детски му работи

За чудесата
Решавам, че ще й се обадя на всяка цена. Няма страх, няма връщане назад, няма ги сънищата (освен един скорошен как тенденциозно не ми говори и излиза от една врата). Имам повод. Но и за първи път решавам да си прочета хороскопа преди да направя нещо.
На 14ти се събуждам с мисълта как изобщо не ми се ходи на концерт. Не знам дали от леглото ме вдигна факта, че вече имам билет или възможността да я видя. Вече у братовчед ми в София чета хороскоп, даден ми от скорпиончето. Той е повече от трагичен – да изхвърля боклука, да си изпера дрехите. Но няма значение – аз звъня. Когато някой упорито не ти вдига на мобилния, го търсиш на домашния. Какво, ще ти затвори ли? Получава се странно – сякаш никога не сме прекъсвали връзка (освен една незабележима промяна на гласа от нейна страна, когато разбира кой е), се уговаряме, че ще влезем заедно на концерта. Мисля, че се случва някак по инерция. Мисля и още милион неща. Но не усещам вълнение. Въпреки това казва на Иво, че чудесата не че са невъзможни, а просто Работиш за тях, ти ги създаваш. Той не разбира.
Пеперудите в стомаха ги усещам едва на половината път в маршрутката към Плиска. Но не се сещам да помисля какво ще й говоря, то не е въпросът само да се гледаме. Едва на края на ‘шапка на цветни петна’ разбирам, че аз нося точно такава. Добре, вълнение in progress.
Взимам си билета от Ани точно пред залата, като казвам и на нея това, което съм казала вече на ири, катя и ирта – да ми стискат палци и да мислят за мен положително, за да имам цялата смелост и адекватност на света.
Няма я никъде. Обикалям фоайето непрекъснато, припознавам се в 2 момичета, питам се помня ли как изглежда. Звъня й. Не вдига. Пак ли почваме с игричките? Не й отива. Разколебавам се доколко адекватно действам. Един тип ми заприличва на приятел на сестра ми. После виждам същия този приятел. Пак звъня. Били в задръстване. Добре – на 10ия месец ми вдигна мобилния. Минава цяла вечност, докато ги видя на вратата с МО и не знам още кого. Здрасти. Здрасти. Търчи някъде. Губи МО, водя я при него. Очите ни не съществуват, защото никога не се споглеждат или се отбягват много ловко. Разколебавам се и за чудесата. И за себе си – Не съм като никого тук, имам зелено яке. Всички са прекрасни. Мога да съм като тях само на теория, но на практика съм като нищо.
Дойдох сама на концерт и въпреки желанието си, сама ще си остана. Тя е на 3м. пред мен при други момичета. Не мога да отида при нея. Страхът се е появил. Пиша смс-и. Тя знае, че не мога да отида; би трябвало да знае – говорили сме за това, но оттогава колко вода изтече, а за алкохол да не говорим. Първа поех инициативата, това си е почти постижение за мен, но не мога сама да направя всичко; мога само да я следя с поглед (страхувам се, че ще избяга) и да се старая никога да не засичам нейния (страхувам се, че ще помисли, че искам нещо от нея).
Концертът е хубав, макар че самият албум е с много спокойна музика, а аз бях свикнала с бруталността на Kapital и това ми липсва. Тя снима през цялото време и отново се сещам как понякога съм имала чувството, че изобщо не усеща музиката, а само минава през нея; как ми е спирала песен, защото съм пеела текста на глас; но пък я виждам как се поклаща. Все още се снима със същото изражение и поглед.
Виждам червено-черния й лак, не помня имаше ли обеци. Помня, че съм захапвала нечие ухо с обеца, но нейното ли беше? Помня, че тя е захапвала моето и колко ме заболя; и пръста ми захапа – безименния, защото той не си знае името и на никого нямаше да каже. Очите й никога не мога да забравя. А ръцете й малки ли бяха? И защо така силно ме влече тениската й, с хиляди безопасни игли около врата. И колко неща съм научила от нея; съм направила заради нея; прослушала от нея; no fear, destination darkness.
Laibach пеят някои стари песни. Ето това е – тези не съм ги чувала, но на тях просто се дивее. И две мацки удрят барабани и пляскат с ръце и се влюбвам в чернокосата (разбира се, другата е руса). Вече ни дели само един човек и не знам дали се стремя да се приближа или не чак толкова. Знам, че когато ме погледне, отмества поглед.
Когато приключва я изненадвам отново – и аз ще ходя в Грамофон, колко човека сте, хайде да си вземем заедно такси. А там вече е и Мария, интересна среща ще бъде.
20 мин. Нищо не правим и аз току подпитвам хората с нея точно колко ще ходят в Грамофон. Мисля, че всеки път ми казват една и съща цифра – 4. Ето в този момент ми е нужна смелост – да стоя край нея на светло и да си човъркам телефона, да се чувствам излишна, да избягвам да я гледам, но да забелязвам как тя прави същото. Да, и в този