детски му работи

it doesn’t hurt me
няма да повтарям, че не трябваше да си позволявам и какво.
you wanna feel how it feels?
не ме заболя. нищо не почувствах.
сънувах ли леля ми, сънувах ли салма хайек (bang-bang, shou-shou). сънувах ли те. не искам да сънувам вече. не искам да ги броя (28)
колкото и да повтарям, че мА. и шашко са тъпи, обявявам се за най-тъпата шашка.
вече нищо не чувствам
you don’t want to hurt me
but see how deep the bullet lies
не ме боли. не ме боли.
отъпяло ми е. изветряло.
хубаво е да има бележници, а не само блогове. в тях поне можеш да напишеш всичко.

аз съм дете, пубертет, нищо не знам. помня думички - скъпи спомени. понякога не ги споделям, защото са прекалено скъпи.
аз съм дете. обичам. и никога не ми носи нещо хубаво.
there is thunder in our hearts, baby
аз съм дете. безпоасна съм. и не съм истинска. и не съм същата от днес за утре. обяснявам се на себе си. за да си схвана паттърн-а, за да мога да го променя.
аз съм дете. не се променям.
tell me we both matter, don’t we.
аз съм дете. тупам с крак и цикля на ‘не мога’ и не знам’. крия се при първата опасност, а се имам за много смела.
аз съм дете. шокирам. скандализирам. плаша. действам. а съм съвсем обикновена всъщност.
you wanna know, know that it doesn’t hurt me
аз съм дете. говоря много (глупости) и нищо не върша.
омръзна ми от неясни: формулировки
знаци
обяснения
мога само да избягам и да се върна, сблъсквайки се с името си дете и отново да си кажа ‘това не е за мен’. until the next time. децата нямат шанс да спечелят в игрите на възрастните.
аз съм дете. отказвам се бързо (а не трябва).
аз съм дете. гледам обидено или празно вместо да си призная какво не е наред.
няма да ме успокоиш. няма да ме успокоиш.

от 29 май 08

сизифе, ясен си ми (братко)
ясен от години.
ти си тоя дето бута,
бутал недобутал.

сизифеее, много ти е пораснал камъкът
и при хадес грехове си трупал.
как го правиш само, не разбирам,
аз до 4ия етаж едва го докарвам.

а ти от векове се трудиш
неуморно, безвъзмездно.
теб те знаят вече всички
как не те е срам!

сизифе, ти не си реален
ти дори не си се случил
ти дори не си икона,
а пък толкова си популярен.

сизифе, мен кога ще ме научиш,
буташ твърде от отдавна.
сигурно си свикнал вече
камъните все да падат,
да се търкалят чак до долу.
и от инат ли, навик ли е,
ти никога не спираш.

сизифе, никой не те попита защо,
никой лицето ти не видя
(само си мислят, че го помнят).
никой не предложи помощ,
а познават механика, хидравлика,
инженерна мисъл и левитация.
и аз няма да питам, сизифе,
за да не решиш случайно да споделиш.

сизифе, изричат ми се молитви
към всички богове,
говори ми се на всички езици,
вавилонства ми се.
но камъкът тежък е -
по стълбите,
по ръба,
в гърлото.

‘ох, весо, на мен само ми се блогва’ - така си е. пише ми се просто, все едно с някого си говорим за обикновени неща, ей така, ежедневни. цял ден съм тук след снощния рожден ден на валя и някак ранното и всеобщо заспиване. играхме конкуизтадор в мишовските никове, правехме си наша стая и като влезеше някой го смилахме.. тва 2 лап-топа в една стая е сериозно нещо. и сега всеки е потънал в своите неща.

