детски му работи

Something in the way she moves
Attracts me like no other lover
Something in the way she woos me

I don’t want to leave her now
You know I believe her now

Somewhere in her smile she knows
That I don’t need no other lover
Something in her style that shows me

Don’t want to leave her now
You know I believe her now

You’re asking me will my love grow
I don’t know, I don’t know
You stick around now it may show
I don’t know, I don’t know

Something in the way she knows
And all I have to do is think of her
Something in the things she shows me

Don’t want to leave her now
You know I believe her now

oh, prudence

ако сме глухонеми ще трябва като си говорим да се гледаме в очите. или като си обясняваме знаците. искам такива разговори-бездумни.
жалкото е, че не могат да стават на тъмно или сгушено.
things happen. i can shine even in the dark във фосфоресциращо неоново ментово.
цял ден, цяла нощ, цял сън се питам. отговарям.
не виждам неща
но видях нещо
усетих го
(измислих си го вероятно)
напластено доверие
отлепвах го пласт по пласт
и гледах най-отдолу

Dear Prudence, won’t you come out to play
Dear Prudence, greet the brand new day
The sun is up, the sky is blue
It’s beautiful and so are you
Dear Prudence won’t you come out to play

Dear Prudence open up your eyes
Dear Prudence see the sunny skies
The wind is low the birds will sing
That you are part of everything
Dear Prudence won’t you open up your eyes?

Look around round round
Look around round round
Look around round round

Dear Prudence let me see you smile
Dear Prudence like a little child
The clouds will be a daisy chain
So let me see you smile again
Dear Prudence won’t you let me see you smile?

Dear Prudence, won’t you come out to play
Dear Prudence, greet the brand new day
The sun is up, the sky is blue
It’s beautiful and so are you
Dear Prudence won’t you come out to play

мамка му, начетох се на няколко поста за предстоящия гей-прайд на 28 май и нароилите се злостни и отявлено тъпи коментари по темата. за разлика от преди обаче, когато все четях негативни коментари, сега бързо се бяха ‘намесили’ ‘защитници’ (от ‘нашите’, ама и не само) и на мен не ми се случи желание да коментирам всяка изръсена простотия, другите се бяха погрижили.
имам си блог, шси пиша в него за това, макар никой от онези идиоти да не ме прочете.

аз не знам какво е гей-прайд, нито какво е гей-парад. не съм била на такова събитие, само съм гледала по телевизията. не знам и има ли разлика между двете. нямам очаквания за прайда. знам само, че ще отида (и да нямаше с кого, пак бих). знам, че ще има малко хора, които ще са нищо в сравнение с това по телевизията, в берлин например. тук някъде е и противоречито в мненията на тези, които сочат с пръст и се възмущават - защото те са наясно, че гейовете са дискриминирани (наясно са условно, за това после), което значи, че се крият, и същевременно имат очаквания, че на ‘парада’ (аз държа, че е прайд) ще има едва ли не тълпи, които ще превърнат всичко във вакханалия. стига бе, Аз нямам очаквания, а те - незапознатите - с ‘меродавно’ мнение по всеки въпрос! друго противоречие - хем имали приятели гейове, хем не им харесвало да се парадира с това. за какво става дума - ако можеш да наречеш някого наистина приятел, то ти го уважаваш по всички точки, което ще рече, че ‘тва неговото’ не е парадиране, че е гей. и същевременно всяка гей-проява на други хора е показност няква, задължително натрапчива, грозна и прочее, а дори не сме видели какво ще се случи на този прайд, хора! та оттук стигам до ‘нека ги има, но да не ми пречат’ - възможно най-тъпата реплика. според тодор е по-добре това да е мнението на хората, отколкото ‘на сапун’. е, вярно, няма база за сравнение. но след като вече не правят сапун от гейове, както са го правели в концлагерите, днес това е реплика по-негативна и от нямането на мнение по въпроса.
друго - за условното знание за дискриминация на гейове. това се превърна в онези думи и изрази, които вече се използват наизуст и в повечето случаи никой си няма понятие за какво иде реч. кое се смята за дискриминация, от какво са лишени гейовете, това си го знаем само ние (ако/когато го знаем), защото лично го изпитваме (ако/когато го изпитваме).
друго тъпо беше споменаването на някви розови прашки, които щели да се развяват от парадиращите. не знам, аз за такава информация не съм чула от ‘щаба’, нито, че ще има подобен дрескод. смешно е, бе! смешно е да си го представиш отново на фона на криенето. кво си въобразяват - цял живот криене, един ден размятане на прашки и после пак се крием!?!
и аз не знам защо трябва да го има организирането на такъв прайд и трябва ли изобщо, но не разбирам хората, които се притесняват от това. уж сме искали да сме приети, пък правим ‘парад’ на нашата различност. като има стрийт парейд с електронна музика, никой не си мисли, че хората парадират (в отрицателното значение), нали. пак е ‘парад’ думичката, но не навява негативни асоциации. защо?
още тъпотии са писали - не може да кажеш ‘днес гейовете искат права, после и педофилите ще поискат’. това са неща несравними!
или пък, че ще ‘парадират със сексуалността си щото нямат нищо друго’. разбира се, все едно няма гейове с професия, семейство, хобита и бла…
лека нощ.

