детски му работи

объркано ти е, когато научаваш странни неща. ами ако мнението на някого за теб и цялото му отношение към теб се гради на недоразумение, на не добра комуникация, на не добро наблюдение над нещата и ти да го разбереш години след това..

аз заминавам за плевен, не знам. бях и на иракли, ако забравих да спомена. пих бързо ледена бира, едва се измъкнах от високите вълни и на пясъка се почувствах пияна, плувах със сините къси панталонки, чак до бургас бяха мокри, изгорях на гърба и гърдите, сега ги гледам.. нездравословно червени са, като докосвам остават бели следи и веднага изчезват. пикахме в помещение, на което пишеше автогара. на иракли имаше много хора, и сложени плетени чадъри. нямаше и помен от пустия плаж. сигурно затова се бе разбушувало морето. отнесох 5 алуминиеви кенчета да ги хвърля разделно, заспах в последната кола, която ни остави на летището. тази нощ мама и татко са в слънчев бряг. тази нощ сме само с братовчед ми. той вече спи. тази нощ имаше ‘купон’ у нас. не беше купон. аз стоях на едно място като залепена и нещо ми беше различно. и хората бяха различни. като състав, като усещане, като възможност, като комуникация помежду си, като мисли един за друг. объркано е.

утре трябва да си оправя багажа, да си взема паспорта, да ми видят изследванията в поликлиниката, да се обадя (поне) на данчето. не само пътувания ме чакат, разговори чакат. не знам откъде да ги започна, камо ли пък как. и сякаш времето е против мен, разминавания… и не знам кога ще говорим, мамо, искам да ме няма, да не съм, а сис е права за повечето неща и цялата ми отдалеченост, но не мисля, че може да се поправи така лесно с разговор, това са неща трупани с времето, отдалечаване траещо години. не ми се спи. никога не ми се спи. мога да будувам. особено пред компютъра. винаги има в какво да се вглъбиш, с какво да се разсеяш, и за първи път четох ирта в кариерите на капитал. сега заминавам. с влакче. в град, в който за първи път ще бъда. с плам за първи път в семейна обстановка. за първи път в северозападна българия. палатки. не знам къде, белоградчишки скали, друго не помня. и калоянчо. не, не искам да се видим октомври. моля се за своите малки егоистични желания. моля се да имам желание, да имам сила, да имам онзи стремеж, който да ме кара да тръгна всеки път. защото лесно се забравям и се оставям ей така на нищото както съм свикнала да го правя винаги. недействаща. нерешителна. не бореща се. трябва много силно да се замисля за нещото, много пъти да си го повторя, да си повторя движенията, за да почна да правя нещо. страх ме е, че сама ще оставя всичко да изчезне и че ще го наблюдавам някак отстрани и  че никога няма да си позволя да мисля сериозно за това, което ще направи невъзможно преживяването му. been there…както винаги…done that.

вече мога да говоря за това, да си спомня. оранжевото парче луна, надвесило се над нас като отхапан портокал, смесил се с кръвта от устните захапали го. нежеланието за пиене, желание единствено за нощ. без никаква мисъл и за минута напред. дали ще стъпя върху назъбена скала в морето или в бездна от скали. ще има ли дъно. ще ми направят ли нещо чудовищата на неизвестното тъмно. трябва да мисля за страха от тъмно море, за да си припомням ежесекундно, че този страх аз съм го преодоляла, ей! че плувах с мария и деси и после само с деси преди четири години (вече!?!) за първи път и в най-бурното море на август и пак мента, и пак същата жълта хавлия, която пак поливаме с мента и нощи, превърнали се в сутрини, защото времето тече по друг начин за нас. преодолях го. после и страха от първата стъпка (той се върна), страха от високо (can’t handle it anymore eighter). като плувах на тюленово и камен бряг, там дъно нямаше. там беше четири метра дълбоко, а на места като че ли и осем, не знам, така ми казаха. истински контрол над себе си и страха ми костваше, за да мога да вляза. и нито един път не го направих със засилка, отскок, не можех да скачам от онази високата скала. няма дъно. вярно, светло е, пълно е с хора, нищо не може да се случи, но аз се страхувам. дори и онзи неоснователен страх, че нещо изотдолу ще ме отнесе нанякъде, ще ме изяде, ще се появи изобщо и като в мълхолланд драйв онзи черният човек - така ще ме изплаши, че ще си умра на място. дъното е на осем метра. там налягането е различно. а самият път, самото село се намира на още поне двайсет метра по-нагоре. стоим на едни скали, наистина е камен бряг, а на тюленово наистина е имало тюлени навремето, и делфини, сега там си чистят корабите от мръсотиите и вече няма делфини, има три хотела. сега е 2008 година. през две години съм ужасена от водата - 2004 първи нощни къпания в бургас, 2006 тюленово и камен бряг и бездната, 2008 чудовищата във варна на джулай морнинг.
да, във варна, на ‘галата’ някой бе струпал камъни, за да се дереш на тях, да излизаш с одраскани ходила, наранени пръсти и кървящи колена от морето, независимо, че посрещаш изгрева, че си пътувал часове, километри, в слънце, в нощ, че си имал изпит дори, че си слизал 600 стъпала надолу, че си щастлив и че това е денонощието с първата ти баня. цената на щастието.
едно заслужено щастие. планирано, но не прекалено, и именно заради това случило се по толкова хубав начин. когато всичко се нарежда не и без твое участие, но и не прекалено. някакво примирие със световния ред на нещата (а времето тече бавно. и въпреки това ми се иска да не изгрява. защото тогава ще е ден. и ще трябва да тръгнем. ще трябва да се виждаме на дневна светлина. ще е свършило).
не спах. гледах звездите. лежах върху хора. хора лежаха върху мен. лежах в чувала си. как се спи с целия космос, изсипал се над теб, с падащите звезди или метеорити. с топлината наблизо. с хората във всяка посока. дори тези, които се опитваха да ни убият с топка или зарият с пясък се стараеха да не пречат. други могат да спят навсякъде, във всяка поза, независимо от шум и светлина. аз обичам да ме мъчи инсомния. и главата ми да е на топло. и тялото ми, когато сутрин изгрее слънцето, тялото ми го очаква в морето, да погали, да докосне, да разбере..
между двете луни е пътят - пеша, платен или на стоп. с миене на зъби на чешмичка в града, айрян и пълна загуба на представа за пространство и време. ние сме вечни. отникъде не идваме и заникъде не бързаме. (и това някой ден ще ни излезе през носа.) ние сме си у дома.
три коли до бургас. едната спира при първия размахан палец. вторият шофьор е по-малък и от нас. третият е дълго чакан, но и той дълго е чакал да се върне у дома от морето, затова му се качваме четирима, спим в хор, не разбира как му причиняваме незабележимо петно от лютеница, не знае какво си мислим докато не спим, не знае как ми се плаче от щастие и че всъщност ни паркира зад моя блок.
и след порция красиви непознати не знам кога пак изгрява луната, не знам и къде е, губи ми се. губи ми се всичко тази нощ words are flying out like endless rain into a paper cup they slither while they pass they slip away across the universe и аз съм около вселената, аз летя около дъжда и бавно се изплъзвам. една дума между две потрепервания едно потреперване между два въпроса един въпрос между две помръдвания. аз съм. аз съм аз на тъмно и алкохолизирано. трябва такава да се поддържам винаги. (дете, морето)
обичам.. пък толкова ли е сложно

