детски му работи

Kyo & Sita ‘Le chemin’

On a parcouru les chemins
On a tenu la distance
Et je te hais de tout mon corps
Mais je t’adore
On a parcouru les chemins
On a souffert en silence
Et je te hais de tout mon corps
Mais je t’adore encore

(превод за непосветени)

минахме по всички пътища,
но запазихме дистанцията
и те мразя с цялото си тяло
но те обожавам
минахме по всички пътища
страдахме в мълчание
и те мразя с цялото си тяло
но все още те обожвам

мамка му, цитатът от анели ман беше грешен.. всъщност е ‘интимността е доверие. а доверието е да се пробваш’, което пак е същото, нали?

котката спи, размазана от кеф. мама ме пита в кой приятел съм и ‘нали щеше да учиш’. дори не се запознахме с този приятел. но видях толкова други хора.. толкова ли бяха? хора ли бяха? видях ли ги? стига въпроси, дете, попълва полу-детски лексикон, ходи боси по тревата, откри сезона на ментата и сок круша, почти се напи, но беше далеч дори и от почти, какво значение има, подстригаха те на тъмно с макетна ножичка и още не знаеш колко е равно, но е радващо. маичка, ако бях си отрязала кичур и отпред, щеше ли и там да ме орежеш? чак сега се сетих, жалко. кълбо назад, кълбо напред, имам си въртележка, имам моето неравновесие в мен, имам щастието си, лиготията си, имам възможността да стъпя в огромна локва, за да помириша един розов храст, който дори не миришеше, и го правя! после, докато показвам на венета как съм го направила, нагазвам отново, но с двата крака. и оттам е радващо - цели 3 минути в Essence, слава богу няма места, не знам какво да правя в това заведение ‘само за жени’; съществуват травестити, за жалост проституиращи; няма място и в заведение с прекрасна червена маса за билярд, а нощем софия е така приятна, по сандали, ние сме четири, колите не могат да ме сгазят, камионите също, като в онзи разказ на Ина Григорова, където тя обяснява (след някво хапче) как ‘съзнанието на шофьора работи примерно на 3000 мегахерца, моето работи примерно на 3000000 мегахерца’ и как нищо от този свят не може да я достигне… велика е. после идва умореното, мълчаливото, сигурно тъжното. гладното, и добри хора, които да ме нахранят, да ми купят бира, аз се разхождам с двайсе стотинки и не ми пука. в нощното прибиране ни съпътстват множество хлебарки ей така по тротоара, ужасена съм. после спя. и ме предупреждават ‘сашко може да се върне и да си спи в леглото. той гушка, не се притеснявай, просто така прави като заспи’.

действия, описания, това не са моите чувства, тук ги няма моите чувства. те са другаде. а специално снощи останаха да висят на около 70 см във въздуха на едно хубаво място и бяха там и гледаха и аз бях там и гледах. бяхме заедно, аз и те. трябва ли да се върна там и да подуша аромата им. беше ме страх да си облека жилетката, но тва си го въобразявам, знам го. като е студено от нищо не ме е страх. рицарите са с мен (yeah, did too much cocain)..

а по-предната нощ опитвах да се разплача на пейката пред входа ни с бутилка бира. после се отчаях, когато не намерих ‘сто години самота’, жужу си я е взела, ще ми я донесе по-късно обаче.
гладна съм. стържа. трябва да си измия зъбите. да се прибера. да се събера. да се взема и в двете си ръце. част по част да се взема. разпиляност. да си се огледам, да се наредя парче по парче. от нито един пъзел не съм губила парченца, а от мене колко изчезнаха.. това случи ли се наистина?

‘ох, весо, на мен само ми се блогва’ - така си е. пише ми се просто, все едно с някого си говорим за обикновени неща, ей така, ежедневни. цял ден съм тук след снощния рожден ден на валя и някак ранното и всеобщо заспиване. играхме конкуизтадор в мишовските никове, правехме си наша стая и като влезеше някой го смилахме.. тва 2 лап-топа в една стая е сериозно нещо. и сега всеки е потънал в своите неща.

