не-дни

или особено за един, цяло денонощие, започнало с терзания от преди това, с тичане и не разбиране къде сбъркахме, по дяволите, цяла седмица, напрегната от доверие във въздуха и мисъл в думите. не, не напрегната, може би точно обратното. и моето денонощие, започва запъвайки се с думи пак, защото не искам да казвам, но нещо ме тика да го направя + трите нощи вече прекарани заедно и изобщо нощите. изтощителна нощ, защото ни се спи, а не заспиваме веднага. защото на сутринта или по обяд решавам да съм в едно особено настроение с идеята какво ми предстои да гледам довечера. и някак съм в черно. и някак след минути настроението остава в тролея, където измислям коментар на пост, и аз слизам без него, защото определени хора - постоянните ми хора напоследък, не са ми от това настроение, а бях решила да се абстрахирам от всичко напоследък. но не, и после не съм човек неизвестно време, защото вече със сигурност е станало не-ден, и после, тъкмо когато съм се окопитила, и седнала спокойно с жужу на ром, тя защо трябва да изниква пак, споменах, че се движа смъртно близо до нея и ето-патя си. не се познаваме, разбира се, не се познаваме, сигурно и никога не сме се. и спирам да слушам жужу, карам я да повтаря, почвам да пуша от парламента й и й разказвам всичко, която не знае, за да знае защо съм такава. вече не знам дали искам да говоря, просто говоря за всичко в главата си, за филмите предния ден-истинските, не моите, за представлението довечера - ‘за самотата, насилието и удоволствието от него’, да, втори ром, този път голям, тя си е тръгнала?, нищо, продължаваме да пушим като ритуал, въпреки че на другата сутрин няма да мога да изплюя цигарите от гърлото си. и в ред хаус вече ми е настръхнало, черпят ме с тъмен шоколад, ром в кръвта ми, ‘значи има време за една цигара’, не харесвам пушачите. съвсем треперя в залата от всичко, което очаквам да се случи и от това, което виждам досега. обърнах се и усетих аромата ти, не мога да се справя, по дяволите, не мога да се справя, непосоносим, болезнен, ужасен копнеж, обърнах се и усетих аромата ти, не мога да се справя, по дяволите. самотата и насилието. да, защото беше насилие, а аз очаквах доброволно насилие, не насилие в детството. не, това не го написах както трябва
нова цигара по бързия път до спирката, малко дъжд, малко изкачване на стълби, пак малко дъжд, после много, после спирка, после спек, после стълби, матрак, солети, намазани с шоколад и потопени в гранули нес кафе и започвам да се чувствам нормално днес и смях, смях, а днес скоро свършва. опитваме да го свършим даже преди полунощ, когато ми се приспива, но не заспивам, защото винаги трябва да видя всичко, организмът ми знае, че не може да изпусне нищо. воайор съм. и ми харесва. спим.
обърнах се и усетих аромата ти. (не мога да се справя) докато съвсем не издишахме въздуха на тавана. и на сутринта се събудих с очила, попили издишания въглероден диоксид.