детски му работи

*в моята книга изреченията няма да започват с главна буква - патент!*

март свършва. аз нищо не случих, нищо не ми се случи. остава в март да си чака, защото само аз обичам този месец. а нищо не направих за моя си месец. започва бавно годината, февруари идва с няколко дати накрая и бързо заминава. март идва с очакване и ужас пред рождения ден, после неусетно се извлачва. точка. минала е чътвърт година.

рано сутрин тялото е настръхнало като глухарче на силен вятър. особено моето. особено наистина рано сутрин за мен - към 8ч. особено под душа. когато тялото не може да намери оптималната температура на водата - винаги прекалено гореща, винаги прекалено студена. тялото се събужда и оглежда. по бедрата още има лилави белези, почти незнайно откъде; родилното петно било вляво, не вдясно, както казах на мая. и си мисли за косата - как тя е единственото, което докосва без притеснение. да погалиш някого поглавата е толкова безопасно! не предполага допир с кожа, която реагира на допир както си иска. не предполага намерения, които нямаш или каквито не искаш да разкриеш, че имаш.
успокояваш се и почваш да мислиш за онова освобождаващо писане от преди години, пак беше март. как уж ти беше главният герой само като име, а и случките щяха да са измислени, а после почна да влагаш всичко в писането, докато не стигна и до истински истории, омесени пак с измислени, реални хора в реални ситуации и все пак беше достатъчно дистанцирано, за да знаеш, че героят ти не си ти. затова пишеше за всичко и по всякакъв начин - за птеродактили, нули, математика, места, лъжи, покриви, не-любов, не-чувства, секс… продължи като напълно описа истински случки и изведнъж… стоп, край… не, не край, но спря посредата. заради секса ли.. или заради съмнението… или заради лятото.. или заради софия. или се влюби… и в разбъркан ред започна да ти се случва всичко, което беше написала. и отново не беше подготвена. и ти се случиха нули, места, покриви, (не)любов, (не)чувства и секс, но не както трябваше да се случат.
излизаш от банята и се обличаш в оранжево. никой рицар не е с мен и няма да се превърне в цар, ако го целуна. защото съм жаба и никой не ме целува. защото не чувствам. кога с теб ще сме от колосите? кога ще си Теб в завършена форма, реална и дишаща и усмихваща се с хубави черти, каквито са те всъщност и очи, отдалеч разпознаваеми и много различни и нямащи нищо общо с всички очи, или тъкмо обратното - много повече са там от тези на другите, много по в случващото се, много по-истински. знам, че си истинска. и не искам да знам как са на френски всички думи за погледи и изражения. искам само да мога да ги разпознавам! разменям едното за другото. искам да говоря със светиите.
и само в тролея си позволяваш да мислиш, че безчувствието е последното нещо от написаните, достигнало те. и отчаяно се опитваш да почувстваш нещо. да си въобразиш, че е нещо изобщо. stil i’m alone, i’m alone.

понякога сякаш нещо се грижи за мен, и когато стане съвсем безнадежджно, или в случая не знам точно какво, но някак не-спокойно ми, от онова неспокойствие, което не харесвам, и идва на помощ нещо - в случая един истински да!ден. със стоп до пловдив (където множеството спрели коли за една катастрофа по магистралата едва не ме разплаква от радост колко много хора са там, за да помогнат) за великия еко фестивал, на който има основно 20 човека, но поне стоят там цял ден. с велика старинна баня, която можеш да наемаш за подобни и културни събития, със спокойствието и слънцето на пловдив, който е взел най-хубавото от бургас и софия. с хората, с които не се запознавам, но постоянно засичаме из града, докато сновем за храна, газ или разходки. с двете ‘интересни момиченца’, особено едното - цветно, живо, ще прелее от живот, с талант да говори безспир, което успява да ни покани в града си, да ме напрегръща, да ми се наусмихва, да каже чао и ‘пак ще се видим някъде’ и накрая да я засечем пак там, където ще спим и да споделя чувала си с нея и пак да ми се усмихва на всяко обръщане в прекрасната квартира с прекрасни дървени неща, всякакви музикални интструменти, наредени книги по земята за психология и множество спални чували, явно чакащи там да спят поне 15 човека, за да стане и еко нощ. въпреки че в един момент спичам, почти незнайно защо, освен, че зверски ми се спи, а тогава ставам злобна и почвам да мисля само отрицателни неща, да си навивам депресивни мисли, които знам, че ще се окажат верни. и после сутрин с тибетска приказка и чай на балкона.
хора, пазейки природата, пазите себе си.