всъщност пишеха ми се други неща, но се отнесох да прочета едни стари разговори с венета, което никога не си го бях позволявала, и почти се разплаквам на моменти, помня всичко прекалено ясно, прекалено!! също така виждам, че голяма промяна не е настъпила - оттогава си ме е страх. и все пак най-странното е, че си говорим така сякаш се познаваме, а бяхме прекарали само ден заедно, в музика и говорене. и другото - тя се опитва да ме накара да говоря, достатъчно брутална, всъщност прекалено като за мен тогава, но все пак ми даде възможност да кажа неща, които никога не бих казала доброволно. всъщност нищо няма значение - това е спасителната релика, извинителната, бягащата.
щом никой не е умрял, наистина ли другото е поправимо. за нещата си има време, не можеш да караш само на предишни емоции. нужно е да правиш нещата във времето им…. ‘дете, в мислите си си свободна, а в действията никак’ - ми е казала. знам го прекално добре. търся изхода от главата си. прекалено ненужно дълбоко е тук.
вие, които сте, защо ме оставихте сама да се справям!

в центъра на града правя любов
в стара загора, бургас, софия
(другото е тайна).
после в крайните квартали плача
на леглото, терасата, пода.

включително little bitch, big bitch swiming in the water.
включително, че правя велики неща в морето и по плажа,
но само ако има кой да гледа.
пожелавам си неща
и после мълча по неизпълнението им
моето неизпълнение
понякога е лесно,
но не е.

извратена съм
перверзна
в главата си
i know
и всякакви други прилагателни
описателни.
нежна съм
докосващо
в главата си
и още, още прилагателни,
правя глаголите едно
съществително действие
и гарнирам с прилагателни
описателни, количествени, качесвени, общи.
и няма значение как се казва.
важно е какво ще ме пита.
може. всичко може.
никой не ми вярва.

манчестър станаха шампиони!!!
не спя. особено вечер. а и последните сутрини са съвсем астрономически погледнато сутрини, най-късната започна едва в осем… има и такива дни. сега са ми особено дълги не заради лятото. днес се опита да стане голяма буря. бях й се предоставила да ме прави на каквото поиска - за първи път по къси гащи (открих сезона!), по тениска (тоест без яке за всеки случай в раницата), освен това вървях насам-там, то капеше едва, цялото небе станало мръсно метално и не ще!
изчетох преди малко цял един блог. аз! е, не че не датира едва от март..
вчера ми се случи за първи път от много време - задушаването. не така силно както някога, но задушаване. а бях сред хора, бях на улицата, на светло, обикалях в пилеене на време, пиеше ми се бира, но не.. обикалях и единствената позитивна мисъл ми беше, че няма как в такива моменти да не се случи нещо хубаво. напоследък някак ми се получаваше. кофти, кофти и изведнъж щастие, живот. сега не очаквах това, трябваше ми някакво малко чудо, може и без прилагателно, кавото и да беше, щеше да е чудо. видях едната от двете си яки колежки, но говореше по телефона и подминах. чудо, дайте ми чудо, защото безумният ми поглед блуждаеше през слънцето. и в такива моменти почвам да звъня на хората, но никой не е авйлъбъл тук и сега. няма ми чудото.
пише ми се по иначе в блогъ.. сега не се радвам. миналата година в бургас пишех разни забавни неща, беше ми като цяло забавно. а силвия снощи с нейните въпроси за как съм и иска да й обяснявам. казвам й само, че съм в най-големия си филм, но пред нея не минават моите измъквания, тя пита сериозно, иска да й отговоря също сериозно, пита пак и пак и без да е досадна, директно, и ако й бях дала малко отговори, щеше да уцели в десятката. умее го. аз пък има хора, пред които нямам против да се предавам, ако успеят да ме накарат да говоря. а силвия по принцип е доста проницателна (ах, риба), но снощи каза, по повод тва, че живея с тодор, че е невъзможно двама души да живеят заедно (или да са близки приятели) и нито един да не изпитва влечение към другия. ако не изпитвали влечение, значело, че не били такива големи приятели. което ме подсети за една реплика от ‘секс’н’дъ сити’, която ме беше разбила с верността си ‘ако не харесваш приятелите си сексуално, то кого другиго!’ и ирина се присъедини даже в ‘спора’. аз им обяснявам, че невъзможното е това да е истина, а те не та не… запетайка там някъде..а след като се изговорих в това да докажа, че тошо няма мераци, решиха, че тогава имам аз и едва ли не ‘алелуя, несъзнателно е, признай го пред себе си най-вече’ (днес казвам на тодор ‘е, признай си, че ме обичаш’.. и той е потресен).. други два абсурда при силвия са, че въпреки всичките ми отрицания и т.н. продължава всеки път да ме пита как е П., какво прави. аз обяснявам, че този човек не съществува вече! и другото - като ме пита за гаджета, поставя въпроса ‘има ли жени, а мъже?’ поне вече отдавна се отказах да отговарям, че не си падам по мъже. тя твърди, че понеже не съм ‘пробвала’ и не може съвсем да съм наясно. поне като бях на 18 така разправяше и викаше ‘абе пробвай, може ти хареса’. разбира се, ако поставим въпроса ‘ако една жена не е пробвала с друга жена, откъде знае, че няма да й хареса?’, ще почнат измъквания ‘ама не е същото’, нали… знам си аз, този въпрос го поставих дори на леля ми, когато тя ми постави другия.. да, бяха луди години тогава, щом и с леля ми съм говорила за това. ох, задълба ми се по темата… сетих се много неща.. например, че под ‘пробване’ се има има предвид само секс, жалко (пак същия цитат на анели ман ‘приятелството е доверие. а доверието е да се пробваш.’). неведоми са пътищата на пресичането..
тази нощ, за разлика от предишните, не се очертава да спя дори три часа.. сега ще се позанимая със слагане на ударения, а имам и контролна утре, за която не знам хилядата думи. толкова са.
ако някой се сети за работа, подходяща за мен, да пише, да каже. защото сериозно смятам и септември като не си взема изпита, да се откажа от ученето. а точно в момента усещам, че в шибаната ми курсова работа няма грам анализ, а само преразказ под една или дуга форма. мамо, затънах..
върнах си малко писането, усетих го..
хайде, почва ‘за децата’:

