‘и те станали’

тези дни. тези трите - бяха едно твърдо цяло. така ги усещах още преди да се случат, така ги оценявам и след края им. преди да се случат, защото и трите щяха да са театрални, и след, защото не бяха само това.
and i woke up thursday morning за първи път от кое време на оборище, нищо че съм се прибрала в понеделник и след училище се озоваваме с венета в леглото да си говорим, а имам толкова да уча, иска да я приспивам с разкази, познай! peacefull сме и двете, тя щото й се спи, аз щото ми е нежно и сега можем да си говорим за всичко. въпреки че живеем заедно, прилича на една от онези ни редки срещи, в които си казваме как сме и бистрим живота. после тя не заспива, а готви супа и за първи път ядем трите с жужа и пак пред нея почваме да бистрим всичките ни случки. играя си с кутия цигари, пуша две и й разказвам за деси с всички думи, с които съм искала да разкажа и са били в главата ми и почти нищо не спестявам. тя ме оценява като не толкова невинна за колкото ме смятала, а мен ми е спокойно и заникъде не бързаме, освен аз за театър (о, колко имам да уча).. и по оборище вечер много бързо стигам до су, особено с колдплей, но сега съм на лейдитрон и пак съжалявам, че не съм си качила ghosts на плейъра. и с маичка с дъх на ром на гео-его, което така желаех в нормалната му форма, което не знам как щеше да стане с липсата на толкова хора (о, върдж!). а е съвсем друго и ми докарва напрежение, уплашена гледам и си мисля за маратона, където не успях да се отпусна и да отворя уста, а вместо това се правехме на много дзен (споменах ли, че австралиецът, с когото се запознахме на самбата се казваше говинда! истински беше). и на столчетата пред театъра, покрити със съмнително ухаещи чаени пакетчета, с маичка ни е полу-студено, ние сме с полу-обръснати глави и й казвам как за един бродуей време съм се влюбила в нея и после сме се запознали (боже, какви времена бяха). казвам й изречението, което ме плашеше и не смеех да произнеса на глас, сугурно нея е чакало да го чуе, а го казвам просто и съобщително и си спомням как една нощ с нея се разхождахме из света троица и онзи незавършен необитаем блок. прекалено много искреност, разговорила съм се.