филми. отново филми.
в единия момент има надежда за мен.
в другия няма нищо и всичко, която си мисля е толкова нелепо, рибешко нелепо - от онова невероятното, което не се случва наистина, което е прекалено хубаво. просто нелепо. влизам прекалено надълбоко. не се контролирам. и на лекции не ходя. виждам колежките си, колкото те да видят как шашко ми набутва парче портокал в устата, докато им искам ксерокопия за упражнения, на които така и не ходя.
и постове, които чета и разчитам само защото имам бегли познания какво ги е провокирало, и думи и настроения. другото пак е мои филми. и само с мартин може да си кажем ‘ох, странно ми е с тези хора, мога да си говоря само с теб’. трупаща се настръхналост от седмици.
не знам как да се отърва. знам само, че утре ще съм в пловдив и няма да мисля толкова интензивно за това, ще си почина на еко феста. някакво приятно разсейване с ася и ‘радваш се да ме видиш, нали? аз ще ти дам едно наргиле, че имам едно у нас’ и скоро си тръгва.
искам да се дистанцирам, да не излизам, да си стоя в нас, да уча, да си науча, да не се виждам с хора, аз съм в главата си ужасно много, прекалено, мартин, защо сега пускаш скин с ‘броукън’ и ромът, който е до мен. знам, че не мога обаче - не мога да не се виждам. и онези думи, които осъзнавах да ги изричах ‘той не може да спи сам и аз не мога да спя сама’, i will be lost without you. не мога да се дистанцирам толкова много и толкова умело вече. бяга ми се далече и задълго, за да съм със себе си и да имам цялото време на света като плам, за да мисля за нещата без да ме пресират лекции и глупости. защо пускаш само скин, мартине.
искам да плача сега. не от тъжно. ей така заради скин. и заради всичко, което искам да кажа, а не е формулирано в главата ми. срам ме е. от начина, по който искам да го направя. мартине, престани, сега и ревю!

или особено за един, цяло денонощие, започнало с терзания от преди това, с тичане и не разбиране къде сбъркахме, по дяволите, цяла седмица, напрегната от доверие във въздуха и мисъл в думите. не, не напрегната, може би точно обратното. и моето денонощие, започва запъвайки се с думи пак, защото не искам да казвам, но нещо ме тика да го направя + трите нощи вече прекарани заедно и изобщо нощите. изтощителна нощ, защото ни се спи, а не заспиваме веднага. защото на сутринта или по обяд решавам да съм в едно особено настроение с идеята какво ми предстои да гледам довечера. и някак съм в черно. и някак след минути настроението остава в тролея, където измислям коментар на пост, и аз слизам без него, защото определени хора - постоянните ми хора напоследък, не са ми от това настроение, а бях решила да се абстрахирам от всичко напоследък. но не, и после не съм човек неизвестно време, защото вече със сигурност е станало не-ден, и после, тъкмо когато съм се окопитила, и седнала спокойно с жужу на ром, тя защо трябва да изниква пак, споменах, че се движа смъртно близо до нея и ето-патя си. не се познаваме, разбира се, не се познаваме, сигурно и никога не сме се. и спирам да слушам жужу, карам я да повтаря, почвам да пуша от парламента й и й разказвам всичко, която не знае, за да знае защо съм такава. вече не знам дали искам да говоря, просто говоря за всичко в главата си, за филмите предния ден-истинските, не моите, за представлението довечера - ‘за самотата, насилието и удоволствието от него’, да, втори ром, този път голям, тя си е тръгнала?, нищо, продължаваме да пушим като ритуал, въпреки че на другата сутрин няма да мога да изплюя цигарите от гърлото си. и в ред хаус вече ми е настръхнало, черпят ме с тъмен шоколад, ром в кръвта ми, ‘значи има време за една цигара’, не харесвам пушачите. съвсем треперя в залата от всичко, което очаквам да се случи и от това, което виждам досега. обърнах се и усетих аромата ти, не мога да се справя, по дяволите, не мога да се справя, непосоносим, болезнен, ужасен копнеж, обърнах се и усетих аромата ти, не мога да се справя, по дяволите. самотата и насилието. да, защото беше насилие, а аз очаквах доброволно насилие, не насилие в детството. не, това не го написах както трябва
нова цигара по бързия път до спирката, малко дъжд, малко изкачване на стълби, пак малко дъжд, после много, после спирка, после спек, после стълби, матрак, солети, намазани с шоколад и потопени в гранули нес кафе и започвам да се чувствам нормално днес и смях, смях, а днес скоро свършва. опитваме да го свършим даже преди полунощ, когато ми се приспива, но не заспивам, защото винаги трябва да видя всичко, организмът ми знае, че не може да изпусне нищо. воайор съм. и ми харесва. спим.
обърнах се и усетих аромата ти. (не мога да се справя) докато съвсем не издишахме въздуха на тавана. и на сутринта се събудих с очила, попили издишания въглероден диоксид.