чийс!

всичко ми плаче за сън!

* закъснели снимки и инфо за велошествието от 15 май ей тукинка

*52 червени драскотини само по лявата ръка. по другите места няма какво да броя. на другия ден повечето ги няма, останали са само дълбоките. 52 е символ. it coulnd’t be better.

*мария се дразни на ева заради ц. аз си мисля ‘на ти, всичко се връща’ и едновременно се чувствам по същия начин, но нищо не й казвам. трябва да нося сутиен, нали съм жена. даже съм леко почнала. тошо дори ме пита ‘защо!’. пита ме и как съм. не съм.

*като бях малка никога нищо не си исках, дори сладолед. ако ме попитат, тогава. сега пак нищо не си искам. но и никой не ме пита. а и сладоледа сама си го купувам. в петък се очаква ексклузив колетче със сандалите ми и буркани с манджи. за три години ще ми се случи за първи път, ексайтед.

*днес се чувствах като бог рано сутрин-8ч. в леглото си, с пухената завивка, по къси панталонки и пижама, сънувала някви неща по курсовата, заспала с анализи в главата. бог, на който не му се става, но се наслаждава на всяко леко движение в някак уникално мекото легло. въпреки че бог никога не е бил дете едва ли не.. за четирите часа сън сякаш ми се случиха много неща. ако имах сили да мънкам или мъркам, щях. сега трябва да имам само сили да напечатам курсовата, макар и не изцяло, защото ми го няма френския текст. пита се: колко наказателни точки още ще събера?

*иначе тютюна го изпушихме, тошо още не е взел още. жужу живее при нас и стават странни неща. на печката ни й се развали кабела нещо (мищо, ти който си на небето, помогни) и караме на пресата за сандвичи.

*иначе гледах яко филмче в офиса на Джемини за 17-ти май, мим и изложба за нощта на музеите, и брутална постановка в учебния на натфиз, празнуаха 60 години с 36-часов маратон.. видях си сикрет френда там, хаха, май не ме позна. но после едно дълго нощно топло прибиране с калоянчо с лежане в трева и заобрградени от кучета. тодор ни посреща с бира в 3.30.

…или
weak as i am по детски
…или
да, очевидно е!

(оф-топик: познавах много хора. много. всички те бяха едно голямо нищо.. едни никои. знаеха го. повтаряха го. пишеха го. споделяха си го. пееха го. чувстваха го. и нито за миг не престанаха да се стремят едни към други, да се срещат и блъскат и да си обясняват колко са нищи и колко са никои. това не се забравя. даваха си много, отнемаха си тройно. изтощени, озлобени и никога спиращи. каква активност, какво непрестанно действие като ударите на сърцето. и имаха силни чувства, които ги караха да вършат какво ли не. колко нараняваха с тези силни чувства; и как понякога се усъмнявах в сериозността им, защото моите силни чувства не ме караха да правя такива неща… или се усъмнявах в своята сериознот пак поради същото)

вчера започна с мълчание. и дълго то продължи. като часове. не съжалявам. освен това съм addicted, а това не е нещо, което ще обяснявам. представих си непростими неща. представих си загуба. исках да изчезна. никога не е наред. никога няма да бъде. и нищо няма да избухне тази вечер. заспах. за да не заплача.