чувствам го. неясно, но го чувствам. нов ред
искам да разкажа какво правих последните дни, но не помня. е, не точно. гледах индийски танци през ‘апаратната’ на червената къща, сигурно е било преди седмица, но цялото изживяване беше много позитиф, пълно с хора, вече не им продават билети щото просто трябва да стоят прави и непрекъснато идват нови и аз току ги упътвам за нещо, току гледам какво става на сцената, имаше и рисуване с къна, но нещо ме хвана срам, въпреки че и невена (от червената къща) ми викаше отиди да те нарисуват… осъмвах във весо, осъмвах в марта, сънувах мъжки топки, почти се напих, този път почти-то е по-силно от предишния, пак с мента, това ли е важното? пак действия без замисъл. въртящи се действия, въртят се в главата ми. направих нещо лошо, докато всички спяха и пак ме е срам. това ли е важното?….. оф, беше хубаво, потапящо, че дори не отидох на един изпит, пък там всички минали. ядосвам се понякога, когато не мога да обхвана нещата, не знам откога искам да имам контрол над всичко. глупости, знам го. и причината знам.
дете, хубаво е, нали. и се затопли, въпреки че дъждовете бяха страхотни. хубаво е, когато времето не ти пречи (уф, мразя да е горещо). и в докторската е хубаво, и като го няма тодор пак е хубаво, сега пея бийтълс с колоните през прозореца в неговата стая и съседката излиза да провери и се смрачава и ми напомня на самота и самотност, докато всички са на бритпоп парти, пожелах си да съм вкъщи и изобщо не учих за изпита на другия ден, а само писах писах, писах за дома си. дом, какъвто имам в бургас с всичкото му, което да го прави мой, красив и уютен. с многото цветя, които мама така успява да поддържа, а аз за няколко дни сама съм ги докарвала почти до смърт. дом, където е чисто, мирише познато, познавам всички звуци - кой шкаф сцърца, как да затварям вратата, за да не шуми, коя е последната стълба. когато се качвам на тъмно, колко мога да надуя звука от телевизора долу без да ме чуват горе и изобщо цялата тишина, която си пазим вкъщи и всичко и всичко. дом, където съм била загубена толкова пъти, само аз си знам; където съм се влюбвала и съм заспивала пак сама; където за първи път се целувах с момиче (горе в банята, хаха, а мама беше долу - ужас!). и после осъзнах, всъщност осъзнавам напоследък, че се оплаквам от глезотия, всичко, което съм писала за нямането ми на дом са глупости, измислици мои - м. вече няма дом като физическо място, а аз съм малката лигла - мрънкам, че всичко ми е наред. и после пак докторски, мартиновци, пламени, венети, зомбита на уайърлес в заимов, пой, пой, пой, въртим чорапи с топки и ‘растем бързо’ и хора спират да ни гледат, е не нас, по-опитните, и мартини изникват посред нощ без час за среща и не заспиват нито в последния автобус за у нас, нито преди всички, това го сторва жужу, и си правим наши чорапи, ама с леща! и е радостно, докато пак не спичам на тема дом и гледам със сълзи снимката на парентс колко щастливи изглеждат, радвам се, че вече са сравнително спокойни и вярвам - наистина щастливи, а аз нито пия като алкохолик, нито пуша като пушач, нито друсам (поне!), нито съм в лоша компания, а все съм треперещо щастлива и нещастна едновременно и не мога да контролирам вече тези моменти да не се случват пред хора.
мразя някои сутрини. всичко е до контрола. нищо. и с това ще се справя някой ден, уча се бааавно, венета знае колко бавно. подобни неща разсикваме и на този фон марта се опитва да учи по &*^%$*І+*%. много странен момент и последвалите го.
не по-малко странно е шашките да си говорим с бойко ламбовски по еко и протестни теми, той си води записки, пита въпроси като за непросветени читатели, снимат ни и следващата събота очаквайте във вестник ‘сега’ (95% сигурно, хаха) никому неизвестните калоян, марто и дете с еко приноса си за българия и света!
а преди това да стане ние пак обикаляме из софия, почти се къпем на една чешмичка, че и сапунче имахме, подмятат се въпроси за четка за зъби, въртим леща в чорапи (пък аз вече си сложих топки в чорапите), венета учи нас, ние учим калоянчо, едно момиче учи момче на тромпет до сфумато. после е театрално, гео-еговско, мижанка посред нощ в борисовата. и само 3 изпита за септември, взех най-важния. я герой!

dear цвети (a.k.a prudence), представа си нямаш на какво прилича знака, който ми даде! искам да го снимам, за да му се радвам и после, защото: писала съм съм  по него с химикал (спокойно, трие се като от бяла дъска), дечицата от знака се казват луси (in the sky with diamonds) и джуд (don’t be afraid), където се държат за ръце пише i wanna hold your hand, а отсрани на червеното съм писала едва ли не целия текст на dear prudence с рисунки (мои, уау!)
dear плам!, плам се върна, плам се върна! ликуй, народе!
dear upu, кога се връщаш!
dear мая, косата ми е страхотна, i feel pretty и готина!
martha, my dear, пък мен не ме е страх!