всъщност пишеха ми се други неща, но се отнесох да прочета едни стари разговори с венета, което никога не си го бях позволявала, и почти се разплаквам на моменти, помня всичко прекалено ясно, прекалено!! също така виждам, че голяма промяна не е настъпила - оттогава си ме е страх. и все пак най-странното е, че си говорим така сякаш се познаваме, а бяхме прекарали само ден заедно, в музика и говорене. и другото - тя се опитва да ме накара да говоря, достатъчно брутална, всъщност прекалено като за мен тогава, но все пак ми даде възможност да кажа неща, които никога не бих казала доброволно. всъщност нищо няма значение - това е спасителната релика, извинителната, бягащата.
щом никой не е умрял, наистина ли другото е поправимо. за нещата си има време, не можеш да караш само на предишни емоции. нужно е да правиш нещата във времето им…. ‘дете, в мислите си си свободна, а в действията никак’ - ми е казала. знам го прекално добре. търся изхода от главата си. прекалено ненужно дълбоко е тук.
вие, които сте, защо ме оставихте сама да се справям!

успяваме да не се срещнем -
магнити с еднакъв заряд
ти взе малко от моя
аз взех доста от твоя.
едва ли сме се изравнили -
превъзхождаш ме по смях,
който чувам отдалече - разпознаваем.
от седмици обикалям тези места,
доближавам се смъртно близо до теб,
усещам как невидимо ме душиш.
и накрая - случайна среща ме сварва неподготвена,
сама съм,
но подходящо облечена (за какво ли) -
черна риза
и червено-черните обувки за пръв път тази година.
И какво от това -
извръщам поглед.
Ти не същесвтуваш вече - така го реши.
и аз (покорно) изпълнявам
И е петък, защото friday i’m in love.
И този ден се случва 4 пъти по-рядко от другите.
‘Приятен пролетен ден, а мама прати пари’
Изглеждаше като след сън - разбира се,
в късния следобед пиеш сутрешното си кафе.

През пролетта – казваше П., се влюбвам. Аз пък се влюбвам през есенно-зимните месеци. Или през август, или пролетта, кой знае. Например в нея не знам кога се влюбих – преди или по време на великата ни първа среща през великия ден 22 февруари (02) 2002 – колко много двойки, които всъщност нищо не предвещаха. Когато и да е било, го разбрах последна – знаеха вече всичките ни общи приятели, а дори не ми казаха! Не знаеха ли, че ми е за първи път… както и да е. Обещах си и досега умело се справях да не се връщам към нея, но Ирис е виновна. П. Беше и си остава прекрасна, ужасна, вманиачена и вманиачаваща ме по себе си. Аз бях наивно, невинно и непривлекателно за нея същество, защото ‘твърде много си приличаме, детенце’. Имахме телепатията, усещането и вглъбяването си. С цялата си наивност и събрала смелост, че сме в чат и само седмица след като осъзнах кво е станало, реших да й признавам. Почти не ми даде шанс тогава. Почти, защото по-късно ме накара да летя и аз приех това за чиста монета, щото – пак, пуста наивност и не познавах до какво може да доведе самотността (й). Най-големият й грях към мен не бяха убийствените думи ‘ами Ти беше Там и Тогава’, а това, че изобщо ме беше докоснала. За жалост това отключване не доведе до безразборен секс, а до пълно вглъбяване с малки изключения. После дълга и широка, не е целта сега това, а моментът, когато като всички велики хора Изчезна. Колкото и да съм я преживяла (а понякога ми се струва, че не съм, а че просто успях да не мисля за нея), не можах да преодолея следното: 1. самото изчезване – което всъщност си е мое определение, което ще да рече, че някой съзнателно е решил да прекъсне всякаква връзка (кога наистина станах толкова обяснителна, мамка ми) – и тогава боли, щото се прекъсва изведнъж. И аз не съм успяла да проведа всички разговори с тоя човек – отлагани от страх или бездумие. Изчезва ми човек, когото съм обичала безумно; с когото сме имали най-странните отношения; с когото сме били близки по най-особения и неизказан начин; с когото за първи път развих телепатията си; който ми показа музика и писане, които ми останаха и досега; на когото исках да спася живота; който ми показа нежност и аз я консервирах за по-добри дни; който имаше отговорите на въпросите ми, които все още не знаех (Ирис), но не можеше пълноценно да ми отговори, защото беше lost. И после как да си весел човек… как да се влюбиш отново след като не можеш да престанеш да я обичаш… как изобщо да кажеш на някого, че го обичаш… как да прегръщаш хората, когато ти стои вече травма от физическия контакт по принцип… как да не търсиш такава толкова привличаща еднаквост… как да не търсиш такива хора, с които да можеш да си говориш толкова надълбоко, колкото с нея… и да не намираш никога.
2. Липсата – сякаш са ти отнели голямо парче от тялото. Чувствах се отхапана. На кого можех да кажа как ми действа онази част от онази песен и да ме разбере и да каже, че и на нея така й действа и да я разбера.
После Изчезването и Липсата се превърнаха в константи вече не толкова свързани с нея, колкото с Пустотата (но не онази блажената на керуак). И следващото такова изчезване ме ужаси повече… едва ли е повече, защото първото си е първо и затова най-травмиращо, но просто така орязва крилата, че после иди се спасявай. И за какво да преодоляваш нещо като пак ще ти се случи – най-малкото, за да разбереш, че отново не можеш да се справиш с него. От ‘Елада’ – ‘никой никого не напуска, защото не е възможно’ и това, че аз не преживявам нещата – хората, срещите случките, че винаги остават с мен и ми носят всичкото си лошо и всичкото си хубаво, но остават, защото никога не забравям. И като прочетох това, беше като потвърждение, че наистина е така и че не си го въобразявам (въобразявам си). Друго е като видиш написани мислите си от непознат човек и то – събрани в едно просто, но много силно изречение. Цели 4 отрицания в едноредово изречение – няма как да не му повярваш.
Eдва накрая на ‘Ирис’ осъзнах какво правя – тя проговори като за финал и изрече такива неща, които навремето едва ли не съм искала да чуя от П., дори разликата в годините между Ирис е детето е колкото нашата. Стремежът към отговори без въпроси. Търсенето на приличаш на мен човек… Не, учудвам се. Всичко това ‘се оказа’ така. Осъзнах чак като го написах, че това са моите неща, преоткрих си мислите…
ако ми изчезне още някой ще се самоубия.. но това няма да стане, защото ми е невлюбващо се.. кхъ