(едва ли не оф-топик 2: не може ли да сме деца. да сме безполови. ще е толкова по-хубаво и никой няма да мисли за секс. не, не затова се наричам ‘дете’. почти забравям понякога откъде тръгна името ми.. невърмайнд. не искам онези желания. не ги овладявам. не ги и умея. а i wanna have control. отвратителни са. и не са за мен лъжица. никога няма да се справя с тях.)

със смътно рибешко чувство, че така трябва, променям посоката на деня - завивам наляво и се виждам със сестра ми. успявам да видя и милена в южен парк, докато също така смътно си мисля дали влад няма да се появи отнякъде. и той се появява като нещо пожелано. може би желанията се сбъдват, когато не ги осмислям съвсем и не ги претрупам с глупости.

искат да говоря. отказвам. затова цяла нощ трите пак бистрим миналото и едни и същи тиради думи, които пак няма да доведат до нищо. изговорени неща, изговорени и обяснени много пъти случки, за които аз още мисля и няма да простя. ирина говори думите ми. разликата помежду ни е, че ги говори на глас, защото е сред стари приятели, а аз си мълча във всеки един случай. сигурно е заради алкохола. ужасно прости думи. каза си всичко какво й е. и аз можех да си кажа, щяха да ме изслушат, можех да им кажа всяка подробност, но щеше да е по онзи гаден начин, когато просто изричам думи все едно са без значение, за да прикрия колко важно ми е всъщност. те ще знаят, че ми е важно, но никога не са ме виждали такава. не искам. мълча. те спорят. поглеждат ме като арбитър. сочат си ме за претекст да променят темата, защото ‘ми било скучно’. а аз просто реагирам както, ако се караха родителите ми - мълча със сериозно изражение. аз съм най-малката сред тях. в тази компания бях най-малка.

ирина изтрезнява треперейки. усещам конвулсиите й през двете одеяла, докато я прегръщам, за да я топля. вие й се свят като мърда. говори. слушам я с леки опити за развеселяване. плаче. отлично знам какво й е. а точно в този момент не мога да го почувствам. забранила съм си тези неща да се показват, а тя е до мен в цялата си слабост и освен да я галя по главата друго няма какво. лени беше първият човек, който плака пред мен цели два пъти и веднага ми изплува като образ, отново с цялото ми безсилие и с цялото й доверие. а аз й разправях тогава, че за мен това нещо е като разкриване, което ми е невъзможно да направя пред някого. и на ирина го казах. и с двете не се постарах достатъчно. не мисля, че бях достойна да съм свидетел на сълзите им. приятелството е доверие. доверието е да се пробваш - Анели Ман.
a posle toq chovek kak shte go gledash v ochite, s cqloto sebe si v nego?
  не знам. почетете това, и аз ще го направя. има и за любителите на френски, защо не.

за 17 дни далеч от софия:

успях да стъпвам боса по плочките и паркета вкъщи възможно най-дълго
успях да ям (все неща от списъка ми) спанак с ориз, пиле със зеле, тирамису, домати с ориз, хубав кашкавал, крем карамел, риба, истиснко италианско маскарпоне, пиле по гръцки, пиле капама (вкъщи) и мусака, ориз и зеленчуци по китайски и палачинки (в други градове) и любимите катми и странджанка от навън

успях да пътувам в колите на 10 различни човека.
успях да отида (отидем) до варна. да походя боса по пясъка, да пипна морето, да видя галата, да спя там цели 2 нощи, да изям 4 сладоледа (обичам числата), да се видя със ZEV, да видя плами и криси, които също са чели блога ми, и да ядем салата и да се мотаем. успях да чакам венета на гарата повече време, отколкото я видях, защото така. успя да ми стане гадно, да търпя заслужените забележки на мартин и да не пуша от тревата. и въпреки всичко… въпреки long time no see each other, въпреки на моменти географската ни далечност, въпреки репликите на други хора, че не я харесват, че ги плаши, аз знам, че сме приятели и се обичаме и при нас има толкова много отвъд видимото, че дори не искам да разкрия пред другите колко е специална за мен, то и е неизразимо. има такива хора, рядкост са.

успях да се видя с петя, нели, деси, мишо, ирта, валя, тошо, че и гандалф. да празнувам полу-имения си ден с малката иринка.