или…защо щастието ми е толкова голямо въпреки че сигурно ще ходя на септември по френски! не знам. готвих, ядох готвено, ядох салати, мих чинии, поучих, спах, къпах се, не излизах 2 дни от вкъщи, през които валя прекрасен дъжд, слушах бийтълс, хармонизирах се някакси с две думи. продължава да ми е такова - зелено-бирено, дъждовно-градинково, спокойно, смело ми е, много ми е смело (не, бе, не защото прочетох книга на коелю. в своя защита - първата ми беше), не ме е страх, не ме е страх. то било яко!

it doesn’t hurt me
няма да повтарям, че не трябваше да си позволявам и какво.
you wanna feel how it feels?
не ме заболя. нищо не почувствах.
сънувах ли леля ми, сънувах ли салма хайек (bang-bang, shou-shou). сънувах ли те. не искам да сънувам вече. не искам да ги броя (28)
колкото и да повтарям, че мА. и шашко са тъпи, обявявам се за най-тъпата шашка.
вече нищо не чувствам
you don’t want to hurt me
but see how deep the bullet lies
не ме боли. не ме боли.
отъпяло ми е. изветряло.
хубаво е да има бележници, а не само блогове. в тях поне можеш да напишеш всичко.

аз съм дете, пубертет, нищо не знам. помня думички - скъпи спомени. понякога не ги споделям, защото са прекалено скъпи.
аз съм дете. обичам. и никога не ми носи нещо хубаво.
there is thunder in our hearts, baby
аз съм дете. безпоасна съм. и не съм истинска. и не съм същата от днес за утре. обяснявам се на себе си. за да си схвана паттърн-а, за да мога да го променя.
аз съм дете. не се променям.
tell me we both matter, don’t we.
аз съм дете. тупам с крак и цикля на ‘не мога’ и не знам’. крия се при първата опасност, а се имам за много смела.
аз съм дете. шокирам. скандализирам. плаша. действам. а съм съвсем обикновена всъщност.
you wanna know, know that it doesn’t hurt me
аз съм дете. говоря много (глупости) и нищо не върша.
омръзна ми от неясни: формулировки
знаци
обяснения
мога само да избягам и да се върна, сблъсквайки се с името си дете и отново да си кажа ‘това не е за мен’. until the next time. децата нямат шанс да спечелят в игрите на възрастните.
аз съм дете. отказвам се бързо (а не трябва).
аз съм дете. гледам обидено или празно вместо да си призная какво не е наред.
няма да ме успокоиш. няма да ме успокоиш.

от 29 май 08

сизифе, ясен си ми (братко)
ясен от години.
ти си тоя дето бута,
бутал недобутал.

сизифеее, много ти е пораснал камъкът
и при хадес грехове си трупал.
как го правиш само, не разбирам,
аз до 4ия етаж едва го докарвам.

а ти от векове се трудиш
неуморно, безвъзмездно.
теб те знаят вече всички
как не те е срам!

сизифе, ти не си реален
ти дори не си се случил
ти дори не си икона,
а пък толкова си популярен.

сизифе, мен кога ще ме научиш,
буташ твърде от отдавна.
сигурно си свикнал вече
камъните все да падат,
да се търкалят чак до долу.
и от инат ли, навик ли е,
ти никога не спираш.

сизифе, никой не те попита защо,
никой лицето ти не видя
(само си мислят, че го помнят).
никой не предложи помощ,
а познават механика, хидравлика,
инженерна мисъл и левитация.
и аз няма да питам, сизифе,
за да не решиш случайно да споделиш.

сизифе, изричат ми се молитви
към всички богове,
говори ми се на всички езици,
вавилонства ми се.
но камъкът тежък е -
по стълбите,
по ръба,
в гърлото.