чувствам го. неясно, но го чувствам. нов ред
искам да разкажа какво правих последните дни, но не помня. е, не точно. гледах индийски танци през ‘апаратната’ на червената къща, сигурно е било преди седмица, но цялото изживяване беше много позитиф, пълно с хора, вече не им продават билети щото просто трябва да стоят прави и непрекъснато идват нови и аз току ги упътвам за нещо, току гледам какво става на сцената, имаше и рисуване с къна, но нещо ме хвана срам, въпреки че и невена (от червената къща) ми викаше отиди да те нарисуват… осъмвах във весо, осъмвах в марта, сънувах мъжки топки, почти се напих, този път почти-то е по-силно от предишния, пак с мента, това ли е важното? пак действия без замисъл. въртящи се действия, въртят се в главата ми. направих нещо лошо, докато всички спяха и пак ме е срам. това ли е важното?….. оф, беше хубаво, потапящо, че дори не отидох на един изпит, пък там всички минали. ядосвам се понякога, когато не мога да обхвана нещата, не знам откога искам да имам контрол над всичко. глупости, знам го. и причината знам.
дете, хубаво е, нали. и се затопли, въпреки че дъждовете бяха страхотни. хубаво е, когато времето не ти пречи (уф, мразя да е горещо). и в докторската е хубаво, и като го няма тодор пак е хубаво, сега пея бийтълс с колоните през прозореца в неговата стая и съседката излиза да провери и се смрачава и ми напомня на самота и самотност, докато всички са на бритпоп парти, пожелах си да съм вкъщи и изобщо не учих за изпита на другия ден, а само писах писах, писах за дома си. дом, какъвто имам в бургас с всичкото му, което да го прави мой, красив и уютен. с многото цветя, които мама така успява да поддържа, а аз за няколко дни сама съм ги докарвала почти до смърт. дом, където е чисто, мирише познато, познавам всички звуци - кой шкаф сцърца, как да затварям вратата, за да не шуми, коя е последната стълба. когато се качвам на тъмно, колко мога да надуя звука от телевизора долу без да ме чуват горе и изобщо цялата тишина, която си пазим вкъщи и всичко и всичко. дом, където съм била загубена толкова пъти, само аз си знам; където съм се влюбвала и съм заспивала пак сама; където за първи път се целувах с момиче (горе в банята, хаха, а мама беше долу - ужас!). и после осъзнах, всъщност осъзнавам напоследък, че се оплаквам от глезотия, всичко, което съм писала за нямането ми на дом са глупости, измислици мои - м. вече няма дом като физическо място, а аз съм малката лигла - мрънкам, че всичко ми е наред. и после пак докторски, мартиновци, пламени, венети, зомбита на уайърлес в заимов, пой, пой, пой, въртим чорапи с топки и ‘растем бързо’ и хора спират да ни гледат, е не нас, по-опитните, и мартини изникват посред нощ без час за среща и не заспиват нито в последния автобус за у нас, нито преди всички, това го сторва жужу, и си правим наши чорапи, ама с леща! и е радостно, докато пак не спичам на тема дом и гледам със сълзи снимката на парентс колко щастливи изглеждат, радвам се, че вече са сравнително спокойни и вярвам - наистина щастливи, а аз нито пия като алкохолик, нито пуша като пушач, нито друсам (поне!), нито съм в лоша компания, а все съм треперещо щастлива и нещастна едновременно и не мога да контролирам вече тези моменти да не се случват пред хора.
мразя някои сутрини. всичко е до контрола. нищо. и с това ще се справя някой ден, уча се бааавно, венета знае колко бавно. подобни неща разсикваме и на този фон марта се опитва да учи по &*^%$*І+*%. много странен момент и последвалите го.
не по-малко странно е шашките да си говорим с бойко ламбовски по еко и протестни теми, той си води записки, пита въпроси като за непросветени читатели, снимат ни и следващата събота очаквайте във вестник ‘сега’ (95% сигурно, хаха) никому неизвестните калоян, марто и дете с еко приноса си за българия и света!
а преди това да стане ние пак обикаляме из софия, почти се къпем на една чешмичка, че и сапунче имахме, подмятат се въпроси за четка за зъби, въртим леща в чорапи (пък аз вече си сложих топки в чорапите), венета учи нас, ние учим калоянчо, едно момиче учи момче на тромпет до сфумато. после е театрално, гео-еговско, мижанка посред нощ в борисовата. и само 3 изпита за септември, взех най-важния. я герой!

Kyo & Sita ‘Le chemin’

On a parcouru les chemins
On a tenu la distance
Et je te hais de tout mon corps
Mais je t’adore
On a parcouru les chemins
On a souffert en silence
Et je te hais de tout mon corps
Mais je t’adore encore

(превод за непосветени)

минахме по всички пътища,
но запазихме дистанцията
и те мразя с цялото си тяло
но те обожавам
минахме по всички пътища
страдахме в мълчание
и те мразя с цялото си тяло
но все още те обожвам

мамка му, цитатът от анели ман беше грешен.. всъщност е ‘интимността е доверие. а доверието е да се пробваш’, което пак е същото, нали?