не ни вярвайте. не ми вярвайте. на нито една дума, усмивка, поглед, действие, настроение, интонация, акцент, потрепване, примигване, потръпване. защото при нас ‘не’ може да е категоричност, може да си е чисто ‘да’, може и да е нещо като ‘да’, ама не съвсем, а може и да нещо четвърто отвъд. и това са само две думи, при това едносрични! представяте ли за каква обърквация иде реч, като почнем да съставяме изречения. ами дори ние не знаем процента истина във всяка една дума! трудно се говори. представете си нервните връзки, които протичат, всички сигнали, и ако ни питат един наглед прост въпрос, при нас протича сложен поток от мисли ‘искам ли, ама наистина ли, ама колко, а дали пък всъщност не искам, а, ама колко’ и сме се научили да не изчакваме претеглянето в проценти истина на ‘да’ и ‘не’, за да знаем кое печели демократично, а да избираме най-лесния вариант.
не ни вярвайте. не ми вярвайте. лъжем много. лъжем нарочно. с причина. целенасочено. on purpose. от срам. от страх.
говорим глупости. говоря глупости. от страх. от срам.
правим глупости. правя глупости. от желания. от потиснатост на желания. от липса. от изгубено време.
не правим нищо. не правя нищо. от страх. от срам. от стъписване. въпреки желанията.
не показваме нищо с погледи, усмивки, действия.
с действия в редките случаи на просветление.
с отказите си от ‘помощ от приятел’ дори, когато ти личи ужасно много, че си зле, та се е досетил и най-големият тъпак.
с неспособността си да помогнеш, ако си от другата страна и да гледаш безучастно.

защото, мамка му, не може да циклиш над нещо от месеци, всичко да те улеснява-ситуацията, и ти да се отнесеш в другата посока. и тва сега е или най-висшата ми форма на илюзия, която е толкова висша, че още не съм разбрала къде бъркам в системата, или наистина пропуснах нещо, което не че щеше да ми донесе нещо наистина (връщане към реалността), ами поне щеше да ми вкара нови случки за размисъл и радване.
нищо не се разбра, нали? а, така!

въображение-фантазия-илюзии-вкарване.във.филми: сто пъти съм казала, че го правя непрекъснато, сънуването ми наяве, докато не заспя наистина. толкова е често, толкова е обемно, че само аз мога да си го разбера. напоследък (хах, от месеци), съвсем съм му се оставила, на границата съм, почти ще ми пререже кожата, но балансирам, или така мисля. тъй като не мога да спечеля битката със себе си да си позволявам фантазии само когато може (например не когато имам да уча), съм си признала една малка победа - колкото и далеч да стигна в илюзиите, а ми се струва, че се надминах, колкото и дълго да ги поддържам дишащи, колкото и да фантазирам, докато ми се случват други неща, то поне едновременно с това да съм наясно, че нищо не се е случило… дано не стане така, че нещо вземе да се случи, а аз да помисля, че ‘сънувам’.

