между две луни

вече мога да говоря за това, да си спомня. оранжевото парче луна, надвесило се над нас като отхапан портокал, смесил се с кръвта от устните захапали го. нежеланието за пиене, желание единствено за нощ. без никаква мисъл и за минута напред. дали ще стъпя върху назъбена скала в морето или в бездна от скали. ще има ли дъно. ще ми направят ли нещо чудовищата на неизвестното тъмно. трябва да мисля за страха от тъмно море, за да си припомням ежесекундно, че този страх аз съм го преодоляла, ей! че плувах с мария и деси и после само с деси преди четири години (вече!?!) за първи път и в най-бурното море на август и пак мента, и пак същата жълта хавлия, която пак поливаме с мента и нощи, превърнали се в сутрини, защото времето тече по друг начин за нас. преодолях го. после и страха от първата стъпка (той се върна), страха от високо (can’t handle it anymore eighter). като плувах на тюленово и камен бряг, там дъно нямаше. там беше четири метра дълбоко, а на места като че ли и осем, не знам, така ми казаха. истински контрол над себе си и страха ми костваше, за да мога да вляза. и нито един път не го направих със засилка, отскок, не можех да скачам от онази високата скала. няма дъно. вярно, светло е, пълно е с хора, нищо не може да се случи, но аз се страхувам. дори и онзи неоснователен страх, че нещо изотдолу ще ме отнесе нанякъде, ще ме изяде, ще се появи изобщо и като в мълхолланд драйв онзи черният човек - така ще ме изплаши, че ще си умра на място. дъното е на осем метра. там налягането е различно. а самият път, самото село се намира на още поне двайсет метра по-нагоре. стоим на едни скали, наистина е камен бряг, а на тюленово наистина е имало тюлени навремето, и делфини, сега там си чистят корабите от мръсотиите и вече няма делфини, има три хотела. сега е 2008 година. през две години съм ужасена от водата - 2004 първи нощни къпания в бургас, 2006 тюленово и камен бряг и бездната, 2008 чудовищата във варна на джулай морнинг.
да, във варна, на ‘галата’ някой бе струпал камъни, за да се дереш на тях, да излизаш с одраскани ходила, наранени пръсти и кървящи колена от морето, независимо, че посрещаш изгрева, че си пътувал часове, километри, в слънце, в нощ, че си имал изпит дори, че си слизал 600 стъпала надолу, че си щастлив и че това е денонощието с първата ти баня. цената на щастието.
едно заслужено щастие. планирано, но не прекалено, и именно заради това случило се по толкова хубав начин. когато всичко се нарежда не и без твое участие, но и не прекалено. някакво примирие със световния ред на нещата (а времето тече бавно. и въпреки това ми се иска да не изгрява. защото тогава ще е ден. и ще трябва да тръгнем. ще трябва да се виждаме на дневна светлина. ще е свършило).
не спах. гледах звездите. лежах върху хора. хора лежаха върху мен. лежах в чувала си. как се спи с целия космос, изсипал се над теб, с падащите звезди или метеорити. с топлината наблизо. с хората във всяка посока. дори тези, които се опитваха да ни убият с топка или зарият с пясък се стараеха да не пречат. други могат да спят навсякъде, във всяка поза, независимо от шум и светлина. аз обичам да ме мъчи инсомния. и главата ми да е на топло. и тялото ми, когато сутрин изгрее слънцето, тялото ми го очаква в морето, да погали, да докосне, да разбере..
между двете луни е пътят - пеша, платен или на стоп. с миене на зъби на чешмичка в града, айрян и пълна загуба на представа за пространство и време. ние сме вечни. отникъде не идваме и заникъде не бързаме. (и това някой ден ще ни излезе през носа.) ние сме си у дома.
три коли до бургас. едната спира при първия размахан палец. вторият шофьор е по-малък и от нас. третият е дълго чакан, но и той дълго е чакал да се върне у дома от морето, затова му се качваме четирима, спим в хор, не разбира как му причиняваме незабележимо петно от лютеница, не знае какво си мислим докато не спим, не знае как ми се плаче от щастие и че всъщност ни паркира зад моя блок.
и след порция красиви непознати не знам кога пак изгрява луната, не знам и къде е, губи ми се. губи ми се всичко тази нощ words are flying out like endless rain into a paper cup they slither while they pass they slip away across the universe и аз съм около вселената, аз летя около дъжда и бавно се изплъзвам. една дума между две потрепервания едно потреперване между два въпроса един въпрос между две помръдвания. аз съм. аз съм аз на тъмно и алкохолизирано. трябва такава да се поддържам винаги. (дете, морето)
обичам.. пък толкова ли е сложно