчед ми в София чета хороскоп, даден ми от скорпиончето. Той е повече от трагичен – да изхвърля боклука, да си изпера дрехите. Но няма значение – аз звъня. Когато някой упорито не ти вдига на мобилния, го търсиш на домашния. Какво, ще ти затвори ли? Получава се странно – сякаш никога не сме прекъсвали връзка (освен една незабележима промяна на гласа от нейна страна, когато разбира кой е), се уговаряме, че ще влезем заедно на концерта. Мисля, че се случва някак по инерция. Мисля и още милион неща. Но не усещам вълнение. Въпреки това казва на Иво, че чудесата не че са невъзможни, а просто Работиш за тях, ти ги създаваш. Той не разбира.
Пеперудите в стомаха ги усещам едва на половината път в маршрутката към Плиска. Но не се сещам да помисля какво ще й говоря, то не е въпросът само да се гледаме. Едва на края на ‘шапка на цветни петна’ разбирам, че аз нося точно такава. Добре, вълнение in progress.
Взимам си билета от Ани точно пред залата, като казвам и на нея това, което съм казала вече на ири, катя и ирта – да ми стискат палци и да мислят за мен положително, за да имам цялата смелост и адекватност на света.
Няма я никъде. Обикалям фоайето непрекъснато, припознавам се в 2 момичета, питам се помня ли как изглежда. Звъня й. Не вдига. Пак ли почваме с игричките? Не й отива. Разколебавам се доколко адекватно действам. Един тип ми заприличва на приятел на сестра ми. После виждам същия този приятел. Пак звъня. Били в задръстване. Добре – на 10ия месец ми вдигна мобилния. Минава цяла вечност, докато ги видя на вратата с МО и не знам още кого. Здрасти. Здрасти. Търчи някъде. Губи МО, водя я при него. Очите ни не съществуват, защото никога не се споглеждат или се отбягват много ловко. Разколебавам се и за чудесата. И за себе си – Не съм като никого тук, имам зелено яке. Всички са прекрасни. Мога да съм като тях само на теория, но на практика съм като нищо.
Дойдох сама на концерт и въпреки желанието си, сама ще си остана. Тя е на 3м. пред мен при други момичета. Не мога да отида при нея. Страхът се е появил. Пиша смс-и. Тя знае, че не мога да отида; би трябвало да знае – говорили сме за това, но оттогава колко вода изтече, а за алкохол да не говорим. Първа поех инициативата, това си е почти постижение за мен, но не мога сама да направя всичко; мога само да я следя с поглед (страхувам се, че ще избяга) и да се старая никога да не засичам нейния (страхувам се, че ще помисли, че искам нещо от нея).
Концертът е хубав, макар че самият албум е с много спокойна музика, а аз бях свикнала с бруталността на Kapital и това ми липсва. Тя снима през цялото време и отново се сещам как понякога съм имала чувството, че изобщо не усеща музиката, а само минава през нея; как ми е спирала песен, защото съм пеела текста на глас; но пък я виждам как се поклаща. Все още се снима със същото изражение и поглед.
Виждам червено-черния й лак, не помня имаше ли обеци. Помня, че съм захапвала нечие ухо с обеца, но нейното ли беше? Помня, че тя е захапвала моето и колко ме заболя; и пръста ми захапа – безименния, защото той не си знае името и на никого нямаше да каже. Очите й никога не мога да забравя. А ръцете й малки ли бяха? И защо така силно ме влече тениската й, с хиляди безопасни игли около врата. И колко неща съм научила от нея; съм направила заради нея; прослушала от нея; no fear, destination darkness.
Laibach пеят някои стари песни. Ето това е – тези не съм ги чувала, но на тях просто се дивее. И две мацки удрят барабани и пляскат с ръце и се влюбвам в чернокосата (разбира се, другата е руса). Вече ни дели само един човек и не знам дали се стремя да се приближа или не чак толкова. Знам, че когато ме погледне, отмества поглед.
Когато приключва я изненадвам отново – и аз ще ходя в Грамофон, колко човека сте, хайде да си вземем заедно такси. А там вече е и Мария, интересна среща ще бъде.
20 мин. Нищо не правим и аз току подпитвам хората с нея точно колко ще ходят в Грамофон. Мисля, че всеки път ми казват една и съща цифра – 4. Ето в този момент ми е нужна смелост – да стоя край нея на светло и да си човъркам телефона, да се чувствам излишна, да избягвам да я гледам, но да забелязвам как тя прави същото. Да, и в този

…….квантова физика……………..илюминати…….. за водата…….тъпизми……….нищоправене……. студ и тролеи в задръстване….. без ред………………..катя и няма да разкажа историята с ‘общите познати’…………………..мокри чорапи в обувките и бели маратонки………………………….. котката бианка и ‘котко, искаш ли да ти покажа детските ти снимки?’………бебето Далия аха да каже нещо…….. играчката не е предназначеназадецапод3-годишнавъзраст…… самба и свирене…………деситата идват в повече, НЯКОЙ НАИСТИНА ТРЯБВА ДА ГИ ЗАБРАНИ СЪС ЗАКОН!…….не помня какво се случи……….. ром за стопляне и се напивам почти…..ръководоство как се влиза пияна в офиса на орифлейм……… и се заспива миг преди да влезе м. в стаята, защото катя не ме остави намира… топло… одеяло…… аромати някакви…. и блузи хубави……. и очи хубави…….и ще пътуваме ли……. и изпуснат влак, но нали има друг, в който много спя и после пространствата и времето са странни……. ту се забързва едното, ту другото и кой знае къде сме……… в студа….. ром след ром… ледена пързалка наблизо……. после е… е………. еееееееееееееееееехубавоеееееееееееее.. пък… а после е гадно, до зеленост гадно, но от гадното зелено, не като якето ми, не като чорапите… и вкъщи… смърт. чисто буквална……..плача, почти не знам защо…… баща ми сам на работа…. аз сама болна вкъщи….. другите са другаде…………. и някакво ужасно съвпадение, смъртоносно съвпадение…………телефони звънят…… и разбирам, че пак са ни обрали и ми се чупят кости много бавно…. и после как няма да ми се стори, че празниците дошли много бързо….
това е единсmвеното засега адекватно обяснение.