понякога едно изречение стига да ме срине и да запрати по дяволите всичките ми илюзии, които поне контролирано знам, че са такива. думи, които нито са обидни, страшни, заплашителни, а просто съобщителни, които, заради субективизма, аз преиначавам през моята си призма и се сривам, ‘самочувствието ми’ отлита. после с още едно изречение съвсем изчезвам и няма и следа от радост и от нищо, само заради мен си отново - виждайки как не се справям с контрола на въображението си, щом се оставям нереализацията му да ме помете. и тогава мълча, ‘не участвам’ сякаш е края на света, голямо си дете, dete! след това друго изречение ме вдига, хвърля в размисъл - да, защо да заспивам спокойно, като може да цикля над вариантите, които сама си създавам. и най-странното е, че отново отделям повече време на фантазии, отколкото да видя по-далеч от това, което искам да видя.
на другия ден и след сън, решавам ‘лошите изречения’ да ги зачеркна и да си карам на ‘доброто’, за да подклаждам още въображението. оо, получава се и още как, аз висини съм достигнала в тая сфера!
на по-другия съвсем съм забравила ‘лошите’ и решавам, че ще се чувствам ‘pretty, charming and gay (весела)’, с леко застрелване и леко ревю (прилагателните ги употребявам по първо хрумнало). оп, ревю е групата. ревю, ревю, бяхме само двама, бяхме малки момиченца, бяхме любов, беше ни страх 2 (на която гюров ме гледаше в очите, а аз не танцувах). после само мен ме беше страх, защото и със страха се привличаме като магнити потънали в бира. страх и желания към половината момичета в ‘маската’, което обичам да ми се случва на подобни събирания/концерти, където мога да откроя поне десетина хубави хора.
на следващия ден-днес пак ме беше страх малко, в един миг. и се съмнявам, че изобщо наричам нещата с истинските им имена, дори когато си мисля, че е така… не ме е било страх! друго беше.

като не ми пожела какво да сънувам, не само, че не се събудих с усмивка, ами и сънувах това:
вървя с 2ма мъже и една жена. те ще правят нещо - някъв театър, пърформанс. нощ е. аз не ги познавам. само ще гледам какво ще правят, но не мога да му повярвам съвсем, че е истина, или дори отказвам. питам жената дали се страхува или вълнува. тя казва, че е спокойна. и наистина - изглежда почти безразлична, сякаш не й предстои нещо лошо да й се случи, в което вече съм почти сигурна. те така са го замислили, и тримата. а жената смътно мисля, че е петя с факултетен номер 28013, родена на 3ти март, зодия риба, по дяволите. влизаме някъде. аз стоя зад една завеса, само леко я откривам, за да ги гледам; не че се крия. но и не искам да ме виждат, за да не си спомнят, че съм там и в ‘представлението си’ да наранят и мен, въпреки крехкото доверие помежду ни. чувство за някаква тайна, в която ме посвещават/са ми позволили да видя нещо почти ритуално. някаква странна общност, която ми се е разкрила. и нещо дяволско. и тогава е брутално:
тя в бухнала бяла рокля се появява. единият мъж я застрелва с пушка, виждам раната и кръвта, и още преди да се е свлякла, я бутат по натам и почват да я мушкат с ножове. и аз не мога да не гледам, като мисля как ме е страх за себе си и едновременно как на нея й беше все едно - просто трябваше да снимат грандиозната й смърт-убийство.
появяват се други хора при мен зад завесата - разни тийнове дошли да пият, и аз мисля, че сега могат всички ни да избият, но нито децата, нито мъжете им обръшат внимание. едно умихнато нещо се притиска в мен да ме прегръща и изобщо никой не осъзнава какво се случва. a на ‘сцената’ мъжете симулират театрални действия.
и вечерта, когато съм на откриване на изложба на студио Даухаус в Червената къща, виждам лицата на двамата мъже-убийци. знам, че тях съм сънувала. те също ме познаха. и някакъв полъх, който ми носи самото име на студио Даухаус, защото го свързвам със садо-мазохизъм и почти си спомням защо. и всички хора, които виждам на изложбата с чаши вино в ръка, сякаш са онези дето, които пият. красиви хора са и аз на воля воайорствам, прикрита под името ‘доброволец’ за всеки случай. само онова прегръщащото не се появи, но сигурно защото не останах съвсем докрай…
отдавна съм нямала толкова плътен и запомнящ се сън.

damn, i wish i was your lover.
мислиш ли, че съм влюбена наистина само защото го пиша и споменавам тук и там? интересно ми е.