аз съм с черна къса, неравно подстригана коса отзад и перчем, влизащ в очите.
нося къси камуфлажни панталони, бяла тениска с нещо нарисувано, сандали и раница с празна бутилка бира (като готова за път).
имам очила, гледам малко изплашено.
отговарям на името ‘дете’ и вариации.
предстои ми сесия.
изгубена съм в района на софия, вероятно обикалям докторската, заимов, света троица, овча купел, софийския-стола, коридорите, залата на алма алтер, попа, славейков - с телефон в ръка и си говоря сама на глас - молитви, имена, песни (основно на бийтълс)
който ме намери, моля да ме върне в най-близкото safe place.
награда не се предвижда, нито пък доживотна благодарност.
lost but not cruel.

all yours,
dete

Kyo & Sita ‘Le chemin’

On a parcouru les chemins
On a tenu la distance
Et je te hais de tout mon corps
Mais je t’adore
On a parcouru les chemins
On a souffert en silence
Et je te hais de tout mon corps
Mais je t’adore encore

(превод за непосветени)

минахме по всички пътища,
но запазихме дистанцията
и те мразя с цялото си тяло
но те обожавам
минахме по всички пътища
страдахме в мълчание
и те мразя с цялото си тяло
но все още те обожвам

мамка му, цитатът от анели ман беше грешен.. всъщност е ‘интимността е доверие. а доверието е да се пробваш’, което пак е същото, нали?

котката спи, размазана от кеф. мама ме пита в кой приятел съм и ‘нали щеше да учиш’. дори не се запознахме с този приятел. но видях толкова други хора.. толкова ли бяха? хора ли бяха? видях ли ги? стига въпроси, дете, попълва полу-детски лексикон, ходи боси по тревата, откри сезона на ментата и сок круша, почти се напи, но беше далеч дори и от почти, какво значение има, подстригаха те на тъмно с макетна ножичка и още не знаеш колко е равно, но е радващо. маичка, ако бях си отрязала кичур и отпред, щеше ли и там да ме орежеш? чак сега се сетих, жалко. кълбо назад, кълбо напред, имам си въртележка, имам моето неравновесие в мен, имам щастието си, лиготията си, имам възможността да стъпя в огромна локва, за да помириша един розов храст, който дори не миришеше, и го правя! после, докато показвам на венета как съм го направила, нагазвам отново, но с двата крака. и оттам е радващо - цели 3 минути в Essence, слава богу няма места, не знам какво да правя в това заведение ‘само за жени’; съществуват травестити, за жалост проституиращи; няма място и в заведение с прекрасна червена маса за билярд, а нощем софия е така приятна, по сандали, ние сме четири, колите не могат да ме сгазят, камионите също, като в онзи разказ на Ина Григорова, където тя обяснява (след някво хапче) как ‘съзнанието на шофьора работи примерно на 3000 мегахерца, моето работи примерно на 3000000 мегахерца’ и как нищо от този свят не може да я достигне… велика е. после идва умореното, мълчаливото, сигурно тъжното. гладното, и добри хора, които да ме нахранят, да ми купят бира, аз се разхождам с двайсе стотинки и не ми пука. в нощното прибиране ни съпътстват множество хлебарки ей така по тротоара, ужасена съм. после спя. и ме предупреждават ‘сашко може да се върне и да си спи в леглото. той гушка, не се притеснявай, просто така прави като заспи’.

действия, описания, това не са моите чувства, тук ги няма моите чувства. те са другаде. а специално снощи останаха да висят на около 70 см във въздуха на едно хубаво място и бяха там и гледаха и аз бях там и гледах. бяхме заедно, аз и те. трябва ли да се върна там и да подуша аромата им. беше ме страх да си облека жилетката, но тва си го въобразявам, знам го. като е студено от нищо не ме е страх. рицарите са с мен (yeah, did too much cocain)..

а по-предната нощ опитвах да се разплача на пейката пред входа ни с бутилка бира. после се отчаях, когато не намерих ‘сто години самота’, жужу си я е взела, ще ми я донесе по-късно обаче.
гладна съм. стържа. трябва да си измия зъбите. да се прибера. да се събера. да се взема и в двете си ръце. част по част да се взема. разпиляност. да си се огледам, да се наредя парче по парче. от нито един пъзел не съм губила парченца, а от мене колко изчезнаха.. това случи ли се наистина?

‘ох, весо, на мен само ми се блогва’ - така си е. пише ми се просто, все едно с някого си говорим за обикновени неща, ей така, ежедневни. цял ден съм тук след снощния рожден ден на валя и някак ранното и всеобщо заспиване. играхме конкуизтадор в мишовските никове, правехме си наша стая и като влезеше някой го смилахме.. тва 2 лап-топа в една стая е сериозно нещо. и сега всеки е потънал в своите неща.

всъщност пишеха ми се други неща, но се отнесох да прочета едни стари разговори с венета, което никога не си го бях позволявала, и почти се разплаквам на моменти, помня всичко прекалено ясно, прекалено!! също така виждам, че голяма промяна не е настъпила - оттогава си ме е страх. и все пак най-странното е, че си говорим така сякаш се познаваме, а бяхме прекарали само ден заедно, в музика и говорене. и другото - тя се опитва да ме накара да говоря, достатъчно брутална, всъщност прекалено като за мен тогава, но все пак ми даде възможност да кажа неща, които никога не бих казала доброволно. всъщност нищо няма значение - това е спасителната релика, извинителната, бягащата.
щом никой не е умрял, наистина ли другото е поправимо. за нещата си има време, не можеш да караш само на предишни емоции. нужно е да правиш нещата във времето им…. ‘дете, в мислите си си свободна, а в действията никак’ - ми е казала. знам го прекално добре. търся изхода от главата си. прекалено ненужно дълбоко е тук.
вие, които сте, защо ме оставихте сама да се справям!

