малки разтварящи се

объркано ти е, когато научаваш странни неща. ами ако мнението на някого за теб и цялото му отношение към теб се гради на недоразумение, на не добра комуникация, на не добро наблюдение над нещата и ти да го разбереш години след това..

аз заминавам за плевен, не знам. бях и на иракли, ако забравих да спомена. пих бързо ледена бира, едва се измъкнах от високите вълни и на пясъка се почувствах пияна, плувах със сините къси панталонки, чак до бургас бяха мокри, изгорях на гърба и гърдите, сега ги гледам.. нездравословно червени са, като докосвам остават бели следи и веднага изчезват. пикахме в помещение, на което пишеше автогара. на иракли имаше много хора, и сложени плетени чадъри. нямаше и помен от пустия плаж. сигурно затова се бе разбушувало морето. отнесох 5 алуминиеви кенчета да ги хвърля разделно, заспах в последната кола, която ни остави на летището. тази нощ мама и татко са в слънчев бряг. тази нощ сме само с братовчед ми. той вече спи. тази нощ имаше ‘купон’ у нас. не беше купон. аз стоях на едно място като залепена и нещо ми беше различно. и хората бяха различни. като състав, като усещане, като възможност, като комуникация помежду си, като мисли един за друг. объркано е.

утре трябва да си оправя багажа, да си взема паспорта, да ми видят изследванията в поликлиниката, да се обадя (поне) на данчето. не само пътувания ме чакат, разговори чакат. не знам откъде да ги започна, камо ли пък как. и сякаш времето е против мен, разминавания… и не знам кога ще говорим, мамо, искам да ме няма, да не съм, а сис е права за повечето неща и цялата ми отдалеченост, но не мисля, че може да се поправи така лесно с разговор, това са неща трупани с времето, отдалечаване траещо години. не ми се спи. никога не ми се спи. мога да будувам. особено пред компютъра. винаги има в какво да се вглъбиш, с какво да се разсеяш, и за първи път четох ирта в кариерите на капитал. сега заминавам. с влакче. в град, в който за първи път ще бъда. с плам за първи път в семейна обстановка. за първи път в северозападна българия. палатки. не знам къде, белоградчишки скали, друго не помня. и калоянчо. не, не искам да се видим октомври. моля се за своите малки егоистични желания. моля се да имам желание, да имам сила, да имам онзи стремеж, който да ме кара да тръгна всеки път. защото лесно се забравям и се оставям ей така на нищото както съм свикнала да го правя винаги. недействаща. нерешителна. не бореща се. трябва много силно да се замисля за нещото, много пъти да си го повторя, да си повторя движенията, за да почна да правя нещо. страх ме е, че сама ще оставя всичко да изчезне и че ще го наблюдавам някак отстрани и  че никога няма да си позволя да мисля сериозно за това, което ще направи невъзможно преживяването му. been there…както винаги…done that.