детски му работи

…или
weak as i am по детски
…или
да, очевидно е!

(оф-топик: познавах много хора. много. всички те бяха едно голямо нищо.. едни никои. знаеха го. повтаряха го. пишеха го. споделяха си го. пееха го. чувстваха го. и нито за миг не престанаха да се стремят едни към други, да се срещат и блъскат и да си обясняват колко са нищи и колко са никои. това не се забравя. даваха си много, отнемаха си тройно. изтощени, озлобени и никога спиращи. каква активност, какво непрестанно действие като ударите на сърцето. и имаха силни чувства, които ги караха да вършат какво ли не. колко нараняваха с тези силни чувства; и как понякога се усъмнявах в сериозността им, защото моите силни чувства не ме караха да правя такива неща… или се усъмнявах в своята сериознот пак поради същото)

вчера започна с мълчание. и дълго то продължи. като часове. не съжалявам. освен това съм addicted, а това не е нещо, което ще обяснявам. представих си непростими неща. представих си загуба. исках да изчезна. никога не е наред. никога няма да бъде. и нищо няма да избухне тази вечер. заспах. за да не заплача.

(едва ли не оф-топик 2: не може ли да сме деца. да сме безполови. ще е толкова по-хубаво и никой няма да мисли за секс. не, не затова се наричам ‘дете’. почти забравям понякога откъде тръгна името ми.. невърмайнд. не искам онези желания. не ги овладявам. не ги и умея. а i wanna have control. отвратителни са. и не са за мен лъжица. никога няма да се справя с тях.)

със смътно рибешко чувство, че така трябва, променям посоката на деня - завивам наляво и се виждам със сестра ми. успявам да видя и милена в южен парк, докато също така смътно си мисля дали влад няма да се появи отнякъде. и той се появява като нещо пожелано. може би желанията се сбъдват, когато не ги осмислям съвсем и не ги претрупам с глупости.

искат да говоря. отказвам. затова цяла нощ трите пак бистрим миналото и едни и същи тиради думи, които пак няма да доведат до нищо. изговорени неща, изговорени и обяснени много пъти случки, за които аз още мисля и няма да простя. ирина говори думите ми. разликата помежду ни е, че ги говори на глас, защото е сред стари приятели, а аз си мълча във всеки един случай. сигурно е заради алкохола. ужасно прости думи. каза си всичко какво й е. и аз можех да си кажа, щяха да ме изслушат, можех да им кажа всяка подробност, но щеше да е по онзи гаден начин, когато просто изричам думи все едно са без значение, за да прикрия колко важно ми е всъщност. те ще знаят, че ми е важно, но никога не са ме виждали такава. не искам. мълча. те спорят. поглеждат ме като арбитър. сочат си ме за претекст да променят темата, защото ‘ми било скучно’. а аз просто реагирам както, ако се караха родителите ми - мълча със сериозно изражение. аз съм най-малката сред тях. в тази компания бях най-малка.

ирина изтрезнява треперейки. усещам конвулсиите й през двете одеяла, докато я прегръщам, за да я топля. вие й се свят като мърда. говори. слушам я с леки опити за развеселяване. плаче. отлично знам какво й е. а точно в този момент не мога да го почувствам. забранила съм си тези неща да се показват, а тя е до мен в цялата си слабост и освен да я галя по главата друго няма какво. лени беше първият човек, който плака пред мен цели два пъти и веднага ми изплува като образ, отново с цялото ми безсилие и с цялото й доверие. а аз й разправях тогава, че за мен това нещо е като разкриване, което ми е невъзможно да направя пред някого. и на ирина го казах. и с двете не се постарах достатъчно. не мисля, че бях достойна да съм свидетел на сълзите им. приятелството е доверие. доверието е да се пробваш - Анели Ман.
a posle toq chovek kak shte go gledash v ochite, s cqloto sebe si v nego?
  не знам. почетете това, и аз ще го направя. има и за любителите на френски, защо не.