в центъра на града правя любов
в стара загора, бургас, софия
(другото е тайна).
после в крайните квартали плача
на леглото, терасата, пода.

включително little bitch, big bitch swiming in the water.
включително, че правя велики неща в морето и по плажа,
но само ако има кой да гледа.
пожелавам си неща
и после мълча по неизпълнението им
моето неизпълнение
понякога е лесно,
но не е.

извратена съм
перверзна
в главата си
i know
и всякакви други прилагателни
описателни.
нежна съм
докосващо
в главата си
и още, още прилагателни,
правя глаголите едно
съществително действие
и гарнирам с прилагателни
описателни, количествени, качесвени, общи.
и няма значение как се казва.
важно е какво ще ме пита.
може. всичко може.
никой не ми вярва.

манчестър станаха шампиони!!!
не спя. особено вечер. а и последните сутрини са съвсем астрономически погледнато сутрини, най-късната започна едва в осем… има и такива дни. сега са ми особено дълги не заради лятото. днес се опита да стане голяма буря. бях й се предоставила да ме прави на каквото поиска - за първи път по къси гащи (открих сезона!), по тениска (тоест без яке за всеки случай в раницата), освен това вървях насам-там, то капеше едва, цялото небе станало мръсно метално и не ще!
изчетох преди малко цял един блог. аз! е, не че не датира едва от март..
вчера ми се случи за първи път от много време - задушаването. не така силно както някога, но задушаване. а бях сред хора, бях на улицата, на светло, обикалях в пилеене на време, пиеше ми се бира, но не.. обикалях и единствената позитивна мисъл ми беше, че няма как в такива моменти да не се случи нещо хубаво. напоследък някак ми се получаваше. кофти, кофти и изведнъж щастие, живот. сега не очаквах това, трябваше ми някакво малко чудо, може и без прилагателно, кавото и да беше, щеше да е чудо. видях едната от двете си яки колежки, но говореше по телефона и подминах. чудо, дайте ми чудо, защото безумният ми поглед блуждаеше през слънцето. и в такива моменти почвам да звъня на хората, но никой не е авйлъбъл тук и сега. няма ми чудото.
пише ми се по иначе в блогъ.. сега не се радвам. миналата година в бургас пишех разни забавни неща, беше ми като цяло забавно. а силвия снощи с нейните въпроси за как съм и иска да й обяснявам. казвам й само, че съм в най-големия си филм, но пред нея не минават моите измъквания, тя пита сериозно, иска да й отговоря също сериозно, пита пак и пак и без да е досадна, директно, и ако й бях дала малко отговори, щеше да уцели в десятката. умее го. аз пък има хора, пред които нямам против да се предавам, ако успеят да ме накарат да говоря. а силвия по принцип е доста проницателна (ах, риба), но снощи каза, по повод тва, че живея с тодор, че е невъзможно двама души да живеят заедно (или да са близки приятели) и нито един да не изпитва влечение към другия. ако не изпитвали влечение, значело, че не били такива големи приятели. което ме подсети за една реплика от ‘секс’н’дъ сити’, която ме беше разбила с верността си ‘ако не харесваш приятелите си сексуално, то кого другиго!’ и ирина се присъедини даже в ‘спора’. аз им обяснявам, че невъзможното е това да е истина, а те не та не… запетайка там някъде..а след като се изговорих в това да докажа, че тошо няма мераци, решиха, че тогава имам аз и едва ли не ‘алелуя, несъзнателно е, признай го пред себе си най-вече’ (днес казвам на тодор ‘е, признай си, че ме обичаш’.. и той е потресен).. други два абсурда при силвия са, че въпреки всичките ми отрицания и т.н. продължава всеки път да ме пита как е П., какво прави. аз обяснявам, че този човек не съществува вече! и другото - като ме пита за гаджета, поставя въпроса ‘има ли жени, а мъже?’ поне вече отдавна се отказах да отговарям, че не си падам по мъже. тя твърди, че понеже не съм ‘пробвала’ и не може съвсем да съм наясно. поне като бях на 18 така разправяше и викаше ‘абе пробвай, може ти хареса’. разбира се, ако поставим въпроса ‘ако една жена не е пробвала с друга жена, откъде знае, че няма да й хареса?’, ще почнат измъквания ‘ама не е същото’, нали… знам си аз, този въпрос го поставих дори на леля ми, когато тя ми постави другия.. да, бяха луди години тогава, щом и с леля ми съм говорила за това. ох, задълба ми се по темата… сетих се много неща.. например, че под ‘пробване’ се има има предвид само секс, жалко (пак същия цитат на анели ман ‘приятелството е доверие. а доверието е да се пробваш.’). неведоми са пътищата на пресичането..
тази нощ, за разлика от предишните, не се очертава да спя дори три часа.. сега ще се позанимая със слагане на ударения, а имам и контролна утре, за която не знам хилядата думи. толкова са.
ако някой се сети за работа, подходяща за мен, да пише, да каже. защото сериозно смятам и септември като не си взема изпита, да се откажа от ученето. а точно в момента усещам, че в шибаната ми курсова работа няма грам анализ, а само преразказ под една или дуга форма. мамо, затънах..
върнах си малко писането, усетих го..
хайде, почва ‘за децата’:

чийс!