котката спи, размазана от кеф. мама ме пита в кой приятел съм и ‘нали щеше да учиш’. дори не се запознахме с този приятел. но видях толкова други хора.. толкова ли бяха? хора ли бяха? видях ли ги? стига въпроси, дете, попълва полу-детски лексикон, ходи боси по тревата, откри сезона на ментата и сок круша, почти се напи, но беше далеч дори и от почти, какво значение има, подстригаха те на тъмно с макетна ножичка и още не знаеш колко е равно, но е радващо. маичка, ако бях си отрязала кичур и отпред, щеше ли и там да ме орежеш? чак сега се сетих, жалко. кълбо назад, кълбо напред, имам си въртележка, имам моето неравновесие в мен, имам щастието си, лиготията си, имам възможността да стъпя в огромна локва, за да помириша един розов храст, който дори не миришеше, и го правя! после, докато показвам на венета как съм го направила, нагазвам отново, но с двата крака. и оттам е радващо - цели 3 минути в Essence, слава богу няма места, не знам какво да правя в това заведение ‘само за жени’; съществуват травестити, за жалост проституиращи; няма място и в заведение с прекрасна червена маса за билярд, а нощем софия е така приятна, по сандали, ние сме четири, колите не могат да ме сгазят, камионите също, като в онзи разказ на Ина Григорова, където тя обяснява (след някво хапче) как ‘съзнанието на шофьора работи примерно на 3000 мегахерца, моето работи примерно на 3000000 мегахерца’ и как нищо от този свят не може да я достигне… велика е. после идва умореното, мълчаливото, сигурно тъжното. гладното, и добри хора, които да ме нахранят, да ми купят бира, аз се разхождам с двайсе стотинки и не ми пука. в нощното прибиране ни съпътстват множество хлебарки ей така по тротоара, ужасена съм. после спя. и ме предупреждават ‘сашко може да се върне и да си спи в леглото. той гушка, не се притеснявай, просто така прави като заспи’.

действия, описания, това не са моите чувства, тук ги няма моите чувства. те са другаде. а специално снощи останаха да висят на около 70 см във въздуха на едно хубаво място и бяха там и гледаха и аз бях там и гледах. бяхме заедно, аз и те. трябва ли да се върна там и да подуша аромата им. беше ме страх да си облека жилетката, но тва си го въобразявам, знам го. като е студено от нищо не ме е страх. рицарите са с мен (yeah, did too much cocain)..

а по-предната нощ опитвах да се разплача на пейката пред входа ни с бутилка бира. после се отчаях, когато не намерих ‘сто години самота’, жужу си я е взела, ще ми я донесе по-късно обаче.
гладна съм. стържа. трябва да си измия зъбите. да се прибера. да се събера. да се взема и в двете си ръце. част по част да се взема. разпиляност. да си се огледам, да се наредя парче по парче. от нито един пъзел не съм губила парченца, а от мене колко изчезнаха.. това случи ли се наистина?

отзад-напред:
и значките не помагат в опита да се прибереш от ямбол до бургас. аз с надпис на червената си ‘трудъ’, весо с култова стара седесарска с лъвче ‘писна ми’. ямбол не ни пуска или ни прави мръсно. аз броя: каруци-след 15тата спрях; мотори-около 8; пешаци-шестима; колела-над 23!, весо чете ‘септември’. след час и половина, множество неразбираеми знаци от повечето коли и информация кога има влакове, се запътваме наобратно и аз знам, че не трябва да става така. не трябва да се връщаме назад, където са всички, които са ни изпратили, където да ‘пием бира на гарата, бе!’. и вървейки, упорито продължавам да вдигам палец. и се получава. той спира и ще ни кара до зимница, където всъщност си променя решението и ни хвърля до петолъчката. и аз мисля за нашата безотговорност като стопаджии и добрите хора, които се намират, за да помогнат, били те и от малцинствата (префърцунено казано; цигани-нормално казано). оттам духът е вдигнат и само чакаме следващия, чиято кола да споделим. не, не сме от софия. и не приличаме като да сме от никой град. хора с раници.
стигането до ямбол също не е лесно, когато се намираш в айтос и всички завиват към средец, а зад нас има полицейска кола. после вече дишаме. дишаме въздух. въздухът е важен. попиваме.
и всичко е като в онези дни от бургас и софия - хора, пейки, бира, храна, обикаляне, намирам си солети, времето минава и се наслоява в теб и аз не съм откраднала онзи шоколад от била, а водата, която пада и бълбука пред очите ти, те поглъща, защото очите ти остават там хипнотизирани. колкото и да е тежко, когато ти се спи. колкото и да не можеш да движиш тялото си заради някакви вътрешни глупости - Онези движения. няма мюзикъли и не ми липсват. мога да стоя и да лежа на земята, на тревата, на ограда, на парапет, на всичко. важно ми е да мога да го правя. да имам времето за това. да имам хората за това. имаше хора. много хора. усмихнати и поздравяващи. беше хубаво само да ги виждам как идват и си отиват, че са там, че дишат и да не мисля за нищо, нито да ме боли коремът.
плам, знаеш ли колко е хубаво да можеш да се почувстваш у дома навсякъде. не че винаги се получава, но когато се получи, it’s fucking good! it’s huge! like you’ve always been there. има гостоприемни градове. гостоприемни домове. където мога да ходя боса. аз не съм пътник, от онези истинските. само ми се ще. хората се залъгват по чувала и шалтето и по думите ми понякога. а дори вече не знам какво да говоря като ме качи някоя кола. имам за говорене, но нещо ме спира. има гостоприемни майки, които те заливат с щастие и ти правят хороскоп до късно вечер и купуват закуски рано сутрин, пред които можеш да говориш всякакви неща и се смеят непресторено.
има гостоприемни легла, в които се спи на пресекулки, но пък сънищата са топли и спокойни. важно е. всичко ми е важно.
има хора, които чакат закъснението ти на гарата рано сутрин, за да помръзнем заедно преди карандила, на която не съм била синс ай уъс ъ (риъл) чайлд и изкачването не е трудно, защото никой не бърза. и аз с яка шапка с плитки. има скали, бе хора, и тревичка, и тече водичка тук-там, вижда се сливен, вижда се надалече, дишаш светлина, и що трябва да хвърляте боклуци на подобни места, невъобразимо е какви неща оставяте там, моля ви! има люлки и ‘уииииий’. има сенчеста поляна и гладни хора с торби сандвичи и домашна лютеница. има опит за дъжд. има заспиване на слънце и търкаляне по надолнища. в главата ми има неща на ръба и в момента не осъзнавам какво имам предвид. има по-сериозен опит за дъжд и нищо повече, планината е гостоприемна също. за разлика от лифтът, за който ‘елате утре’ и изпитването ми на страх от високо е отложено, но предчувствам не за дълго. има стръмно слизане и ‘внимавайте с онзи бръмбар’ и комуникация с лифтаджиите, които се движат над главите ни с кабинките с надписи ‘природата те обича’. има сливен за половин час, през който изключвам заради шоколада или по дефолт. има слънце, което ти стапя приятно главата и оформя нови епизоди в ‘моя свят’ докато пътуваме. има, има.
има ни тримата ‘на центъра’ - аз с онази шапка посред топлото, весо с още суровата ни вечеря-2 кила картофи и горчица, и марта, с раници и шалтета - и други някакви трима, които неприкрито ни се смеят, а дори не знаят колко яко би било анимационното с нас! има снимки през годините. има душ и храна и бира и колко е хубаво да си изкъпан, наяден и замаян от щастие и бургаско! (направих едно малко лошо. за втори път вече. съвестно ми е.). има спане по софийски - петима в стая. имам сън, кратък, бърз, стряскащ при тази ситуация, и хубав. и палачинки сутринта.
понякога не искам да пиша буквално и подробно, но докато стигна до клавиатура/лист се изпарява. it’s in the air.
повръща ми се за сън!