Добре, баща ми, пропускам винаги. пропускам да се обадя на бабите и винаги трябва да ми се напомня. мисля за това преди да се прибера, кога с кого ще се видя за малкото си време тук. и като дойда, пропускам. да, егоист съм голям. защото имам толкова неща за правене по компютъра - да сваля песни, да запиша дискове, гледам филми, клипове, напиша Ирис, поговоря с хора и толкова малко време - дни, часове дори. а твоята ‘работа’ е около час, но все висиш и нямам спокойствие в тази стая, която най-накрая превзехте. след години нашествие е ваша - след цялото пребъркване, сваляне на залепени неща, четене на листите ми, боядисване докато ме няма, всички общи вещи тук, влизането без чукане (особено в най-неподходящия момент, тати). а аз си исках стая-убежище, но не, накрая убежището се построи в мен и стаята остана празна, въпреки всички хубави нещица в нея, които пак бяха одумвани, че изобщо ги има, мамка ви! и сега е вашата стая, защото си имате тъп комютър, климатик в нея, преместили сте телевизора и масата дори, мамка ви! и аз мога само нощем да си плача в леглото, защото през деня сте тук - нали е най-топлата стая вече. но и нощем не го правя, защото тогава наваксвам с музиката, филмите… и никога не се наспивам. а ‘моя’ стая стана едно полупразно помещение с глупаво легло, ново компютърно легло без компютър, грозен диван, не точно шкаф задрехи и скърцащ под, в което напразно се опитвам да налепя хубави неща, за да ми стане по-уютно; не подреждам, защото ми е омръзнало от ‘подреди си стаята’ на майка ми и всичко е един все по-голям хаос; спя без пижама и чаршафи, а с дрехи, защото вече не знам защо. добре, успях с това да се чувствам у дома си навсякъде, но вече нямам дом. детството свършва, когато вече нямаш дом. плача за свършилото си детство и така очите ми изглеждат по-сини.

