пак
въображение-фантазия-илюзии-вкарване.във.филми: сто пъти съм казала, че го правя непрекъснато, сънуването ми наяве, докато не заспя наистина. толкова е често, толкова е обемно, че само аз мога да си го разбера. напоследък (хах, от месеци), съвсем съм му се оставила, на границата съм, почти ще ми пререже кожата, но балансирам, или така мисля. тъй като не мога да спечеля битката със себе си да си позволявам фантазии само когато може (например не когато имам да уча), съм си признала една малка победа - колкото и далеч да стигна в илюзиите, а ми се струва, че се надминах, колкото и дълго да ги поддържам дишащи, колкото и да фантазирам, докато ми се случват други неща, то поне едновременно с това да съм наясно, че нищо не се е случило… дано не стане така, че нещо вземе да се случи, а аз да помисля, че ‘сънувам’.
понякога едно изречение стига да ме срине и да запрати по дяволите всичките ми илюзии, които поне контролирано знам, че са такива. думи, които нито са обидни, страшни, заплашителни, а просто съобщителни, които, заради субективизма, аз преиначавам през моята си призма и се сривам, ‘самочувствието ми’ отлита. после с още едно изречение съвсем изчезвам и няма и следа от радост и от нищо, само заради мен си отново - виждайки как не се справям с контрола на въображението си, щом се оставям нереализацията му да ме помете. и тогава мълча, ‘не участвам’ сякаш е края на света, голямо си дете, dete! след това друго изречение ме вдига, хвърля в размисъл - да, защо да заспивам спокойно, като може да цикля над вариантите, които сама си създавам. и най-странното е, че отново отделям повече време на фантазии, отколкото да видя по-далеч от това, което искам да видя.
на другия ден и след сън, решавам ‘лошите изречения’ да ги зачеркна и да си карам на ‘доброто’, за да подклаждам още въображението. оо, получава се и още как, аз висини съм достигнала в тая сфера!
на по-другия съвсем съм забравила ‘лошите’ и решавам, че ще се чувствам ‘pretty, charming and gay (весела)’, с леко застрелване и леко ревю (прилагателните ги употребявам по първо хрумнало). оп, ревю е групата. ревю, ревю, бяхме само двама, бяхме малки момиченца, бяхме любов, беше ни страх 2 (на която гюров ме гледаше в очите, а аз не танцувах). после само мен ме беше страх, защото и със страха се привличаме като магнити потънали в бира. страх и желания към половината момичета в ‘маската’, което обичам да ми се случва на подобни събирания/концерти, където мога да откроя поне десетина хубави хора.
на следващия ден-днес пак ме беше страх малко, в един миг. и се съмнявам, че изобщо наричам нещата с истинските им имена, дори когато си мисля, че е така… не ме е било страх! друго беше.