толкова е малко.
а аз го обвивам в парцали, за да го предпазя дори от себе си.
не пораствам.

не е реално да стават такива неща.
и не е спирало да бъде нереално.
но не от онези софийски завличания с несигурност в посоката и колко дни ще си със същите чорапи и леко кофти мръсно чувство, въпреки яките неща, които са се случили,
а друго едно завличане, от тези с възможност за остров, със спокойствие..

моля те, измъкни ми с ченгел думите от устата
нищо не искам да казвам
искам да кажа всичко
(успява. не, аз си казвам. но не всичко. и в един момент вече е всичко. да, дес, права съм)

неуправляемо e:
сълзите
и дяволско блъскащото главоболие след това
треперенето не от студ, което се засилва все повече
тъпото ми неможене е неуправляемо и особено лекотата, с която го изричам
многото думи, които пиша нищо-казвайки.
добре, осъзнах го. признавам.
признавам се и за победена.
въпреки че нищо не направих. победена съм. разгромена на нула от собствената си нерешителност-неможене-несподобност-or.whatever.that.is.FUCK!
осъзнах/признах го чак докато гледах последния епизод на първи сезон на L word, does it matter. просто повод-плачеш на филма и разбираш, че всъщност не е от филма.
знам го. знам го. знам истината. и не за нея плача - че е такава, а за мен си - че не мога. и не се гордея как я научих. i am so naive. broke the line though it was my line.

треперят ми пръстите
ето толкова е нереално
но не само това
към списъка с ‘искам’ добавям:
нежност в отношенията.
ама наистина
другите желания премълчавам. те са повтаряни, преповтаряни, писани, писани, мислени, премисляни, безсмислени вече. отъняли са от употреба. всеки спомен за тях прогаря нови дупки от белина и съвсем ще се прокъсат. съвсем.
do not protect me.i need strenght and self-confidence.
и да спя

нищо. motherfucker, don’t you lectualise me. не ми се спи. ляга ми се. така и тъкмо ще заспя. тъмно ми е. моря си очите - очевидно. не знам как да го направя. толкова е лесно, а не мога. думите ми са прозиращи лъжи. а не са! i can dream that i’m someone else.

*какъв е цветът ти след?*
горят идеите в мен, разрушават стени с цветове всякакви и след тях нищо не остава.
цветът след смърт е дървен. с повече късмет е пепеляв.
цветът след любов е солено мокър. тогава и всички розови сърчица плачат и се смесват с цветята, запазени на хербарий.
цветът след спане е морав към червен.
цветът след купон е бирено-килимен, задушлив като (в) непроветрена стая.
цветът след секс е влажно сладък.

her smell. и топлината под ръката й (без да искам). а другата ми страна замръзва. спя безразлично. заспивам в бесове. няма да ме успокоиш. не и тази нощ. няма, защото аз го искам. или защото си нарязах пръстчетата и после ги смуках.
спи ми се. прекъсвам контакт… глупости, ще ми се само.
i wanna be adored. i wanna be your doll. i wanna be your whore. и нищо такова не искам.

*виж сега. знам, че ми вярваш. вярвай ми повече. заслужаваш го. защото дълго пътува. защото аз дълго чаках. давай да си вярваме, че време няма. кога ще го живеем всичкото…

- хубаво ми е. запечатани моменти. запечатани очи (на очите явно само аз се впечатлявам… е, как какво има в тях! има погледи. хиляди. различни. неразличими. неразпознаваеми). запечатани движения. запечатани наблюдения отдалеч. защото съм изтънчен воайор. (страхувам се да се обръщам във второ лице.)
- притеснено ми е. как да правя неща. как да говоря. как да се приближа. неможещо ми е.
- безсмислено ми е. не мога да рискувам да проваля нещо крехко само, за да си отговоря на един въпрос, именно чийто отговор би го провалил. вече не ми е забавно с фантазиите. последните 2 дни преминаха всяка граница. дори на лекции на ходих. сънищата набъбнаха до 19. и сме добри в прикритието, нали! можем да убедим всеки в обратното.
- хубаво ми е. когато понякога си мисля, че всичко е възможно и си го представя.
- неможещо ми е. когато се убеждавам, че си мисля глупости и че всичко е съвсем различно.
- хубаво ми е. когато си повярвам.
- неможещо ми е. когато не мога да си представя никакво развитие.
мога още така. да се въртя в любимия си порочен кръг. аз само такива кръгове обичам. в такива обичам да влизам. също така да съм многословна и голословна.
обзела ме е някаква разтапяща нежност. когато съм сама.

*в моята книга изреченията няма да започват с главна буква - патент!*

март свършва. аз нищо не случих, нищо не ми се случи. остава в март да си чака, защото само аз обичам този месец. а нищо не направих за моя си месец. започва бавно годината, февруари идва с няколко дати накрая и бързо заминава. март идва с очакване и ужас пред рождения ден, после неусетно се извлачва. точка. минала е чътвърт година.