всичко ми плаче за сън!

* закъснели снимки и инфо за велошествието от 15 май ей тукинка

*52 червени драскотини само по лявата ръка. по другите места няма какво да броя. на другия ден повечето ги няма, останали са само дълбоките. 52 е символ. it coulnd’t be better.

*мария се дразни на ева заради ц. аз си мисля ‘на ти, всичко се връща’ и едновременно се чувствам по същия начин, но нищо не й казвам. трябва да нося сутиен, нали съм жена. даже съм леко почнала. тошо дори ме пита ‘защо!’. пита ме и как съм. не съм.

*като бях малка никога нищо не си исках, дори сладолед. ако ме попитат, тогава. сега пак нищо не си искам. но и никой не ме пита. а и сладоледа сама си го купувам. в петък се очаква ексклузив колетче със сандалите ми и буркани с манджи. за три години ще ми се случи за първи път, ексайтед.

*днес се чувствах като бог рано сутрин-8ч. в леглото си, с пухената завивка, по къси панталонки и пижама, сънувала някви неща по курсовата, заспала с анализи в главата. бог, на който не му се става, но се наслаждава на всяко леко движение в някак уникално мекото легло. въпреки че бог никога не е бил дете едва ли не.. за четирите часа сън сякаш ми се случиха много неща. ако имах сили да мънкам или мъркам, щях. сега трябва да имам само сили да напечатам курсовата, макар и не изцяло, защото ми го няма френския текст. пита се: колко наказателни точки още ще събера?

*иначе тютюна го изпушихме, тошо още не е взел още. жужу живее при нас и стават странни неща. на печката ни й се развали кабела нещо (мищо, ти който си на небето, помогни) и караме на пресата за сандвичи.

*иначе гледах яко филмче в офиса на Джемини за 17-ти май, мим и изложба за нощта на музеите, и брутална постановка в учебния на натфиз, празнуаха 60 години с 36-часов маратон.. видях си сикрет френда там, хаха, май не ме позна. но после едно дълго нощно топло прибиране с калоянчо с лежане в трева и заобрградени от кучета. тодор ни посреща с бира в 3.30.

…или
weak as i am по детски
…или
да, очевидно е!

(оф-топик: познавах много хора. много. всички те бяха едно голямо нищо.. едни никои. знаеха го. повтаряха го. пишеха го. споделяха си го. пееха го. чувстваха го. и нито за миг не престанаха да се стремят едни към други, да се срещат и блъскат и да си обясняват колко са нищи и колко са никои. това не се забравя. даваха си много, отнемаха си тройно. изтощени, озлобени и никога спиращи. каква активност, какво непрестанно действие като ударите на сърцето. и имаха силни чувства, които ги караха да вършат какво ли не. колко нараняваха с тези силни чувства; и как понякога се усъмнявах в сериозността им, защото моите силни чувства не ме караха да правя такива неща… или се усъмнявах в своята сериознот пак поради същото)

вчера започна с мълчание. и дълго то продължи. като часове. не съжалявам. освен това съм addicted, а това не е нещо, което ще обяснявам. представих си непростими неща. представих си загуба. исках да изчезна. никога не е наред. никога няма да бъде. и нищо няма да избухне тази вечер. заспах. за да не заплача.

(едва ли не оф-топик 2: не може ли да сме деца. да сме безполови. ще е толкова по-хубаво и никой няма да мисли за секс. не, не затова се наричам ‘дете’. почти забравям понякога откъде тръгна името ми.. невърмайнд. не искам онези желания. не ги овладявам. не ги и умея. а i wanna have control. отвратителни са. и не са за мен лъжица. никога няма да се справя с тях.)

със смътно рибешко чувство, че така трябва, променям посоката на деня - завивам наляво и се виждам със сестра ми. успявам да видя и милена в южен парк, докато също така смътно си мисля дали влад няма да се появи отнякъде. и той се появява като нещо пожелано. може би желанията се сбъдват, когато не ги осмислям съвсем и не ги претрупам с глупости.