не мисля, че обичам родителите си и осъзнавам цялата сериозност на това. те ме обичат, но не ме харесват. страхотно, нали? все да ми променят нещо - от дрехите през музиката та до мисленето. не се опитват да разбират, нито го искат. звуча като тийнейджър, а и така се чувствам, когато майка ми напада панталоните ми без да разбера, за да ги подгъне, щото им имало нещо и не може аз да ходя с такива дрехи - харесвам си ги скъсани и няма да си купя онова яке дето го харесах - от инат. знаех си аз, че трябва само с дес да пазарувам.
не харесвам някои възпитателни практики, които е прилагала майка ми. не харесвам и фактът, че интернет постоянно пада…. БТК! sucks again.
************************************************************
искам да отгледам дъщеря си на изолиран остров с ежеседмични пратки от храна, музика и книги. за да не й подаряват пластмасови играчки и тъпи скъпи дрешки. за да не я разхождам в количката сред дупки и коли по тротоарите и кръстовищата.
за да не я питат още в детската градина има ли си гадже и за кого ще се омъжи. за да не й казват бабите като има децакакво щяло да стане. за да не си купува кроасани, вафли, хамбургери и сокчета от десет стотинки в училище. за да не пуши, щото другите пушат.
и това би било не само егоистично, но и ужасно.

…….квантова физика……………..илюминати…….. за водата…….тъпизми……….нищоправене……. студ и тролеи в задръстване….. без ред………………..катя и няма да разкажа историята с ‘общите познати’…………………..мокри чорапи в обувките и бели маратонки………………………….. котката бианка и ‘котко, искаш ли да ти покажа детските ти снимки?’………бебето Далия аха да каже нещо…….. играчката не е предназначеназадецапод3-годишнавъзраст…… самба и свирене…………деситата идват в повече, НЯКОЙ НАИСТИНА ТРЯБВА ДА ГИ ЗАБРАНИ СЪС ЗАКОН!…….не помня какво се случи……….. ром за стопляне и се напивам почти…..ръководоство как се влиза пияна в офиса на орифлейм……… и се заспива миг преди да влезе м. в стаята, защото катя не ме остави намира… топло… одеяло…… аромати някакви…. и блузи хубави……. и очи хубави…….и ще пътуваме ли……. и изпуснат влак, но нали има друг, в който много спя и после пространствата и времето са странни……. ту се забързва едното, ту другото и кой знае къде сме……… в студа….. ром след ром… ледена пързалка наблизо……. после е… е………. еееееееееееееееееехубавоеееееееееееее.. пък… а после е гадно, до зеленост гадно, но от гадното зелено, не като якето ми, не като чорапите… и вкъщи… смърт. чисто буквална……..плача, почти не знам защо…… баща ми сам на работа…. аз сама болна вкъщи….. другите са другаде…………. и някакво ужасно съвпадение, смъртоносно съвпадение…………телефони звънят…… и разбирам, че пак са ни обрали и ми се чупят кости много бавно…. и после как няма да ми се стори, че празниците дошли много бързо….
това е единсmвеното засега адекватно обяснение.