рано сутрин тялото е настръхнало като глухарче на силен вятър. особено моето. особено наистина рано сутрин за мен - към 8ч. особено под душа. когато тялото не може да намери оптималната температура на водата - винаги прекалено гореща, винаги прекалено студена. тялото се събужда и оглежда. по бедрата още има лилави белези, почти незнайно откъде; родилното петно било вляво, не вдясно, както казах на мая. и си мисли за косата - как тя е единственото, което докосва без притеснение. да погалиш някого поглавата е толкова безопасно! не предполага допир с кожа, която реагира на допир както си иска. не предполага намерения, които нямаш или каквито не искаш да разкриеш, че имаш.
успокояваш се и почваш да мислиш за онова освобождаващо писане от преди години, пак беше март. как уж ти беше главният герой само като име, а и случките щяха да са измислени, а после почна да влагаш всичко в писането, докато не стигна и до истински истории, омесени пак с измислени, реални хора в реални ситуации и все пак беше достатъчно дистанцирано, за да знаеш, че героят ти не си ти. затова пишеше за всичко и по всякакъв начин - за птеродактили, нули, математика, места, лъжи, покриви, не-любов, не-чувства, секс… продължи като напълно описа истински случки и изведнъж… стоп, край… не, не край, но спря посредата. заради секса ли.. или заради съмнението… или заради лятото.. или заради софия. или се влюби… и в разбъркан ред започна да ти се случва всичко, което беше написала. и отново не беше подготвена. и ти се случиха нули, места, покриви, (не)любов, (не)чувства и секс, но не както трябваше да се случат.
излизаш от банята и се обличаш в оранжево. никой рицар не е с мен и няма да се превърне в цар, ако го целуна. защото съм жаба и никой не ме целува. защото не чувствам. кога с теб ще сме от колосите? кога ще си Теб в завършена форма, реална и дишаща и усмихваща се с хубави черти, каквито са те всъщност и очи, отдалеч разпознаваеми и много различни и нямащи нищо общо с всички очи, или тъкмо обратното - много повече са там от тези на другите, много по в случващото се, много по-истински. знам, че си истинска. и не искам да знам как са на френски всички думи за погледи и изражения. искам само да мога да ги разпознавам! разменям едното за другото. искам да говоря със светиите.
и само в тролея си позволяваш да мислиш, че безчувствието е последното нещо от написаните, достигнало те. и отчаяно се опитваш да почувстваш нещо. да си въобразиш, че е нещо изобщо. stil i’m alone, i’m alone.

damn, i wish i was your lover.
мислиш ли, че съм влюбена наистина само защото го пиша и споменавам тук и там? интересно ми е.

прегръщах.
друго не ми се пише. но ще попиша. иначе няма да съм аз.
не че прегръщането беше най-важното снощи, дори не знам… но беше прекрасно хубаво просто да прегръщам венета и толкова.
не се напих. не ме боля глава. даже спах в опити да се наместя на малко диванно място и краката върху стол.
беше си наше си събиране, с наша си музика, отдавна не сме били в мишу (благодаря), на моменти много наша(мартинско-детска) музика и задълбочаваща се и заразяваща други мания с не-изгледи да изтлее скоро. (сега ми се пикае, в сестра ми съм, която я няма, защото не очаквала толкова рано да станем и да се оправим у мишу и заминала на фитнес, но ще се върне след малко), ‘наше’ в широкия смисъл този път, защото хората бяха не обичайно заподозрените 5-6, но и не в най-широкия смисъл, защото други не успяха да дойдат, нищо.
детските подаръци продължават и знам, че това съм аз и че не съм аз. и когато преди да си тръгне, налетях и на мария да прегръщам, което и двете знаем, че не съм правила отдавна, година, че и повече, и се чудех защо го правя и тя пак повтори ‘обади се’ и аз пак й казах няма. прочитам си изречението и си мисля, че звучи все едно някога сме били любовници, хахахахахахаа.
всъщност още ми се прегръщаха хора.
имах рожден ден вчера. и първият подарък беше поднесен и първото обаждане за поздрав - всичко бе направено в първата минута на деня ми, целия ми рожден Ден.
не искам да казвам, че ми е било тъжно, защото не ми е било. просто тази година, вървейки измежду хора с мартеници, жени и мъже с цветя, усмихнати, излезли в съботния ден да подаряват, да се порадват и да бъдат добри и сетили се за жените си, не почувствах онова, което винаги ме е завладявало на рождения ми ден - а именно - как вървя и аз сред тях и никой не знае, че нося цвете не заради празника на жената, а за личния ми единствен рожден ден и чувството колко съм специална в този ден, не защото някой ми подарява нещо или ми се обажда (о, и това също), а защото ми е хубавият рожден ден на хубавата дата през хубавия месец. и това чувство си идва само от мен, от вътре. сега не се получи така. не ми се получи специално, не усетих нищо отвътре. бях истински щастлива на рождения ден на мартин, на ирта, на марта с цялото правене/купуване на подаръци и случването на целия ден, на Целия, и промеждутъците за сън. усещах повече вълнение в 23:58 на 20ти февруари, отколкото в 23:56 на 8ми март, че са последните минути от Деня. може и да съм изразходила прекалено много емоции тогава, но не, имах си време да наваксвам и почина. не знам. сега ще се изпикая и повече няма да мисля за това.
всъщност!… я, стига глупости, дете! просто рожден ден, беше, хубаво беше, стига дълба там дето не е хубаво да се дълбае и никога нищо не излиза. все нещо няма да ти е наред. а си голяма вече… хлъц!

последна нощ в бургас. важна ми е някак. като онази първата. заради тримесечното отсъствие и вероятността да се върна къмто след сесията. важна и защото завърших всичките си изсиквания към храна навън - ядох катма със сладко и сирене и така желаната странджанка с лютеница (денонощни били) - харесва ми в момента да се оригвам на нея. заради още рома и снимките с дес от ехей преди малко, а вече са на компютъра и заради всички неща, които си разказахме с големи подробности понякога, защото сме една зодия и заради доброто ‘сработване’ или по-скоро усещане между фотограф и модел (защото само на нея давам доброволно да ме снима). заради картофите от мусаката, които боцках до преди още по-малко и ядях с внимание (и съзнание, хаха), за да усетя напълно сладкия им вкус.