успях да отида (отидем) в ямбол и да прекарам повече време навън там, отколкото навън в бургас.

успях да изгледам първите три сезона на the L word и да поискам повече от случващото се. в него има действие, много действие, секс, много секс, слава богу не претръпнах да го гледам, има истински хора (в смисъл реални), има жени, много жени. но аз поисках повече от сериала. исках да са по-дълбоки. не да заключвам, че са бест френдс щото са постоянно заедно, а да ги слушам за какво си говорят (освен дето е стряскащо колко директно си говорят). искам още!
успях да се влюбя в джени-заради очите й най-вече, ебаси погледа, докато плаче или гледа някого и все едно му говори; писателка е, перверзна е, нежна е и искам да пусна хиляди нейни снимки тук

успях да се влюбя и в шейн (то можеше ли някой да й устои в тоя филм), действаща на друго ниво, различно от джени.. винаги ме е привличал стил като нейния, като момченце

успях да се влюбя и в алис, особено втория сезон, когато се влюбват с дейна. най-яките цитати са нейните

не успях да спя много. не успях да си прочета книгата и напиша курсовата. не успях да гледам другите филми по дисковете от мария. не успях да си взема естествен роман от снежа. не се видях с данчето. не се видях с родителите си кой знае колко. не си казахме кой знае какво. сестра ми пък успя да дойде и да си отиде цели 2 пъти.

успях да усетя много неща. да сънувам онзи сън. да не кажа много неща. усетих и как не ми се разправя на хората какво ми/ни се е случило.

тази вечер няма да спя. тази вечер вече е нощ. тази нощ вече е сутрин. вече е утре и ще пътувам със сутрешния експрес. с весо и жужу. за софия, където трябва да напиша курсовата си работа, да напиша есе, да науча материал от цяла година за един месец и изобщо да правя неща, за които не искам и да мисля. а ми се правят съвсем различни неща от трябващите.

желая: спокойствие.опитност.зеленина.градинки.паркове.бира.нощи.джин.свещи.писане.четене.книги.приближаване.близост.говорене.

другите са някакво малцинство, нямащо нищо общо с твоя свят, нали. освен това са и далеч, поне в никакъв случай не са близо. ти не ги познаваш, не е възможно. те не са твоите приятели и семейство, нито техни приятели и семейство. другите са всички невидими инвалиди (in-valid=невалидни), както им викаш или ‘хора в неравностйно положение’ и ‘хора с увреждания’, както за по-кратко ги нарича държавата. или: всички слепи, глухи, на колички, без крайник или друго увреждане или вродено заболяване. не ги познаваш. и не мислиш за тях - те са далеч. има ги някъде. има ги и по телевизията рядко, нали. а ти гледаш телевизия, нали.

има ‘малки хора’, раково болни, бъбречноболни, с астма, с диабет, с умствени увреждания. от време на време ги виждаш по телевизията, цъкаш с език ‘ех съдба’ и скришом чукаш на дърво или смънкваш една молитва ‘да не дава господ’. но господ дава! с щедра ръка при това.
на теб и твоето семейство такива неща не се случват. и приятелите ти са здрави. има и бездомни и просещи. има и кампании за даряване на пари с смс-и по коледа, защото те само тогава огладняват и им е студено. и ти, със сълзи на очи от трогващи кадри, пишеш съобщение, даряваш левче! до другата коледа и пак ‘да не дава господ’. на никого не му пука за твоето добро сърце веднъж годишно. на никого не му трябва съжалението ти, то никогане помага. то е като отвръщането на поглед като видиш човек с увреждане вместо да видиш всъщност, че е заобиколен от приятели и се усмихва. и не да се кръстиш като видиш човек с количка, а да му помогнеш на стълбите и да не паркираш пред рампите (защото тях ги използват и твоята жена с твоето бебе в количка и твоето дете с колело!).

всички са другите. цигани, турци, негри, квито щеш. ти и такива не познаваш.
другите карат колело по улицата, а ти цъкаш с език от претъпкания автобус.
някакви други изразяват несъгласие не само наум и с псувни, а си спретват протести и ти им се чудиш ‘и кво ще промените’ и пръста не си мръдваш за собственото си недоволство, и вместо на улицата, ти гледаш телевизия.