* в петък (24ти) – неочаквано, но прекрасно напиване – неочаквано с водки и коктейл, а кит-кат-и валят от небето и после ходя много бързо, а милото Кате търпеливо дочака на 21 год. да се влюби за първи път, да има гадже, и др. неща за първи път. Пак съм в отдавна не-билото състояние на говорене на много глупости и опипване на ближния – т.е. най-близко стоящия (уау, тва аз ли съм). А когато сме само с Антония, под алкохолно влияние й разказвам за ‘Зеленото’ на ирта, защото тя пие второ мохито; и за теорията ми защо всичките ми приятели са красиви; и само фуча до тоалетната.
* събота (25ти) – успивам се за работа, защото не знам, че съм от 9ч., и баща ми ме събужда с думите ‘ми аз те чакам’. И после ударни дози кафе, за да съм свежа за tonite. Вечерта у мАртин, но с негово отсъствие, поради засиленото присъствие на сестра му и др. съученички, правят ми опашки и черен молив на очите, колкото и да ми треперят очите, и по случайност имат от онова червило, което и Жужу има – номер 31!, и което открих, че ми отива, така че не ми се разминава, и за първи път от пролетта съм със сутиен (освен случаите пътуване на стоп); и вече съм напред в опипването на някой и друг задник… уф (О, Кате, това си ти, извинявай), и всичко това на мега-чалга-фон. После следва чуденката дали аз или мА. ще закъснее повече. И учудването, когато всички маси в Дъ Бокс са резерве, така че ние сме буквално на сцената, което не че е зле. И вместо ‘шоколад’, крещя ‘ендорфин’; сдобивам се с кутия пал мал от една току що изключена от френската промоутърка – 12-класничка; и някакво същество с къса косица скача край мен, но какво да направя, just feeling pervert with these eyes; а по пътя за вкъщи задигам едно паве от тези, с които ще правят градинката до нас. Ушите гърмят.
* понеделник (27ми) – another manic monday
Ден – пия кафе, много пикая, копчето на джинсите ми се скъса, скоро ще започна да уча, усещам го, течният сапун е прекрасно бял, а единият зюмбюл проби почвата, май и вторият натам се отправя. Тази вечер/нощ ще го напиша, за да го изкарам от себе си след 2 години. Ще е трагедия.
Нощ – За Нечовешкото с любов: Опитах се да преодолея нещо минало, за да се помиря с цвета на очите си и за да мога да употребявам пак тази дума ‘нечовешко’. Някои неща изведнъж се превръщат в толкова съкровени, че чак стават табу.
Моето огромно чудо. Което ме отрече. След теб чудесата, ако изобщо ги има, са невъобразимо малки. И след теб – как да се зарадва човек на такава нищожност. Но после, поради натрупани липси, радостта идва и от най-малките неща, в очакване на нещо голямо, но никога с мисълта, че може да е Огромно като теб.
Любовта трае 13 дни и 13 часа. После се прибира вкъщи. С някой влак. Broken.
* вторник (28и):
Нощем в дъното на червената чаша аз съм Мерилин Менсън.

А аз какво да оцветя?
Къде са ми моливите да ги подостря?
Да ги наостря и да ги забивам
после цветни в нечии очи,
за да не са кафяви,
а оранжеви например.
А с гума ще нанасям
пластичните корекции.

Доволна съм днес – изпратих на Г.Г. двата варианта на ‘Колаж’ и си написах СV, с което отговорих на обявата за писане статии по гей-въпроси. Ирта е чудесна!

Петя Дубарова.

Подозирам, че дупето ме боли от колелото, което пък не е възможно. Лошото ще е, ако е свързано с кръста ми по някакъв начин.

* един от най-уникалните ми сънища, пълна лудница. Намирам се в Стара Загора и съм отишла до къщата на Ралица, но там ме посреща баба й и ми казва, че я няма и тръгвам по улици, които са ми познати, после решавам да я потърся при приятелката й Анна. Тоест излиза, че и друг път съм била там и знам как да стигна до блока на Анна!!! После телефонът ми звъни, изписва се, че е Лени, но като вдигам се оказва Плам, казва ми, че Лени й клипнала да й има телефона (?!) и затова тя сега можела да ми звъни от нейния телефон все едно. И всичките улици са ми познати, и то между разни блокове, но се надявам момичетата да не са се качили в апартамента, защото не си спомням кой точно е (?!?). Като наближавам, на една пейка виждам Ралица с още 3ма човека, но изобщо не ги поглеждам, а като вече съм при тях, се оказва, че това са Поля, Реси и Петина. Най-много се радвам на Поля, а за Петина съм учудена, че се виждаме, щото нямах намерение, въпреки че се е върнала в Бг, но й разтърсвам ръката много пъти като се здрависваме и после не й обръщам внимание. Реси и Поля си отварят куфарчетата с инструменти (?!?!) и там виждам малки чукчета, които можеш да хванеш с два пръста (и с малки чукчета ние чукаме чакълчета – това чак сега ми излиза като сън, след