първи том: Вдъхновение
Вдъхновението, плам, е единственото, което остава да те радва, да е детско, да е чисто. прекалено е моментно. защото отвъд вдъхновението са две неща - изчезването или задълбочаването. Изчезването е като вече не се виждате с някого и вдъхновението се потушава, а задълбочаването вече е истинското убийство на първичността на вдъхновението (философски трактат by dete). опознавате се и това някак убива онази еуфория, която е сравнима само с влюбването, затова ми се случва да казвам, че съм влюбена и защото понякога не искам да ги разгранича и предпочитам да мисля за себе си като за влюбена. не че съм против задълбочаването, но както съм писала не ми се получава както си го представям, а и вече ужасно бягам от него, защото не ми се получава както си го представям и защото винаги нещо се обърква, винаги, и накрая остава само вдъхновението, на което да се радваш. а то като влюбването те кара да си говориш с хората наум, да си представяш и (и тук се усещам как трия изречения, защото се притеснявам кой ще ги прочете и какво ще си помисли) и бла-бла. странични ефекти на вдъхновението са вманиачаването (обсесивност, ако щеш, мартин). има ли нещо друго, на което да се радваш?
ето например сега гледам с вдъхновение закачената снимка на обръснатата и набола глава на Натали портмън и искам да я изям и се чудя кога ли я залепих (и не че искам да я ям,а искамда осъзная цялата липса на косата й като такава, да я усетя не само по пръстите си. понякога когато докосваш много леко с два пръста е по-добре, отколкото с цяла длан - цялото ти внимание и съзнание е в тия два пръста и така е по-концентрирано като усещания). не знам, пращат ми се любовни смси… the smell of you..
и добре, нека не е вдъхновение само от хора, да изляза малко от антропоцентричността, в която все изпадам почти без конкретика при това (ох, думите ми наистиа напомнят трактат)… нека е от снега, от топлото, от музиката, о боже музиката, от която виждаш цели и завършени форми, колкото и да са неоформени понякога - и то изчезва в един момент, в моментът, в който изчезнат за момент, дори и кратък да е - да е прибиране от навън или изчакване на следващата песен… кратко и моментно, но ужасно радващо. ужасно!

втори том: Съзнание
Да си осъзнат през по-голямата част от времето се оказва, че не всеки владее. не знам и дали е до владеене, не знам и как се получи да мисля за това. наблюдавам хората по улиците - софия е идеална за това - и ги виждам колко безсъзнателно вършат всичко. някак различно е от рутинните действия, поне при мен е различно и се усещам винаги в съзнание и то много ясно. те правят нещо рутинно без мисъл - вървят нанякъде, вървят и не забелязват хората, в които дори ще се блъснат, не обръщат внимание на действията си, докато седят в тролея и всичко това, докато аз ги наблюдавам в пълно съзнание. така съм дори да съм пила и няма общо със заспиването и говоренето на безсмислици и повръщането. дори да залитам аз знам какво правя, къде отивам и защо. дори да забравям нещо, никога не обърквам посоките и гледам да не правя неразбории, да си почистя повръщаното, ако се е стигнало до там. никога не може да ми се случи да заспя някъде без да разбера.. но това са прекалено тривиални неща. и мисля, че успях да обясня цялото нещо на тодор само онази нощ когато той беше много пиян, а аз не, и говорехме за това и той ми каза ‘ти си повече осъзната от мен’ сякаш ми беше прочел мислите от изминалата седмица, когато мислех само за това.
не знам, не знам, не знам

да прегръща силно……….

обичам способността си, когато съм пила и се прибирам към вкъщи, да вървя много бързо. да вървя, докато в главата ми се разиграват сцени и думи, но ми е толкова автоматично прибирането, че мога изцяло да се посветя на главата си. обичам да мога да се прибирам отвсякъде до нас пеша за кратко време, което е някак невъзможно в софия.
след моменти, когато двете сме изпили общо бутилка ром (а когато броиш чашите не изглежда толкова много). обичам цените в бургас. обичам да пия в бургас. защото винаги мога да се прибера, да се преоблека, изкъпя и пак да изляза и да не ми е отнело толкова много време, колкото в софия. защото не е така отровно, когато пресичаш кръстовища. обичам да знам, че не е нужно да ям навън, защото вкъщи-то ми е близо….
..след моменти с приятели, стрелички, снимки и пейка.

http://homily.cult.bg/7/index.php?id=8330

вдъхновявах се от теб, после ти почна от мен, после една от друга едновременно и това раждаше приказки, постове, писма - всяка необходима дума започва с П. това ме подсеща за една нощ у вас в студентски, когато беше дошъл бате Жорко и двамата си лежахте на едното легло, а аз зад вас ви слушах притихнала и пишех части от разговора ви и мои измислици, а когато ти го прочете, написа нещо пак с хлебарки и глупости и го предаде по арабски (и аз се чувствах адски значима). но няма да изброявам като теб какво помня (да, My sweet prince във влака го помня прекалено добре и изобщо всеки момент от това смутно време), идеята ми беше, че сме като верижна реакция, като перпетуум мобиле.

Освен това, избери си - познавам те от малка или не мога да те познавам в никакъв случай, защото не съм била ти последните 21 години? Друго - на мен не мие лесно да преживявам неща и точка за това, говорила съм го и писала вече много пъти. Да ми пука - от какво? или за какво? понякога от абсолютно нищо, друг път прекалено много, но и в двата случая не е довело до нищо добро..или знам ли.

А понякога с теб е никога нищо, а друг път винаги всичко и навсякъде. помня като ми казваше, че рибите сме такива, че си измисляме наши значения на нещата и толкова вярваме в тях, че се чудим и караме с другите, когато не ни вярват или не ги възприемат без да сме им ги обяснили.
същинско дете си. осинових те от малка и все ми се качваш на главата и бягаш от вкъщи при всеки удобен случай. нямам представа какво исках да кажа с това.

намерих тази снимка на Шашко в албума на Яна Пункина a.k.a pearlsgirl в homily. от един от протестите за Рила е.

а това сме с Плам и Ачко на Зеления панаир.

INXS! Roxette, U2, Plcb, Radiohead, Travis, Skiny Puppy-Tainted love, Kebap4eta i Rozi, Panican!, NG.

Като почне един ден, освен, че не знаеш със сигурност дали е продължение на предишния, ами и продължава няколко дни. Сега не знам имения ден на Мишо у тях начало на този пореден цикъл ли беше, или част от него в по-дългосрочен план… В броя следват: Линч, филм, мижанка, спане, зелено и супа.

