детски му работи

мамка му, начетох се на няколко поста за предстоящия гей-прайд на 28 май и нароилите се злостни и отявлено тъпи коментари по темата. за разлика от преди обаче, когато все четях негативни коментари, сега бързо се бяха ‘намесили’ ‘защитници’ (от ‘нашите’, ама и не само) и на мен не ми се случи желание да коментирам всяка изръсена простотия, другите се бяха погрижили.
имам си блог, шси пиша в него за това, макар никой от онези идиоти да не ме прочете.

аз не знам какво е гей-прайд, нито какво е гей-парад. не съм била на такова събитие, само съм гледала по телевизията. не знам и има ли разлика между двете. нямам очаквания за прайда. знам само, че ще отида (и да нямаше с кого, пак бих). знам, че ще има малко хора, които ще са нищо в сравнение с това по телевизията, в берлин например. тук някъде е и противоречито в мненията на тези, които сочат с пръст и се възмущават - защото те са наясно, че гейовете са дискриминирани (наясно са условно, за това после), което значи, че се крият, и същевременно имат очаквания, че на ‘парада’ (аз държа, че е прайд) ще има едва ли не тълпи, които ще превърнат всичко във вакханалия. стига бе, Аз нямам очаквания, а те - незапознатите - с ‘меродавно’ мнение по всеки въпрос! друго противоречие - хем имали приятели гейове, хем не им харесвало да се парадира с това. за какво става дума - ако можеш да наречеш някого наистина приятел, то ти го уважаваш по всички точки, което ще рече, че ‘тва неговото’ не е парадиране, че е гей. и същевременно всяка гей-проява на други хора е показност няква, задължително натрапчива, грозна и прочее, а дори не сме видели какво ще се случи на този прайд, хора! та оттук стигам до ‘нека ги има, но да не ми пречат’ - възможно най-тъпата реплика. според тодор е по-добре това да е мнението на хората, отколкото ‘на сапун’. е, вярно, няма база за сравнение. но след като вече не правят сапун от гейове, както са го правели в концлагерите, днес това е реплика по-негативна и от нямането на мнение по въпроса.
друго - за условното знание за дискриминация на гейове. това се превърна в онези думи и изрази, които вече се използват наизуст и в повечето случаи никой си няма понятие за какво иде реч. кое се смята за дискриминация, от какво са лишени гейовете, това си го знаем само ние (ако/когато го знаем), защото лично го изпитваме (ако/когато го изпитваме).
друго тъпо беше споменаването на някви розови прашки, които щели да се развяват от парадиращите. не знам, аз за такава информация не съм чула от ‘щаба’, нито, че ще има подобен дрескод. смешно е, бе! смешно е да си го представиш отново на фона на криенето. кво си въобразяват - цял живот криене, един ден размятане на прашки и после пак се крием!?!
и аз не знам защо трябва да го има организирането на такъв прайд и трябва ли изобщо, но не разбирам хората, които се притесняват от това. уж сме искали да сме приети, пък правим ‘парад’ на нашата различност. като има стрийт парейд с електронна музика, никой не си мисли, че хората парадират (в отрицателното значение), нали. пак е ‘парад’ думичката, но не навява негативни асоциации. защо?
още тъпотии са писали - не може да кажеш ‘днес гейовете искат права, после и педофилите ще поискат’. това са неща несравними!
или пък, че ще ‘парадират със сексуалността си щото нямат нищо друго’. разбира се, все едно няма гейове с професия, семейство, хобита и бла…
лека нощ.