- before: date:10 june, 2005, afternoon
location: sofia
Не бях спала, вече не помня защо, а деня вместо със закуска посрещнах с комбинацията ром-кафе-ром, от което ставам още по-неадекватна (знак 1). След училище имам уговорка със сестра ми да я взема от работа и да спя у тях. На спирката на тролея решавам, че не мис е чака и тръгвам пеша (знак 2). И там, точно с/у Военния клуб, виждам 2 момичета да вървят срещу мен, заглеждам се в едното, а чак като се разминаваме, и другото, и тогава (о, богове) - това е Тя! П. - човекът, когото години наричах ‘братче’, в когото всички бяхме влюбени или най-малкото неизменно обичахме; разминаваме се, тя не ме е видяла. Живее в щатите от 2 години и за това време редките й писма получавах само аз, и едно обаждане (за да се убеди, че не съм се самоубила). Разминаваме се. Обръщам се. ТЯ е! Стоя като чук на светофара и не мога да мръдна, да я настигна, да я питам как така е тук, какво прави. Почвам да се съмнявам в зрението си, все пак не съм спала и яла. През целия път до сестра ми говоря на глас ‘Халюцинирам’, ‘Не, тя беше!’, ‘Не може да е тя!’, ‘Трябва да веднага да пиша на Мария като стигна в офиса’. На сестра ми казвам само ‘вкарах се е един филм’ и се залепвам за пи си. Мария отговаря на смс-а ми с обаждане и се хили, и тя не ми вярва, и аз не си вярвам. Продължаваме в Кю, където всичките ми изречения са с удивителни, а ако можеше да ми види очите, са били луди. Въпросът е, че не знам какво да правя, а не мога място да си намеря. Решавам да звънна у тях, за да докажа, че наистина съм я видяла - едва ли се е върнала от щатите сама; обикновено ходя с една чанта на училище, но сега съм с раницата, където имам и тефтер с телефонни номера (знак 3); вдига майка й, дава ми мобилния на П. и само аз си знам колко бях разтреперана, докато говорехме. Не смятала да се обажда на никого от старите приятели, но не искаше да ми каже защо, защото съм била знаела. Знанията ми са само догадки - момичето, с която я видях и факта, че като е обсебена от някого - не я търси. 10-минутния ни разговор се състои главно в моята лудост с въпроси ‘защо’ и как така няма да ни се обади, поне на мен, почти й крещя, а тя е в типичната си позиция да мълчи - Скорпион! Докато говорим, monday ми е пратила няколко много топли смс-а (знак 4, пък и тя е скорпионм по дяволите!). Сядам пак на компютъра, казвам на Мария какво се е случило, а на monday пиша само ‘вече нямам братче’, тя отговаря да спра да живея на илюзии и че никой никого няма. Сестра ми става свидетел как вилнея из целия офис, докато говоря или се местя по компютрите; нищо не й казвам, само че до утре ще ми е минало. Беше се случило нещо ужасно, което репди време би ме изкарало от релси за мнофо време, но сега знам, че утре ще съм добре. Вечерта излизам с Мария въпреки протестите на сестра ми, че сме се уговорили, в колата звучи ‘Сбогом, моя любов’, смея се и това няма как да е случайност (знак 5). Изхвърлянето на тази илюзия наистина ме е олекотило и съвсем спокойно заживявам с идеята, че няма да се видим и вече не ми пука. При п-късен разговор със Станислава - от старата компания, ми казва,ч е по същото време, когато и аз, е видяла П. във Варна - мисля си, че няма как да не се случи на нас двете да я видим - ние, рибите, и единствената ми причина едно време да не я харесвам, беше близостта им с П.
- nowadays: date: ноември 2006
месецът на скорпионите - ноември (някак са ми по-истински от октомврийските). П. наскоро имаше рожден ден (знак 1), като в този ден просто го отчетох като факт (паметливо дете), а на другия ден влязох в нета, в мирк стои Станислава, която не съм засичала онлайн от месеци - ‘познай кой видях’ - посреща ме. И представа си нямам. ‘П. ми се обади да се видим. От август живеела във Варна.’ Приемам всичко с много смях, вече на всичко вярвам. Изненадва ме само, че се е свързала с някого, после се потам защо точно С… ама че лесно - тя живее във Варна. Август… това си е моят месец! август 2003 тя замина за щатите (знак 2), а този август 2 пъти бях във Варна (знак 3)… etc.