- Линч (9 ноември) - този ден трябва да се празнува в Бг като национален празник. Да, бе, и аз го пипнах.

излизане от квартала - куфарче излита от червена жигула, караща бясно. Аз тичам да го отворя. ирта – дете, недей, може да има бомба. Но то по-скоро прилича на аптечка. Жена от блока от терасата си ни казва да го занесем в онази сивата къща. чудя се на себе си как не заебавам ситуацията. Жена от къщата ни благодари. С нищо не ни черпи. според мАртин трябва да направим още 2 ‘добрини’ и без проблем ще ни пуснат на пресконференцията на Линч. Мартин се опитва втората да е да върне някому една изкопана играчка-маймунка; а аз – да спася човек от куче. не се получава.
· тролей – ирта влиза от друга врата и оставаме разделени почти до СУ; и с мА. се отдаваме на устно творчество стил инж. Донев и по-зле. Помня за един пакистанец-бежанец, затворен в буре, който от 2 години не дишал и някакви стари градски песни с нов аранжимент.
· Шипка 6 – по кафе, ореховка и кекс убиваме време до Линч и обсъждаме стратегия как да влезем при журналистите.
· Кемпински-Зографски – до където с мА. се добираме почти накъсмет. Не усещам още вълнение. Едно мо миче, неориентирано като нас, също търси съдбовната зала Витоша. Тръгваме 3мата и се оказва,ч е тя е от Новинар, Казваме й ние от коя медия ще се представяме. После осъзнавам,че всъщност е по-голяма. ред залата всички, които влизат, се вписват в списък. На въпроса ‘от коя медия сте’, казвам пързо ‘Алма Матер, радиото’ и за мое учудване ни казват просто да се запишем. Истински имена и сменени телефони. Ексайтед!
· в залата – сядаме нахално на първия ред и гледаме как всички се приготвят с фотоапарати с огромни обективи и записващи устройства. мА. вади нашето – мп3 плейъра му; и листи за писане.
· His Majesty enters – почти не разбирам когае влязъл и седи точно пред мен и говори, обяснява с ръце за трансцеденталната медитация (и съответния университет, който ще се строи в Младост 4, ноу джоук) и ръката му описва вълни и въртележки, а апаратчиците пред него снимат настървено всяко едно движение, което с нищо не се различава от редишното. Аз пускам плейъра на запис и той спира на 2рата минута от липса на място. но го държа докрай, за да правим впечатление, че сме от медия. И проклинам това радио, че ни е дало толкова малко техника! В продължение на много минути, докато Линч говори, гледа точно мен и аз се хипнотизирам и искаме да участваме във филми. Перчемът му е адски як! Боже, ако не жиевя в София, а в Бургас, как ще ми се случват такива неща!
· преди филма – имаме около 2 часа, кото пропиляваме в пътуване, храна и търсене на магазин за бельо и у мА. за преобличане.
· филмът ‘Линч’ – (9 ноември, 15ч.) – на опашката за билети засичам Десу-бу, която е именно в Алма Матер радиото и й предлагам записките на Марто като материал.
· сънят – да, интересен е филмът, особено, докато говори по телефона с Джеръми Айрънс, реже врати и прави дупки в декорите, пуши и хвърля фасовете на пода на ‘офиса’ на радиопредаването си, но сънят ми се обажда в този час и нещо и между 2 сцени сънувам толкова много и постоянно се оплаквам на Деси-бу колко ми се спи.
· въпросите – Линч излиза с жълта вратовръзка и усещането е сякаш сме били заедно досега. Повечето въпроси са тъпи, защото 1) има отговорено в книгата му; 2) са за Туин Пийкс, а за това са изписани хиляди сайтове, но кой да ги чете освен мАртин. Но има и добри попадения и той разказва как се е ‘появила’ идеята за Боб във филма; за Денис Хопър в ‘Синьо кадифе’.
· фенове – после отиваме за автографи – нещо, което не харесвам, но в случая много исках. Книгата ми е в Бургас, та ми се подписва на тетрадка. После
снимки с телефона ми и ‘You’re the greatest!’ - казва мАртин. ‘Thanx, maaaan’ - отговаря Линч,