има други, които четат книги, а не чакат ‘да излезе филма’ и не слушат чалга, но ти си убеден, че младите са неграмотни и че ‘тая чалга е навсякъде’. ама знаеш ли, прав си. неграмотни са. щото ти така си ги възпитал. и да, навсякъде е. щото ти го позволяваш.
има други, които пътуват на стоп, но ти такива съвсем не познаваш. нищо, качвай ги като ги видиш.
и ‘на море’ не ходиш, щото или правиш поредната серия от ремонта, или нямаш пари за хотел… разбира се, кой има! но другите успяват да отидат, защото са чували за палатки и квартири. но ти не знаеш нищо за това.

има и някви обратни там - и те, разбира се, никога не излизат от задименото си клубче под земята. там жените задължително и до една се изживяват като мъже, а мъжете са женствени и с лак и грим, до един травестити, устройват си шоута и никога, ама никога! няма да видиш такива същества посред бял ден. или ако видиш, как са посмели да излязат! те са далеч. най-много да видиш някоя щангистка или тенисистка, а от мъжете може да стане фризьор, най-много дизайнер. тези други никога няма да ги видиш в магазина, в метрота, на работа, в семейството! те си личат отдалеч и са невидими въпреки това. пък и сигурно единственото, за което говорят и мислят, са техните гейски неща.

другите излизат и друг ден освен събота вечер, ходят до непал с колело, стопират цяла европа, правят сами нови неща, ядат качествена храна, не стават лелки като родят децата си, пишат книги, правят музика с приятели, рисуват графити, изхвърлят разделно, борят се с всички сили, купуват от втора ръка, не са от атака, не и сини, имат идеи, те са пацифисти, йоги, вегетарианци, а ти за първи път чуваш за тях от ‘шоуто’ на слави. и на другия ден пак отиваш на работа с неизтръгваемото убеждение, че повечето са като теб. другите са далеч. ти не познаваш слепи, джуджета, онкоболни, зелени активисти, осиновени, гейове, цигани, хораспоредниясиндром, който не ти говори нищо. едните обаче съжаляваш, на другите се чудиш, трети те отвращават, четвърти те плашат. имаш мнение за тях без да ги познаваш. и те прдължават да присъстват в живота ти на 10% - колкото присъстват и в медиите - защото са Другите, някакви чужди. а това, което не знаеш е, че за тях другият си ти.

тихо. не издържам.
не понасям мълчанията.
тихо. остави ме да крещя.
спукани са ми тъпанчетата
крещят си едно на друго
надвикват се.
тихо. неадекватна съм.
не понасям говоренето.
викай
крещи
вий
скърцай със зъби
бягай
ритай
удряй
мамка ти
не си тук
не съм в теб
или и двете.
не, нищо няма да направя
i’m not a fighter

малкият принц-защото е моята роза!

а като се опитомили с лисицата, тя плакала.

толкова ли е трудно да запомните какво не харесвам да ям. 4 неща са. едноцифрено число. магданоз, ананас, агнешко и диня. лесно е. и не, не съм решила да не ги ям, за да съм по-интересна, или за да приличам на леля (по магаданоз), не е въпрос на избор, нито е от вчера, татко, мамо, сис, бабо, дядо and additionals. ама толкова е тъпо всяка година, всеки сезон да се учудвате, да ме питате откога не го ям тва, да казвате, че се правя.. тъпо е, бе! нито съм злояда, всичко си ям, на години съм вече! 4 неща запомнете, повтаряйте си ги преди сън, напишете си ги, татуирайте си ги. само не ме питайте ‘пъпеш ли не ядеше или диня.. ама ти ли беше всъщност’.
а сега вкъщи има ананасова торта и дроб-сарма. татко пусна тъпа реплика за агнешкото, но после дойде и ми донесе от тортата - махнал ананаса и сложил дюлево сладко : ) sometimes he’s right, sometimes he’s wrong..

накарай ме.
накарай ме, аз ще се съпротивлявам.
ще те удрям през ръцете, но успей.
не, не ме наказвай. не е това.
не ме насилвай. не е това.
уплаши ме, за да поискам сама.
изкови моите ‘не’ в ‘да’.
и това не е игра.