чувствам го. неясно, но го чувствам. нов ред
искам да разкажа какво правих последните дни, но не помня. е, не точно. гледах индийски танци през ‘апаратната’ на червената къща, сигурно е било преди седмица, но цялото изживяване беше много позитиф, пълно с хора, вече не им продават билети щото просто трябва да стоят прави и непрекъснато идват нови и аз току ги упътвам за нещо, току гледам какво става на сцената, имаше и рисуване с къна, но нещо ме хвана срам, въпреки че и невена (от червената къща) ми викаше отиди да те нарисуват… осъмвах във весо, осъмвах в марта, сънувах мъжки топки, почти се напих, този път почти-то е по-силно от предишния, пак с мента, това ли е важното? пак действия без замисъл. въртящи се действия, въртят се в главата ми. направих нещо лошо, докато всички спяха и пак ме е срам. това ли е важното?….. оф, беше хубаво, потапящо, че дори не отидох на един изпит, пък там всички минали. ядосвам се понякога, когато не мога да обхвана нещата, не знам откога искам да имам контрол над всичко. глупости, знам го. и причината знам.
дете, хубаво е, нали. и се затопли, въпреки че дъждовете бяха страхотни. хубаво е, когато времето не ти пречи (уф, мразя да е горещо). и в докторската е хубаво, и като го няма тодор пак е хубаво, сега пея бийтълс с колоните през прозореца в неговата стая и съседката излиза да провери и се смрачава и ми напомня на самота и самотност, докато всички са на бритпоп парти, пожелах си да съм вкъщи и изобщо не учих за изпита на другия ден, а само писах писах, писах за дома си. дом, какъвто имам в бургас с всичкото му, което да го прави мой, красив и уютен. с многото цветя, които мама така успява да поддържа, а аз за няколко дни сама съм ги докарвала почти до смърт. дом, където е чисто, мирише познато, познавам всички звуци - кой шкаф сцърца, как да затварям вратата, за да не шуми, коя е последната стълба. когато се качвам на тъмно, колко мога да надуя звука от телевизора долу без да ме чуват горе и изобщо цялата тишина, която си пазим вкъщи и всичко и всичко. дом, където съм била загубена толкова пъти, само аз си знам; където съм се влюбвала и съм заспивала пак сама; където за първи път се целувах с момиче (горе в банята, хаха, а мама беше долу - ужас!). и после осъзнах, всъщност осъзнавам напоследък, че се оплаквам от глезотия, всичко, което съм писала за нямането ми на дом са глупости, измислици мои - м. вече няма дом като физическо място, а аз съм малката лигла - мрънкам, че всичко ми е наред. и после пак докторски, мартиновци, пламени, венети, зомбита на уайърлес в заимов, пой, пой, пой, въртим чорапи с топки и ‘растем бързо’ и хора спират да ни гледат, е не нас, по-опитните, и мартини изникват посред нощ без час за среща и не заспиват нито в последния автобус за у нас, нито преди всички, това го сторва жужу, и си правим наши чорапи, ама с леща! и е радостно, докато пак не спичам на тема дом и гледам със сълзи снимката на парентс колко щастливи изглеждат, радвам се, че вече са сравнително спокойни и вярвам - наистина щастливи, а аз нито пия като алкохолик, нито пуша като пушач, нито друсам (поне!), нито съм в лоша компания, а все съм треперещо щастлива и нещастна едновременно и не мога да контролирам вече тези моменти да не се случват пред хора.
мразя някои сутрини. всичко е до контрола. нищо. и с това ще се справя някой ден, уча се бааавно, венета знае колко бавно. подобни неща разсикваме и на този фон марта се опитва да учи по &*^%$*І+*%. много странен момент и последвалите го.
не по-малко странно е шашките да си говорим с бойко ламбовски по еко и протестни теми, той си води записки, пита въпроси като за непросветени читатели, снимат ни и следващата събота очаквайте във вестник ‘сега’ (95% сигурно, хаха) никому неизвестните калоян, марто и дете с еко приноса си за българия и света!
а преди това да стане ние пак обикаляме из софия, почти се къпем на една чешмичка, че и сапунче имахме, подмятат се въпроси за четка за зъби, въртим леща в чорапи (пък аз вече си сложих топки в чорапите), венета учи нас, ние учим калоянчо, едно момиче учи момче на тромпет до сфумато. после е театрално, гео-еговско, мижанка посред нощ в борисовата. и само 3 изпита за септември, взех най-важния. я герой!

dear цвети (a.k.a prudence), представа си нямаш на какво прилича знака, който ми даде! искам да го снимам, за да му се радвам и после, защото: писала съм съм  по него с химикал (спокойно, трие се като от бяла дъска), дечицата от знака се казват луси (in the sky with diamonds) и джуд (don’t be afraid), където се държат за ръце пише i wanna hold your hand, а отсрани на червеното съм писала едва ли не целия текст на dear prudence с рисунки (мои, уау!)
dear плам!, плам се върна, плам се върна! ликуй, народе!
dear upu, кога се връщаш!
dear мая, косата ми е страхотна, i feel pretty и готина!
martha, my dear, пък мен не ме е страх!