Прибиране - звъня на мама да следи да ме види по телевизора, хаха! Замъквам мА. у нас да ми изяде яденето, което прави 3та поредна нощ за него да не се прибира
- Мижанка - след папане и домино, идва Калоян-голямата Шашка. Плам рещава, че живея много далеч след като почти я навих да дойде, за това пък Марта се съгласява почти от раз, което е едно голямо УАУ! Децата се чудят вече на какво да играем, а до Листопад никога няма да стигнем
§ Марта - не е толкова изумена, както когато я побутнах и й казах ‘аз съм dete’, може би защото този път е подготвена. Не, бе, и аз се чувствам така сред 3ма непознати! Пък и и обещахме да не я упояваме, за да й вземем бъбрек-два. Чайове, бири, а на децата все им се играе. Странно, но преобразуваната Асоциации (един по един се изреждат да казват дума, докарала им асоциация от предната) се оказва доста плодотворна, най-вече заради обратното на асоциации. Като банан-самолетоносач-тиква-сламка-фенерче-килим-шише-химикал (сега си ги измислям, че ми стана забавно). Марта е почти срамежлива, почти разговорлива, съвсем Риба и почти с коса - на което (последното) се изумявам с възхищение ‘как е възможно’ всеки път като я погледна. Както викахме навремето, когато си говорехме за обръснати глави - ‘хубав и правилен череп’. После слушаме инж. Донев до попикаване и после невероятно идиотската идея да играем на мижанка. Калоян съвсем се вдетинява покрай нас (все той измисля детските идеи). След 2 кратки игри в двустаен обаче идва невероятно умната идея за мижанка навън!
§ Играта - е луда. Имаме обособен периметър. Припомняме си правила за броене и крещим ‘Пу за менеееее’ в 2 посред нощ. Доста изморително и голяма бягане пада.
§ Вътре - се прибираме да поиграем уно (след представяне една по една картите, нарисувани от нас, пред Калоян и Марта) с бисквити, кекс и локум и мусика още. След нов и продължителен изблик на лиготия и хилеж (от не-спане), ми се доспива ужасно.
- Спане - шашка ще спи в стаята на Тошко, който още не се е върнал от филм с Георги и вероятно ще спи у тях. Което се оказва не така, когато се оказва, че без да разберем Тощо се е прибрал, докато сме били навън и спи без да ни чува. Спим. Богове, най-сетне! Събужда ме телефонът на Шашка, който трябва да тръгва. Студено е. духалка и второ одеяло. Другите си спят. Пак сън. Събуждат ме очертанията на лицето на Марта, която също трябва да тръгва. Станало е горещо. А навън! Навън е снежно като Нова Година! Мартин и той ще тръгва. Водя ги до спирката и обяснявам за рейсовете. Облечени са като за лятна олимпиада, а е студ. мА. изчезва до близката мания за зимно яке и чао на Марта.
- Зелено (10 ноември-събота) - след лекция, на която почти спя, се добирам до Зеления панаир на НДК, с Плам, Ачо и Катя. Купувам си ‘адската’ торбичка от плат със зелени кленове листа и надпис ‘зелен бъди’; гледаме филмчета с добра идея, но ужасно патетик разказвачка; много полезни брошури и доброволчески лагери. После харча пари и за книги (не знам - за половин седмица ми липсват 80 лв.) - Силвия Чолева - Картички (наистина с картички) и ‘Посветено на терлика - 20 артекспедиции в Източните Родопи’ на Артдвижения Кръг. После у Жужу и Катето, където да си взема ютията и лампата и ме засипват със стари програми и седмици в софия и де що неща съм си забравила при изнасянето преди година (старата ми квартира). С див ентусиазъм им говоря за яката зелена торбичка и показвам, за Линч, за Марта, за Калоян и мижанката посред нощ, показвам блогове, а Жужу се зачита и ходи по линкове. После пътувам за Георги за т. нар. Сефте парти, купувам ром и чипс. Оказвам се ‘сама жена’ - там са само Ванката и Кем и 2ма георгиеви колеги. Компютърът е заел цялото им внимание и в отчаяние ям филии с лютеница и салати и чипс и бонбони. Не че се чувствам не на място, просто ми се прави нещо, а хората се кефят само да играят халф лайф и някъв самолет. Поне си говорим с Кем за Линч (и той бе там) и с Георги доста, което ми е някак неочаквано. Иначе очаквах познати като мА, Мишо, Ети, Ани… Брех, напоследък само с момчета се събирам - като едно време, но сега никой няма колички и автомати.
- Супа - мА. звъни и под секрет му казвам, че тук няма никой по-познат и си тръгвам без да казвам на георги, че ще ходим у Мишо, сори. Оказва се, че в Жужу съм забравила всичките си пари и разполагам с лев и нещо. Той пък с още по-малко и сме луди. Уж да избягам от заледеното на моста на влюбените, падам на сухо място както съм с раницата, пълна с ютия и лампа. Белегът на ръката ми са 2 дупки като ухапа
но от змия. Изпускаме явно последния автобус за Мищо, щото е 11ч. и правим тегели да се стоплим. Той тръгва да ни взима сколата, защото ни обича безкрайно. Само ни е смешно. И ‘Мартин, случвало ли ти се е да имаш… значи имаш едни ‘преди’ и ‘сега’,м които са разделени от един момент, в който осъзнаваш, че никога вече не можеш да възприемеш човека пред теб по същия начин?… оф, абе в любовен аспект!’
§ Докато чакаме Мишо, мА. преиграва: ‘хайде, това такси закъснява…ало, поръчах едно такси’ и в този момент Мишу бие спирачки до нас. “Мишо, виж, ухапа ме змия’ - показвам му 2те дупки.’ ‘Ааам…’, ‘Закарай ме в болница!’, ‘Сега нали няма да умреш… в нас?’ Загриженост, хаха!
§ Оказва се, че Мишо е адски паричен на наш фон - 5 лв. За няколко дни, с които купуват бира! Шапката ми е паднала в калта и докато Мишо е пак в магазина за суха супа, щото имал картофи, с мАртин разиграваме диалози ‘не, мишо, никакви пари не сме намирали в колата. Изобщо не сме и тършували! И никакъв автобус не е минавал!’ и ‘ Мишо, какъв прах ще ми дадеш за шапката? Имаш ли за ръчно пране? Ама да е за цветно! И с омекотител!’ когато наистина го питам, той казва, че имал за жълто пране!
§ Обявява, че той сам ще прави супата, защото знае с мА какви ги забъркваме поне като стане дума за спагети. За последните Мишо даде само едно масло и кетчуп (щото така си ги обича), а ние сложихме в нашите: лютеница, всички подправки, краставички, камби и моркови от буркан и невероятните ябълка, чесън и мед!
§ Още под влияние на престоя в Георги и игрите, казвам,ч е като противовес ужасно ми се гледат Футурама, Фемили гай и Саут парк, квото пуснат! След малко Фемили гай, почваме първия епизод на Туин Пийкс и Мишо заплашва да го спре след като мАр. Говори репликите с героите, затова си ги говорим зад гърба му. Друг път не ми е било толкова интересно да гледам, все едно съм във филма и почти ще се разплача за Лора. Не от филма, а от Огън, следвай ме и книгата с дневника й се разбира повече за нея и защо всички са потресени. Нямам търпение да видя идването на Дейл Купър, но си лягам и той тъкмо се появява. Oh, what are these fantastic trees!
§ (11 ноември) - мишо ми се смее, че тва ми бил най-дългия сън и че спя с очилата. Епично прибиране от 2 часа и без късмет.
- Бонус трак - 11 ноември вечер: Тошо е направил чудна картофена салата, в която лукът и картофите са правопропорционални по размер и количество. Разпръсквам всички брошури, книги, седмици в софия, програми п опода и уж ще оправям, но само чета, пак ям, оправям малко, пиша, пак ям, чета… докато не звъни Петя да съобщи, че ще изюрка мА. да дойдат. Направо i feel sorry for him, четири вечери му станаха навън. Той не й вдигнал обаче и тя се докарва сама с половин бутилка коняк и жартиери!
§ И се почва взаимно лакиране на ноктите на краката в червено и черно между трима ни с Тощо. Коняк с кафе, снимки на лака и игра на уно.
§ Свещи и игра със сенките, когато Тошо си е легнал. Не, няма да се вмъкваме в леглото му и да спим тримата!
§ Ще спим. Спрях музиката, но се обичаме. Не, не се притеснявам. Не нищо ми няма. Не, добре съм. Да, бе