прегръщах.
друго не ми се пише. но ще попиша. иначе няма да съм аз.
не че прегръщането беше най-важното снощи, дори не знам… но беше прекрасно хубаво просто да прегръщам венета и толкова.
не се напих. не ме боля глава. даже спах в опити да се наместя на малко диванно място и краката върху стол.
беше си наше си събиране, с наша си музика, отдавна не сме били в мишу (благодаря), на моменти много наша(мартинско-детска) музика и задълбочаваща се и заразяваща други мания с не-изгледи да изтлее скоро. (сега ми се пикае, в сестра ми съм, която я няма, защото не очаквала толкова рано да станем и да се оправим у мишу и заминала на фитнес, но ще се върне след малко), ‘наше’ в широкия смисъл този път, защото хората бяха не обичайно заподозрените 5-6, но и не в най-широкия смисъл, защото други не успяха да дойдат, нищо.
детските подаръци продължават и знам, че това съм аз и че не съм аз. и когато преди да си тръгне, налетях и на мария да прегръщам, което и двете знаем, че не съм правила отдавна, година, че и повече, и се чудех защо го правя и тя пак повтори ‘обади се’ и аз пак й казах няма. прочитам си изречението и си мисля, че звучи все едно някога сме били любовници, хахахахахахаа.
всъщност още ми се прегръщаха хора.
имах рожден ден вчера. и първият подарък беше поднесен и първото обаждане за поздрав - всичко бе направено в първата минута на деня ми, целия ми рожден Ден.
не искам да казвам, че ми е било тъжно, защото не ми е било. просто тази година, вървейки измежду хора с мартеници, жени и мъже с цветя, усмихнати, излезли в съботния ден да подаряват, да се порадват и да бъдат добри и сетили се за жените си, не почувствах онова, което винаги ме е завладявало на рождения ми ден - а именно - как вървя и аз сред тях и никой не знае, че нося цвете не заради празника на жената, а за личния ми единствен рожден ден и чувството колко съм специална в този ден, не защото някой ми подарява нещо или ми се обажда (о, и това също), а защото ми е хубавият рожден ден на хубавата дата през хубавия месец. и това чувство си идва само от мен, от вътре. сега не се получи така. не ми се получи специално, не усетих нищо отвътре. бях истински щастлива на рождения ден на мартин, на ирта, на марта с цялото правене/купуване на подаръци и случването на целия ден, на Целия, и промеждутъците за сън. усещах повече вълнение в 23:58 на 20ти февруари, отколкото в 23:56 на 8ми март, че са последните минути от Деня. може и да съм изразходила прекалено много емоции тогава, но не, имах си време да наваксвам и почина. не знам. сега ще се изпикая и повече няма да мисля за това.
всъщност!… я, стига глупости, дете! просто рожден ден, беше, хубаво беше, стига дълба там дето не е хубаво да се дълбае и никога нищо не излиза. все нещо няма да ти е наред. а си голяма вече… хлъц!

успяваме да не се срещнем -
магнити с еднакъв заряд
ти взе малко от моя
аз взех доста от твоя.
едва ли сме се изравнили -
превъзхождаш ме по смях,
който чувам отдалече - разпознаваем.
от седмици обикалям тези места,
доближавам се смъртно близо до теб,
усещам как невидимо ме душиш.
и накрая - случайна среща ме сварва неподготвена,
сама съм,
но подходящо облечена (за какво ли) -
черна риза
и червено-черните обувки за пръв път тази година.
И какво от това -
извръщам поглед.
Ти не същесвтуваш вече - така го реши.
и аз (покорно) изпълнявам
И е петък, защото friday i’m in love.
И този ден се случва 4 пъти по-рядко от другите.
‘Приятен пролетен ден, а мама прати пари’
Изглеждаше като след сън - разбира се,
в късния следобед пиеш сутрешното си кафе.