* в петък (24ти) – неочаквано, но прекрасно напиване – неочаквано с водки и коктейл, а кит-кат-и валят от небето и после ходя много бързо, а милото Кате търпеливо дочака на 21 год. да се влюби за първи път, да има гадже, и др. неща за първи път. Пак съм в отдавна не-билото състояние на говорене на много глупости и опипване на ближния – т.е. най-близко стоящия (уау, тва аз ли съм). А когато сме само с Антония, под алкохолно влияние й разказвам за ‘Зеленото’ на ирта, защото тя пие второ мохито; и за теорията ми защо всичките ми приятели са красиви; и само фуча до тоалетната.
* събота (25ти) – успивам се за работа, защото не знам, че съм от 9ч., и баща ми ме събужда с думите ‘ми аз те чакам’. И после ударни дози кафе, за да съм свежа за tonite. Вечерта у мАртин, но с негово отсъствие, поради засиленото присъствие на сестра му и др. съученички, правят ми опашки и черен молив на очите, колкото и да ми треперят очите, и по случайност имат от онова червило, което и Жужу има – номер 31!, и което открих, че ми отива, така че не ми се разминава, и за първи път от пролетта съм със сутиен (освен случаите пътуване на стоп); и вече съм напред в опипването на някой и друг задник… уф (О, Кате, това си ти, извинявай), и всичко това на мега-чалга-фон. После следва чуденката дали аз или мА. ще закъснее повече. И учудването, когато всички маси в Дъ Бокс са резерве, така че ние сме буквално на сцената, което не че е зле. И вместо ‘шоколад’, крещя ‘ендорфин’; сдобивам се с кутия пал мал от една току що изключена от френската промоутърка – 12-класничка; и някакво същество с къса косица скача край мен, но какво да направя, just feeling pervert with these eyes; а по пътя за вкъщи задигам едно паве от тези, с които ще правят градинката до нас. Ушите гърмят.
* понеделник (27ми) – another manic monday
Ден – пия кафе, много пикая, копчето на джинсите ми се скъса, скоро ще започна да уча, усещам го, течният сапун е прекрасно бял, а единият зюмбюл проби почвата, май и вторият натам се отправя. Тази вечер/нощ ще го напиша, за да го изкарам от себе си след 2 години. Ще е трагедия.
Нощ – За Нечовешкото с любов: Опитах се да преодолея нещо минало, за да се помиря с цвета на очите си и за да мога да употребявам пак тази дума ‘нечовешко’. Някои неща изведнъж се превръщат в толкова съкровени, че чак стават табу.
Моето огромно чудо. Което ме отрече. След теб чудесата, ако изобщо ги има, са невъобразимо малки. И след теб – как да се зарадва човек на такава нищожност. Но после, поради натрупани липси, радостта идва и от най-малките неща, в очакване на нещо голямо, но никога с мисълта, че може да е Огромно като теб.
Любовта трае 13 дни и 13 часа. После се прибира вкъщи. С някой влак. Broken.
* вторник (28и):
Нощем в дъното на червената чаша аз съм Мерилин Менсън.

А аз какво да оцветя?
Къде са ми моливите да ги подостря?
Да ги наостря и да ги забивам
после цветни в нечии очи,
за да не са кафяви,
а оранжеви например.
А с гума ще нанасям
пластичните корекции.

Доволна съм днес – изпратих на Г.Г. двата варианта на ‘Колаж’ и си написах СV, с което отговорих на обявата за писане статии по гей-въпроси. Ирта е чудесна!

Петя Дубарова.

Подозирам, че дупето ме боли от колелото, което пък не е възможно. Лошото ще е, ако е свързано с кръста ми по някакъв начин.

* един от най-уникалните ми сънища, пълна лудница. Намирам се в Стара Загора и съм отишла до къщата на Ралица, но там ме посреща баба й и ми казва, че я няма и тръгвам по улици, които са ми познати, после решавам да я потърся при приятелката й Анна. Тоест излиза, че и друг път съм била там и знам как да стигна до блока на Анна!!! После телефонът ми звъни, изписва се, че е Лени, но като вдигам се оказва Плам, казва ми, че Лени й клипнала да й има телефона (?!) и затова тя сега можела да ми звъни от нейния телефон все едно. И всичките улици са ми познати, и то между разни блокове, но се надявам момичетата да не са се качили в апартамента, защото не си спомням кой точно е (?!?). Като наближавам, на една пейка виждам Ралица с още 3ма човека, но изобщо не ги поглеждам, а като вече съм при тях, се оказва, че това са Поля, Реси и Петина. Най-много се радвам на Поля, а за Петина съм учудена, че се виждаме, щото нямах намерение, въпреки че се е върнала в Бг, но й разтърсвам ръката много пъти като се здрависваме и после не й обръщам внимание. Реси и Поля си отварят куфарчетата с инструменти (?!?!) и там виждам малки чукчета, които можеш да хванеш с два пръста (и с малки чукчета ние чукаме чакълчета – това чак сега ми излиза като сън, след