толкова е крехка с цялата си скрита ярост и гняв. може да засилва ножове срещу теб и пак ще изпитваш само нежност към нея. едва се крепи, но стои права - неподвижна, зъзнеща, смазана от непонятни неща. жадна е, а дъждът я наводнява. жадна в наркозата си, утежнена от усложнения. жадна за надежда, потънала в свойта безнадеждна бездна. обкръжена от неподвижни пожелания, тя е задържана в паяжина. нажежено обожание с отвращение я захвърля невъоръжена срещу събуждането от снежнобели сънища. и тя, обезверена, нуждае се от бог, който да е за нея безбожен, който да е към нея безжалостен; книжен лъжовен бог, способен на разсъждение и доближаване, винаги на разположение в нажежените нощи; да е джентълмен в южна джунгла; да е художник-файтонджия, снажен и важен; да е чернокож, чужденец, заможен или поне дружелюбен. тя търпи поражение във всяко сражение. тя си инжектира снежинки, за да достигне познание, а се сдобива само с лош монтаж. жадна е, жадна за вашето отвращение, за вашата далечна загриженост, за пренебрежението на множеството понеже нарежда жертвени животински олтари. тя чака своя бог сега. ‘о, нека е кръвожаден’, моли се. ‘искам ежегодно, ежедневно да навеждам глава пред ожулените му нозе, докато вече недовиждам от вглеждане в блаженото му разложение, докато стана незабележима негова прислужница, понижена до унижение, а той продължава небрежно да упражнява унищожителното си притежание над мен.’ тя ненавижда раждането на богове, но все ниже пожелания към ужасените девици да заченат. те пък разтревожени, но задължени към историята, винаги са там - дежурни, неразположени и нищожни, за да се размножават: за да умножат невъзможните, нищожните и враждебните по жлъчната земя.
и тя е тук - потънала в нежност пред удавяне -
чакаща, стенеща
(не молеща)
тя е ничие притежание.
тя е жадна, дай й да пие от теб.
тя е крехка, покажи й своята крехкост.
тя е изпълнена с ярост и гняв, бъди й боксова круша и меко легло.
тя има ножове, дай й само малко да те пореже, за да се грижи после за раните ти.
тя едва се крепи, но ще се справи.
тя е зъзнеща и смазана, признай гордостта й и после
я прегърни.

‘cos i know that you know you’re all over me now

but if your heart is cold, my sheets are warm. ‘cos i’ve lost myself deep in your life. my only fix is you

мамо, аз съм добре. и преди бях добре. разбира се, това не е съвсем вярно, но винаги съм била по-добре от това, което ти си мислеше и по-зле от това, което ти си мислеше.
мамо, мен никой не ме нарани - не са ме изнасилвали, не са ме разочаровали момчета; не са ми отказвали, защото не съм им и предлагала. обичах само дарън хейс, той пък се оказа гей.. живот!
мамо, мен никой не ме вербува. познанствата ми с хора беше най-хубавото, което можеше да ми се случи тогава. затова и не се чувствах излирана.
мамо, по сайтовете не пишеше лоши неща, а ми даваха нужната и ненужната информация.
мамо, ние бяхме приятели и искахме да се виждаме. и се виждахме повече отколкото ти знаеш. отношенията ни бяха добри (с тук-там към често намесване на любов) и ние се обичахме. не бяхме изпаднали. ако идеята за събиране беше единствено тематичния принцип, първо нямаше да го има Кало, второ нямаше да сме си т.нар. наша компания, а щяхме да излизаме с всяка една отрепка само защото си приличаме в едно-единствено нещо. не че не ходехме и по клубове, не че не се познавахме и с други и например не са ни били близки, но винаги сме били с качествени хора.
мамо, късата коса (или липсата ми на такава) и панталоните не са същественото. нито не толкова женските маниери. нито разкрачаването на краката или походката. мамо, аз не искам да съм мъж. мамо, никой не ми се подиграва. да, сигурна съм.
мамо, някъде тогава спрях да ти вярвам, защото вече бях сигурна, че правата съм аз; защото вече виждах в погледа ти и в думите ти лъжи. тогава и аз започнах да те лъжа, за да има мир. мамо след смса ‘как беше на парада’ ми написа още ‘обичам те’ и може би тогава наистина настъпи мир. мамо, добре съм.