искат да говоря. отказвам. затова цяла нощ трите пак бистрим миналото и едни и същи тиради думи, които пак няма да доведат до нищо. изговорени неща, изговорени и обяснени много пъти случки, за които аз още мисля и няма да простя. ирина говори думите ми. разликата помежду ни е, че ги говори на глас, защото е сред стари приятели, а аз си мълча във всеки един случай. сигурно е заради алкохола. ужасно прости думи. каза си всичко какво й е. и аз можех да си кажа, щяха да ме изслушат, можех да им кажа всяка подробност, но щеше да е по онзи гаден начин, когато просто изричам думи все едно са без значение, за да прикрия колко важно ми е всъщност. те ще знаят, че ми е важно, но никога не са ме виждали такава. не искам. мълча. те спорят. поглеждат ме като арбитър. сочат си ме за претекст да променят темата, защото ‘ми било скучно’. а аз просто реагирам както, ако се караха родителите ми - мълча със сериозно изражение. аз съм най-малката сред тях. в тази компания бях най-малка.

ирина изтрезнява треперейки. усещам конвулсиите й през двете одеяла, докато я прегръщам, за да я топля. вие й се свят като мърда. говори. слушам я с леки опити за развеселяване. плаче. отлично знам какво й е. а точно в този момент не мога да го почувствам. забранила съм си тези неща да се показват, а тя е до мен в цялата си слабост и освен да я галя по главата друго няма какво. лени беше първият човек, който плака пред мен цели два пъти и веднага ми изплува като образ, отново с цялото ми безсилие и с цялото й доверие. а аз й разправях тогава, че за мен това нещо е като разкриване, което ми е невъзможно да направя пред някого. и на ирина го казах. и с двете не се постарах достатъчно. не мисля, че бях достойна да съм свидетел на сълзите им. приятелството е доверие. доверието е да се пробваш - Анели Ман.
a posle toq chovek kak shte go gledash v ochite, s cqloto sebe si v nego?
  не знам. почетете това, и аз ще го направя. има и за любителите на френски, защо не.

за 17 дни далеч от софия:

успях да стъпвам боса по плочките и паркета вкъщи възможно най-дълго
успях да ям (все неща от списъка ми) спанак с ориз, пиле със зеле, тирамису, домати с ориз, хубав кашкавал, крем карамел, риба, истиснко италианско маскарпоне, пиле по гръцки, пиле капама (вкъщи) и мусака, ориз и зеленчуци по китайски и палачинки (в други градове) и любимите катми и странджанка от навън

успях да пътувам в колите на 10 различни човека.
успях да отида (отидем) до варна. да походя боса по пясъка, да пипна морето, да видя галата, да спя там цели 2 нощи, да изям 4 сладоледа (обичам числата), да се видя със ZEV, да видя плами и криси, които също са чели блога ми, и да ядем салата и да се мотаем. успях да чакам венета на гарата повече време, отколкото я видях, защото така. успя да ми стане гадно, да търпя заслужените забележки на мартин и да не пуша от тревата. и въпреки всичко… въпреки long time no see each other, въпреки на моменти географската ни далечност, въпреки репликите на други хора, че не я харесват, че ги плаши, аз знам, че сме приятели и се обичаме и при нас има толкова много отвъд видимото, че дори не искам да разкрия пред другите колко е специална за мен, то и е неизразимо. има такива хора, рядкост са.

успях да се видя с петя, нели, деси, мишо, ирта, валя, тошо, че и гандалф. да празнувам полу-имения си ден с малката иринка.

успях да отида (отидем) в ямбол и да прекарам повече време навън там, отколкото навън в бургас.

успях да изгледам първите три сезона на the L word и да поискам повече от случващото се. в него има действие, много действие, секс, много секс, слава богу не претръпнах да го гледам, има истински хора (в смисъл реални), има жени, много жени. но аз поисках повече от сериала. исках да са по-дълбоки. не да заключвам, че са бест френдс щото са постоянно заедно, а да ги слушам за какво си говорят (освен дето е стряскащо колко директно си говорят). искам още!
успях да се влюбя в джени-заради очите й най-вече, ебаси погледа, докато плаче или гледа някого и все едно му говори; писателка е, перверзна е, нежна е и искам да пусна хиляди нейни снимки тук

успях да се влюбя и в шейн (то можеше ли някой да й устои в тоя филм), действаща на друго ниво, различно от джени.. винаги ме е привличал стил като нейния, като момченце

успях да се влюбя и в алис, особено втория сезон, когато се влюбват с дейна. най-яките цитати са нейните

не успях да спя много. не успях да си прочета книгата и напиша курсовата. не успях да гледам другите филми по дисковете от мария. не успях да си взема естествен роман от снежа. не се видях с данчето. не се видях с родителите си кой знае колко. не си казахме кой знае какво. сестра ми пък успя да дойде и да си отиде цели 2 пъти.

успях да усетя много неща. да сънувам онзи сън. да не кажа много неща. усетих и как не ми се разправя на хората какво ми/ни се е случило.