или…защо щастието ми е толкова голямо въпреки че сигурно ще ходя на септември по френски! не знам. готвих, ядох готвено, ядох салати, мих чинии, поучих, спах, къпах се, не излизах 2 дни от вкъщи, през които валя прекрасен дъжд, слушах бийтълс, хармонизирах се някакси с две думи. продължава да ми е такова - зелено-бирено, дъждовно-градинково, спокойно, смело ми е, много ми е смело (не, бе, не защото прочетох книга на коелю. в своя защита - първата ми беше), не ме е страх, не ме е страх. то било яко!

it doesn’t hurt me
няма да повтарям, че не трябваше да си позволявам и какво.
you wanna feel how it feels?
не ме заболя. нищо не почувствах.
сънувах ли леля ми, сънувах ли салма хайек (bang-bang, shou-shou). сънувах ли те. не искам да сънувам вече. не искам да ги броя (28)
колкото и да повтарям, че мА. и шашко са тъпи, обявявам се за най-тъпата шашка.
вече нищо не чувствам
you don’t want to hurt me
but see how deep the bullet lies
не ме боли. не ме боли.
отъпяло ми е. изветряло.
хубаво е да има бележници, а не само блогове. в тях поне можеш да напишеш всичко.

аз съм дете, пубертет, нищо не знам. помня думички - скъпи спомени. понякога не ги споделям, защото са прекалено скъпи.
аз съм дете. обичам. и никога не ми носи нещо хубаво.
there is thunder in our hearts, baby
аз съм дете. безпоасна съм. и не съм истинска. и не съм същата от днес за утре. обяснявам се на себе си. за да си схвана паттърн-а, за да мога да го променя.
аз съм дете. не се променям.
tell me we both matter, don’t we.
аз съм дете. тупам с крак и цикля на ‘не мога’ и не знам’. крия се при първата опасност, а се имам за много смела.
аз съм дете. шокирам. скандализирам. плаша. действам. а съм съвсем обикновена всъщност.
you wanna know, know that it doesn’t hurt me
аз съм дете. говоря много (глупости) и нищо не върша.
омръзна ми от неясни: формулировки
знаци
обяснения
мога само да избягам и да се върна, сблъсквайки се с името си дете и отново да си кажа ‘това не е за мен’. until the next time. децата нямат шанс да спечелят в игрите на възрастните.
аз съм дете. отказвам се бързо (а не трябва).
аз съм дете. гледам обидено или празно вместо да си призная какво не е наред.
няма да ме успокоиш. няма да ме успокоиш.

от 29 май 08

сизифе, ясен си ми (братко)
ясен от години.
ти си тоя дето бута,
бутал недобутал.

сизифеее, много ти е пораснал камъкът
и при хадес грехове си трупал.
как го правиш само, не разбирам,
аз до 4ия етаж едва го докарвам.

а ти от векове се трудиш
неуморно, безвъзмездно.
теб те знаят вече всички
как не те е срам!

сизифе, ти не си реален
ти дори не си се случил
ти дори не си икона,
а пък толкова си популярен.

сизифе, мен кога ще ме научиш,
буташ твърде от отдавна.
сигурно си свикнал вече
камъните все да падат,
да се търкалят чак до долу.
и от инат ли, навик ли е,
ти никога не спираш.

сизифе, никой не те попита защо,
никой лицето ти не видя
(само си мислят, че го помнят).
никой не предложи помощ,
а познават механика, хидравлика,
инженерна мисъл и левитация.
и аз няма да питам, сизифе,
за да не решиш случайно да споделиш.

сизифе, изричат ми се молитви
към всички богове,
говори ми се на всички езици,
вавилонства ми се.
но камъкът тежък е -
по стълбите,
по ръба,
в гърлото.

аз съм с черна къса, неравно подстригана коса отзад и перчем, влизащ в очите.
нося къси камуфлажни панталони, бяла тениска с нещо нарисувано, сандали и раница с празна бутилка бира (като готова за път).
имам очила, гледам малко изплашено.
отговарям на името ‘дете’ и вариации.
предстои ми сесия.
изгубена съм в района на софия, вероятно обикалям докторската, заимов, света троица, овча купел, софийския-стола, коридорите, залата на алма алтер, попа, славейков - с телефон в ръка и си говоря сама на глас - молитви, имена, песни (основно на бийтълс)
който ме намери, моля да ме върне в най-близкото safe place.
награда не се предвижда, нито пък доживотна благодарност.
lost but not cruel.

all yours,
dete