отзад-напред:
и значките не помагат в опита да се прибереш от ямбол до бургас. аз с надпис на червената си ‘трудъ’, весо с култова стара седесарска с лъвче ‘писна ми’. ямбол не ни пуска или ни прави мръсно. аз броя: каруци-след 15тата спрях; мотори-около 8; пешаци-шестима; колела-над 23!, весо чете ‘септември’. след час и половина, множество неразбираеми знаци от повечето коли и информация кога има влакове, се запътваме наобратно и аз знам, че не трябва да става така. не трябва да се връщаме назад, където са всички, които са ни изпратили, където да ‘пием бира на гарата, бе!’. и вървейки, упорито продължавам да вдигам палец. и се получава. той спира и ще ни кара до зимница, където всъщност си променя решението и ни хвърля до петолъчката. и аз мисля за нашата безотговорност като стопаджии и добрите хора, които се намират, за да помогнат, били те и от малцинствата (префърцунено казано; цигани-нормално казано). оттам духът е вдигнат и само чакаме следващия, чиято кола да споделим. не, не сме от софия. и не приличаме като да сме от никой град. хора с раници.
стигането до ямбол също не е лесно, когато се намираш в айтос и всички завиват към средец, а зад нас има полицейска кола. после вече дишаме. дишаме въздух. въздухът е важен. попиваме.
и всичко е като в онези дни от бургас и софия - хора, пейки, бира, храна, обикаляне, намирам си солети, времето минава и се наслоява в теб и аз не съм откраднала онзи шоколад от била, а водата, която пада и бълбука пред очите ти, те поглъща, защото очите ти остават там хипнотизирани. колкото и да е тежко, когато ти се спи. колкото и да не можеш да движиш тялото си заради някакви вътрешни глупости - Онези движения. няма мюзикъли и не ми липсват. мога да стоя и да лежа на земята, на тревата, на ограда, на парапет, на всичко. важно ми е да мога да го правя. да имам времето за това. да имам хората за това. имаше хора. много хора. усмихнати и поздравяващи. беше хубаво само да ги виждам как идват и си отиват, че са там, че дишат и да не мисля за нищо, нито да ме боли коремът.
плам, знаеш ли колко е хубаво да можеш да се почувстваш у дома навсякъде. не че винаги се получава, но когато се получи, it’s fucking good! it’s huge! like you’ve always been there. има гостоприемни градове. гостоприемни домове. където мога да ходя боса. аз не съм пътник, от онези истинските. само ми се ще. хората се залъгват по чувала и шалтето и по думите ми понякога. а дори вече не знам какво да говоря като ме качи някоя кола. имам за говорене, но нещо ме спира. има гостоприемни майки, които те заливат с щастие и ти правят хороскоп до късно вечер и купуват закуски рано сутрин, пред които можеш да говориш всякакви неща и се смеят непресторено.
има гостоприемни легла, в които се спи на пресекулки, но пък сънищата са топли и спокойни. важно е. всичко ми е важно.
има хора, които чакат закъснението ти на гарата рано сутрин, за да помръзнем заедно преди карандила, на която не съм била синс ай уъс ъ (риъл) чайлд и изкачването не е трудно, защото никой не бърза. и аз с яка шапка с плитки. има скали, бе хора, и тревичка, и тече водичка тук-там, вижда се сливен, вижда се надалече, дишаш светлина, и що трябва да хвърляте боклуци на подобни места, невъобразимо е какви неща оставяте там, моля ви! има люлки и ‘уииииий’. има сенчеста поляна и гладни хора с торби сандвичи и домашна лютеница. има опит за дъжд. има заспиване на слънце и търкаляне по надолнища. в главата ми има неща на ръба и в момента не осъзнавам какво имам предвид. има по-сериозен опит за дъжд и нищо повече, планината е гостоприемна също. за разлика от лифтът, за който ‘елате утре’ и изпитването ми на страх от високо е отложено, но предчувствам не за дълго. има стръмно слизане и ‘внимавайте с онзи бръмбар’ и комуникация с лифтаджиите, които се движат над главите ни с кабинките с надписи ‘природата те обича’. има сливен за половин час, през който изключвам заради шоколада или по дефолт. има слънце, което ти стапя приятно главата и оформя нови епизоди в ‘моя свят’ докато пътуваме. има, има.
има ни тримата ‘на центъра’ - аз с онази шапка посред топлото, весо с още суровата ни вечеря-2 кила картофи и горчица, и марта, с раници и шалтета - и други някакви трима, които неприкрито ни се смеят, а дори не знаят колко яко би било анимационното с нас! има снимки през годините. има душ и храна и бира и колко е хубаво да си изкъпан, наяден и замаян от щастие и бургаско! (направих едно малко лошо. за втори път вече. съвестно ми е.). има спане по софийски - петима в стая. имам сън, кратък, бърз, стряскащ при тази ситуация, и хубав. и палачинки сутринта.
понякога не искам да пиша буквално и подробно, но докато стигна до клавиатура/лист се изпарява. it’s in the air.
повръща ми се за сън!