тази вечер няма да спя. тази вечер вече е нощ. тази нощ вече е сутрин. вече е утре и ще пътувам със сутрешния експрес. с весо и жужу. за софия, където трябва да напиша курсовата си работа, да напиша есе, да науча материал от цяла година за един месец и изобщо да правя неща, за които не искам и да мисля. а ми се правят съвсем различни неща от трябващите.

желая: спокойствие.опитност.зеленина.градинки.паркове.бира.нощи.джин.свещи.писане.четене.книги.приближаване.близост.говорене.

другите са някакво малцинство, нямащо нищо общо с твоя свят, нали. освен това са и далеч, поне в никакъв случай не са близо. ти не ги познаваш, не е възможно. те не са твоите приятели и семейство, нито техни приятели и семейство. другите са всички невидими инвалиди (in-valid=невалидни), както им викаш или ‘хора в неравностйно положение’ и ‘хора с увреждания’, както за по-кратко ги нарича държавата. или: всички слепи, глухи, на колички, без крайник или друго увреждане или вродено заболяване. не ги познаваш. и не мислиш за тях - те са далеч. има ги някъде. има ги и по телевизията рядко, нали. а ти гледаш телевизия, нали.

има ‘малки хора’, раково болни, бъбречноболни, с астма, с диабет, с умствени увреждания. от време на време ги виждаш по телевизията, цъкаш с език ‘ех съдба’ и скришом чукаш на дърво или смънкваш една молитва ‘да не дава господ’. но господ дава! с щедра ръка при това.
на теб и твоето семейство такива неща не се случват. и приятелите ти са здрави. има и бездомни и просещи. има и кампании за даряване на пари с смс-и по коледа, защото те само тогава огладняват и им е студено. и ти, със сълзи на очи от трогващи кадри, пишеш съобщение, даряваш левче! до другата коледа и пак ‘да не дава господ’. на никого не му пука за твоето добро сърце веднъж годишно. на никого не му трябва съжалението ти, то никогане помага. то е като отвръщането на поглед като видиш човек с увреждане вместо да видиш всъщност, че е заобиколен от приятели и се усмихва. и не да се кръстиш като видиш човек с количка, а да му помогнеш на стълбите и да не паркираш пред рампите (защото тях ги използват и твоята жена с твоето бебе в количка и твоето дете с колело!).

всички са другите. цигани, турци, негри, квито щеш. ти и такива не познаваш.
другите карат колело по улицата, а ти цъкаш с език от претъпкания автобус.
някакви други изразяват несъгласие не само наум и с псувни, а си спретват протести и ти им се чудиш ‘и кво ще промените’ и пръста не си мръдваш за собственото си недоволство, и вместо на улицата, ти гледаш телевизия.

има други, които четат книги, а не чакат ‘да излезе филма’ и не слушат чалга, но ти си убеден, че младите са неграмотни и че ‘тая чалга е навсякъде’. ама знаеш ли, прав си. неграмотни са. щото ти така си ги възпитал. и да, навсякъде е. щото ти го позволяваш.
има други, които пътуват на стоп, но ти такива съвсем не познаваш. нищо, качвай ги като ги видиш.
и ‘на море’ не ходиш, щото или правиш поредната серия от ремонта, или нямаш пари за хотел… разбира се, кой има! но другите успяват да отидат, защото са чували за палатки и квартири. но ти не знаеш нищо за това.

има и някви обратни там - и те, разбира се, никога не излизат от задименото си клубче под земята. там жените задължително и до една се изживяват като мъже, а мъжете са женствени и с лак и грим, до един травестити, устройват си шоута и никога, ама никога! няма да видиш такива същества посред бял ден. или ако видиш, как са посмели да излязат! те са далеч. най-много да видиш някоя щангистка или тенисистка, а от мъжете може да стане фризьор, най-много дизайнер. тези други никога няма да ги видиш в магазина, в метрота, на работа, в семейството! те си личат отдалеч и са невидими въпреки това. пък и сигурно единственото, за което говорят и мислят, са техните гейски неща.

другите излизат и друг ден освен събота вечер, ходят до непал с колело, стопират цяла европа, правят сами нови неща, ядат качествена храна, не стават лелки като родят децата си, пишат книги, правят музика с приятели, рисуват графити, изхвърлят разделно, борят се с всички сили, купуват от втора ръка, не са от атака, не и сини, имат идеи, те са пацифисти, йоги, вегетарианци, а ти за първи път чуваш за тях от ‘шоуто’ на слави. и на другия ден пак отиваш на работа с неизтръгваемото убеждение, че повечето са като теб. другите са далеч. ти не познаваш слепи, джуджета, онкоболни, зелени активисти, осиновени, гейове, цигани, хораспоредниясиндром, който не ти говори нищо. едните обаче съжаляваш, на другите се чудиш, трети те отвращават, четвърти те плашат. имаш мнение за тях без да ги познаваш. и те прдължават да присъстват в живота ти на 10% - колкото присъстват и в медиите - защото са Другите, някакви чужди. а това, което не знаеш е, че за тях другият си ти.