and i woke up friday morning… и пак заспивам, за да пропусна първото упраженение… другия път задължително, обещавам си, ще го посетя за първи път. и само да минат двата ужасни часа и изпитването ми и денят може да започне. минават, прибирам се и веднага към компютрите в су, за да сваря крайния срок да изпратя Ирис на конкурс - състезание на средно дълго разстояние новела. пак не й отделих нужното време. имах още няколко неща за разработване, за свързване, за измисляне дори, за едно нещо ми трябваше и аврора (о!), а сега разполагам с двайсе минути да поправя само текста. но нищо, нали ще печелим награди, ще надписвам книги на фенове.. мечти. и съм в някво ударно настроение, високо такова, със замах вървя едва ли не, предвкусвам бродуей вечерта, надявам се на хелоуин парти нощес и трябва да пратя Ирис набързо, че сме на кино… и светът трябваше да ми поднесе изпитание, препятствие - баш по пътя - аз по шипка, тя на масите отвън на джими’с - споглеждаме се се с деси, тя отклонява очи както винаги, мен ми причернява съвсем наистина, омеквам за момент. продължавам напред с горчива усмивка - от инат. видях вината в крайчеца на изчезващите й очи. вина, каквато тя в началото нямаше, но с поведението си я придоби. не, не давам да ми разваля деня! and i looked damn fucking good. бях си с яките дънки, с емовската бяла ризка и отгоре с тениската miss my meds… мамка му… правих тази тениска след шибаните събития именно с деси… предизвикала съм съдбата. не! аз отивам да пращам Ирис. а после… после светът е голям и спасение дебне отвсякъде… дебне ни - 4ма души в киносалона. смях ни дебне. сълзи ни дебнат. хубаво направен бг филм и освен всичко, мисля и за структурата му. асистентката по литературознание беше права, че завършим ли филология ще четем книгите по съвсем друг начин.. явно и за филмите действа. и Broadway at last, вярваш ли! Върдж в публиката ме натъжава. няма да е същото, знаех го… приемам всичко лично, все едно аз съм играла в тоя театър. лично е. и гледам новите и постоянно ги отделям от другите. и искам да сме в аулата. и с мартин пак си пеем. и не искам да си спомням кои песни ги нямаше, защото настръхвам. лично е. и този бродуей е кратък и постен и с много (технически) грешки и неприятни накъсвания… боже, и лолита не направиха… не, ужас! няма да си спомням повече. иска ми се маичка да играе All that jazz, марта в Big spender и да пее куин, върдж да каже ‘he ran into my knife ten times’…………….. стоп. край.
получавам прекрасен black’n'red шал от мартичка, което допълва емо-костюма ми за празника. и хайде у нас, макар да губим мая и весо по пътя. а у нас съвсем не е пусто - баница, трева и петима души, чакащи жи като лилава пепеляшка да пече тиква. заформя се число за мафия, ей. котката peacefull спи в цвети, упоена от тревата вероятно. нямам пари вече, човече. чувствам се прекрасно, човече. а жи завършва ‘костюма’ ми с молив на очите и черен лак. аз съм бог, човече. от безсмъртните, знаеш. но както БОГатите също плачат, и на един бог като мен му се доплаква след разговор с венета на тъмно в стаята ни, където марта спи и само се моля да не слуша. сълзи дебнат в големия свят, простирам ги на терасата да изсъхнат и пак се връщам да съм бог (веселине, ти ни направи богове). (на леглото ми секс била правила, докато ме нямало. и не веднъж. без коментар)
котката се опитва да се намърда на топло край нас - освещаваме дивана в кухнята, иска и тя да участва. всичко да чуе. затова шепнем. опитвам се да си ни представя отгоре, да съм наблюдател, толкова ми е нереално и невинно.

and i woke up saturday morning и венето, защо трябва да махмурлучиш толкова рано сутрин, на децата им се спи. жужа се сърдела, миеш чинии, купувам хляб и маргарин, другите си тръгват, русият ангел не е на себе си. ако си мислите, че покрай университета минават много линейки, живейте на оборище! накъсват повторния сън заедно с няколко прозвънявания на телефон, топло е под одеялото. в такива дни не можеш да кажеш колко си спал и кое е било сън. и под душа си мисля как хубаво светът да е голям и спасението да дебне отвсякъде, но светът е голям и често дълго можеш да чакаш спасението да те издебне. и орлов мост не е подходящо място за срещи, когато е денят на ‘софийското дерби’ (моля ви се), защото се налага 1. да се возите в подскачащ от сини ултраси 72, пеещи и замерващи с кенчета бира цигани по спирките. и не, това, не е приятно изживяване, дори венета така да ви твърди. кво като са ентусиазирани около ‘една идея’.. тия не бяха фенове, а олигофрени: и 2. да се разхождате около цесекари, пеещи на групички ‘кур за левски’ (да ви имам и едната идея).
и после е якият магазин антистар и файнъли подземието в арт хостел и графити-художникът хрустмо, който се забавлява с 5 момиченца да режат и лепят цветни листи и да правят фигурки и това подземие после го сънувам как е наше и масата в едната зала, висяща с въжета и макари от тавана и другата стая единствено с две кресла и наргиле и всички нарисуванички и залепени работки по стените…и е ужасно горещо, с венета, за ръце, ноември е, по улиците, на нея й е едно такова, аз се опитвам да си обясня моето си, за мен си. случват ми се хубави неща, прекрасни, и то не само профучавайки през мен, а аз не мога да ги осъзная. ще ги, ще ги.
и после е моноспектакълът на камен донев, човече. няма друг такъв човек. 2 часа и половина той ръси всевъзможни глупости, пя, танцува народни танци като професионалист, а ние се напикавахме по седалките. и към заведението за хапване - аврора пред мен и разменяме телефони като й казвам намеренията си за нощ с нея и се разтапям като знам какво можем да правим. о-о-о-о-о—-!!!
а днес, днес дупето, дупето ужасно боли, боли!